също… Сам видях — развълнува се старецът.
Ръцете на Гомозов се разтрепераха. Той ги пъхна в джобовете и нищо не отговори.
Котлов отново се обърна към него, сякаш не беше забелязал объркването му:
— Значи нищо не сте чули?
Страните на Гомозов почервеняха и по тях избиха сини склеротични жилки. Опитваше се да говори спокойно, но в гласа му напираше раздразнение и той престана да го сдържа.
— Вече ви казах, не съм чул. Подозирате ли ме в нещо? Но само подозренията са недостатъчни. Както ви е известно, съществува презумпция за невинност…
Лейтенантът рязко тръгна към Арнолд Владимирович, сякаш имаше намерение да предотврати някакви негови действия. Но майорът го задържа за лакътя и без да променя тона си, каза:
— Извинете, другарю Гомозов — той наблегна на думата „другарю“, — ако сме ви причинили неприятност. Моля ви, като си спомните нещо ценно за нас, да ни го съобщите. Довиждане.
Юрий настигна майора, когато той вече влизаше в двора на съседа, който бе чул вика. Не откриха нищо интересно там и се върнаха при колата. Лейтенантът непрекъснато се опитваше да каже нещо на майора.
Колата направи завой, изпусна облак газ и забърза в обратна посока. Юрий крадешком погледна лейтенанта, обидените му ярки устни, усмихна се наум и се обърна към майора с въпроса, който толкова интересуваше лейтенанта:
— Защо този човек се вълнуваше и гневеше така? Защо ми отговаряше толкова недружелюбно, сякаш наистина е виновен в нещо?
Майорът отговори на Юрий, като гледаше лейтенанта:
— На времето неправилно са го уволнили от работа, съдили го. Без да е виновен. Четири месеца по- късно разбрали грешката си, извинили му се, върнали го на работа.
— И още не може да забрави обидата? — осъдително попита лейтенантът с категоричност, характерна за младите.
— През тия четири месеца любимата му се омъжила за друг.
Страните на лейтенанта пламнаха. Юрий бързо отмести погледа си от него. „Човекът няма сили да забрави обидата и несправедливостта. Вече знам това от книгите — помисли си той. — А на хората им са се насъбрали много обиди. Ако количеството премине в качество, какво ще бъде новото качество? Или то вече е факт? И нима това, което често забелязвам, е негова последица?“
Той незабелязано погледна майора, видя напрегнатото му, мършаво, почти безплътно лице и се упрекна: „Нали се канех да му помогна?“ И помисли за същото, за което мислеше майорът: „Гомозов излъга в първия случай, когато казваше, че в десет и половина вече е спял, може би излъга и във втория — че не е чул вика. Но какво, ако в този случай е казал истината? Впрочем това лесно може да се провери.“
Лейтенантът донесе на майор Котлов втори акт от съдебно-медицинската експертиза и протокол от огледа на спирачните гумички, намерени в юмрука на убития. В научно-техническия отдел потвърдиха, че гумичките са съвсем нови, неупотребявани, че са произведени в Курския завод за гумени изделия и са доставени с пратка от резервни части на еди-кое си ведомство… Експертът по съдебна медицина съобщи, че ударът в тила на старши лейтенант Седих е нанесен с тъп предмет. Този удар само е зашеметил старши лейтенанта, а смъртта е настъпила от пробождане с нож, който е засегнал черния дроб, и от загуба на кръв.
По телефона се обади жената на загиналия. Юрий слушаше думите на майора.
„Защо… — мислеше си той. — Защо майорът се чувства виновен? Нима е можел да предотврати станалото? Нима е можел да спаси приятеля си, а не го е спасил? Странно, но не мога да отговоря на въпросите си с помощта на логиката…“
Жената на Седих съобщи, че оная вечер старши лейтенантът трябвало да отиде на гости при един свой познат, монтьора Стеблев.
… Майорът леко остави слушалката на мястото й и вдигна уморения си поглед към Юрий:
— Забелязах, че внимателно изследвахте пътеката при зеленчуковата градина („Виж го ти, все пак е забелязал“ — помисли си Юрий). Нали помните, към отвъдния край имаше много дълбоки следи. За да остави такива следи, човек трябва да тежи сто и седемдесет или двеста килограма. Такова нещо е малко вероятно. Но може би човекът е носил някакъв товар и без да напусне пътеката, го е хвърлил в градината…
Майорът извади карта и я разгъна върху бюрото.
— Да разгледаме плана на предградието — подкани той Юрий и лейтенанта. — Ето Трета нова улица, ето номер четиридесет и две, в него живее Гомозов. В съседната къща живее старецът, чул вика. А в следващата — номер тридесет и осем — живее Стеблев, при когото е отивал Седих.
— Другарю майор! — извика лейтенантът. — Нали ако Гомозов не е чул вика, а в четиридесети номер са го чули, убийството е могло да стане между четиридесети и тридесет и осми номер. Да питаме Стеблев, той трябва да е чул вика.
— Съгласен съм с вас. — Майорът стана и се обърна към Юрий. — Не сте ли уморен?
„Горкичкият — мислеше си Юрий, като си представяше до каква степен е уморен майорът. — И все пак бърза, знае, че му остават броени часове. Струва ми се, започвам да разбирам защо гласът му звучеше виновно, когато приказваше с жената на Седих. Но значи ли това, че съм се научил да разбирам хората?“
Те отвориха портичката и влязоха в спретнато дворче. В градината имаше няколко ябълки, между тях — картофи, домати. В лехите като войници със зелени шинели бяха залегнали краставици.
— Дявол знае дали в двора има куче или няма? — извика лейтенантът и избърза да тръгне по пътечката преди майора. За негово учудване дворът на Стеблев правеше изключение на тази улица — в него нямаше куче.
Тръгнаха към къщата. Пьотър Игнатиевич, който вървешком оглеждаше двора, изведнъж свърна встрани, внимателно започна да прескача лехите и се насочи към една стара ябълка с увиснали клони. Като стигна на няколко крачки от нея, наведе се и в продължение на четири-пет минути изучаваше нещо на земята…
На прага на къщата ги посрещна млада едра жена. Сякаш за да допълни бляскавата й красота, върху раменете й беше метнат пъстроцветен шал.
— Здравейте, стопанке! — приветливо поздрави Пьотър Игнатиевич.
— Добър ден — напевно отвърна жената.
Зад гърба й изникна богатирска фигура на мъж. Жената се засуети:
— Ето го и мъжа ми…
Юрий помисли, че Стеблев трябва да се хареса на лейтенанта от пръв поглед. И той беше широкоплещест и силен като него, ясно и доверчиво гледаше света с раздалечените си светли очи. Беше облечен с хубав сив костюм, сякаш се канеше да излиза или чакаше някого.
Майорът без предисловия попита:
— Кажете, моля ви, нищо ли не чухте през нощта, когато е бил убит Седих?
— Нищо. Ако бях чул, щях да изляза. — Светлите очи гледаха Котлов, сякаш питаха: как може иначе?
— А какви са тия следи в градината ви, край ябълката? — попита майорът, като внимателно го гледаше.
— Някой е влизал в градината — без да отмести очи, просто каза Стеблев. — Видях следите още сутринта.
— Оная вечер Седих е идвал у вас, нали?
— Трябваше да дойде на гости, та да се уговорим и за ремонта на москвича му. По този случай бях приготвил и нещо за пийване, а той… изобщо не дойде.
Майорът поиска разрешение внимателно да огледа градината. Заедно с Юра и лейтенанта той тръгна към ябълката. От едната страна клоните бяха изпочупени. На земята под ябълката се виждаха следи. Лейтенантът бързо направи отливки от тях.
Недалеч имаше няколко смачкани картофени стебла, листата им бяха изпотъпкани.
Майорът се намръщи, потърка червените си възпалени очи и махна с ръка, сякаш пъдеше досадно
