бутилката“.
Полковникът подаде на учения над бюрото няколко снимки с отпечатъци, наподобяващи знаци за умножение, и бавно каза:
— Сравнете ги. Отпечатъците са се променили, но нещичко е останало. Например тези знаци.
— Той е! — без сянка от съмнение отвърна Александър Николаевич.
В това време в кабинета влязоха генералът и Елбор Георгиевич. Полковник Тарнов скочи.
— Сядайте, сядайте — махна с ръка генералът. — Доколкото разбирам, подвизава се все същият ваш питомец. Отпечатъците идентифицирани ли са?
— Отпечатъците са се променили, неизменни остават само някои техни елементи — каза полковник Тарнов. — Но химическите и физическите анализи показват, че групите елементи, чието отделяне е необичайно за човешката кожа, са същите и по състав, и по излъчваната енергия. Няма принципни различия. Склонен съм да твърдя, че следите са оставени от нашия стар познат.
— Ако успее да завладее кораб и да излети в космоса… — започна Елбор Георгиевич и млъкна.
Всички мислеха за едно и също — какво още би могъл да направи супермозъкът през това време. Представяха си как от космическата орбита към земното кълбо гледа същество, за което и те, и всички останали хора са само обекти за опити, микроби в капка вода, прашинки върху късче пръст…
„Не, не всички — помисли си Елбор Георгиевич, като си спомни за жената с тънка шия и висока прическа, която толкова горещо бе защищавала своя любим. — Но дали това има значение за него?“
— Не бива да му позволим да отлети от Земята — каза Александър Николаевич. — Във всеки случай не бива да го изпускаме от контрол.
Елбор Георгиевич злъчно се усмихна:
— Благодаря за препоръката. Човек може да си помисли, че тук той е под наш контрол. — И продължи все по-ядно и по-ядно: — Вашият заместник например смята, че на супермозъка трябва да се предостави пълна свобода. А вие препоръчвате да не го изпускаме от контрол. Добре, ще се вслушаме в препоръката ви. Но какъв кордон е в състояние да го спре? Какво например ще ни посъветвате? Да удвоим, да утроим, да удесеторим охраната? Да включим в нея наши служители? Но като увеличим броя на хората, ще пораснат и шансовете на супермозъка да се изгуби сред тях. Разбира се, ще прибегнем до извънредни мерки за сигурност. За известно време ще разработим друга система за стартиране на космическите кораби. От долните етажи ще пускаме на стартовите площадки по един кораб. Но къде е гаранцията, че този супер няма да измисли нещо друго? И дали има ахилесова пета, дявол да го вземе?
Изразът „дявол да го вземе“ говореше, че Елбор Георгиевич е много ядосан. Но външно той беше съвсем спокоен и по-нататъшните му думи прозвучаха за полковник Тарнов като пълна изненада:
— Има препоръки операцията и занапред да се ръководи от полковник Тарнов.
Генералът потвърди това решение с кимване. После каза, като се обърна към полковника:
— Впрочем и без това го познавате най-добре. А неговите „бащи“ по решение на Академията ще продължат да ви помагат.
Александър Николаевич се опита да каже нещо. Генералът рязко се обърна към него.
— Това ще е справедливо — рече той, като сдържаше боботещия си бас. — Вие сте го създали, ваша работа е да го вразумите.
Александър Николаевич беше готов не на шега да се обиди, още повече, че думите на генерала не бяха лишени от основание.
Но тъкмо тогава му хрумна една спасителна мисъл и той побърза да я сподели:
— И той има ахилесова пета! Поради своята сложност супермозъкът страда от съществен недостатък.
Елбор Георгиевич го стрелна с блесналите си очи:
— Какъв?
— Щом у него се породи някакво чувство, то става много сложно и дълбоко…
Александър Николаевич млъкна за миг, като се наслаждаваше на интереса у събеседника си, и продължи:
— А като се съди от разказа на онази жена, Алина Ивановна, у него се е породило чувство.
— И предлагате…
— Да! Да я включим в охраната на космодрума. Той няма да се реши да й направи нищо лошо. А и тя повече от всички други е заинтересувана той да не излети…
— Никак не съм сигурен, че тези действия са целесъобразни — каза Елбор Георгиевич. — Но нека решава Тарнов, той е главен изпълнител на операцията.
Полковникът изведнъж забеляза, че брадичката на Александър Николаевич е не само квадратна, но и тежка, упорита, разделена от дълбока гънка.
— Това е античовечно! — възмути се Михаил Дмитриевич, когато узна за решението им. — Античовечно и недопустимо! Ще оспоря препоръките ви в Академията, Александър Николаевич.
Той се мъчеше да говори колкото може по-категорично. Но нито един от опонентите му не се смути.
— Изложихме й нашите доводи, тя сама се съгласи — каза полковникът.
Гласът му беше мек, а мекият глас на началника, както добре знаеше Михаил Дмитриевич, означава, че е безполезно да се спори с него. И все пак той се опита:
— Не говоря за нея, а за него.
— Нали разбирате, че не бива да му позволяваме да излети в космоса.
— Той не е човек и ще използваме срещу него съответни средства — „отсече“ Александър Николаевич.
Михаил Дмитриевич се примоли:
— Но нали той не желае на хората нищо лошо. Спомнете си за лекарството!
Александър Николаевич пренебрежително махна с ръка:
— Димна завеса, закъсняло разкаяние. А смъртта на шофьора според вас благодеяние ли е?
— Той не е знаел, че ще стане катастрофа.
— Както не е знаел и че епидемията е опасна за хората?
Михаил Дмитриевич облиза пресъхналите си устни и промълви:
— Но нали вече ви казах за лекарството, създадено от него. Той няма нищо общо с епидемията. Случайно съвпадение — и толкоз…
— Аз пък вече ви казах, че това е закъсняло разкаяние. Впрочем не прилича и на разкаяние. Навярно е следващ етап в експеримента. Една част ще унищожи, друга ще излекува, а трета ще остави за контрол. — Александър Николаевич непрекъснато отправяше очаквателни погледи към полковника: всички тия доводи бяха предназначени за него. Те означаваха, че Александър Николаевич не смята да рискува повече.
И полковникът побърза да му се притече на помощ. Погледна строго Михаил Дмитриевич и каза:
— След като сте го познали, трябваше веднага да ни съобщите и да ни помогнете да го задържим.
Като го гледаше право в очите, Михаил Дмитриевич напомни с разтреперания си креслив глас:
— Нали ми разрешихте да действам по свое усмотрение.
— Занапред отменям това решение!
Тарнов леко се изчерви, но не от злоба, а от срам. Мислеше си: „Несправедлив съм към него.“ Александър Николаевич също разбра това. За да смекчи резкостта на полковника, той каза:
— Ама разберете, никой от нас не може да предвиди каква мисъл ще му хрумне. Какви сме ние за него?
— Родители — без следа от усмивка отвърна Михаил Дмитриевич и дългото му лице сякаш се озари от светлина. — Той винаги помни това.
— Лично ли ви го каза?
— Не, но…
— Догадки и нищо повече!
— Повярвайте, най-добре е да не го преследваме. Той сам ще дойде при нас. Ако планината не отива при Мохамед… Трябва само да почакаме.
— Нямаме право да рискуваме — твърдо каза полковникът. — Можете да наричате това презастраховка, но докато не получим друга заповед, ще го търсим и ще се помъчим да го задържим.
