двамата тръгнаха подир стареца. Сергей Павлович заприказва с него за филма, който току-що бяха гледали, после — за театъра. Старецът — сухичък, лекичък, с пухкава бяла коса, същинско глухарче — се оказа твърде приказлив. Скоро стана ясно, че е бивш актьор, работил в един и същ театър с Торецки. Той възторжено разказваше за Антон:

— Изумителен, благороден, самоотвержен човек. Успехите му бяха напълно заслужени. Жалко само…

Сергей Павлович не издържа дългата пауза:

— Казахте: жалко само…

Старецът смутено издума:

— Виждате ли, той се разведе с жена си и много тъгуваше за нея и за дъщеря си…

Юрий слушаше стареца с нарастващ интерес.

— Знаете ли адреса им?

— Знам го. Те живеят в центъра, на Булеварда на непознатата.

Сбогуваха се със стареца и свърнаха към булеварда.

— Ще отидете сам — каза Юра. — А после ще ми разкажете за срещата си с тях. Съгласен ли сте?

— Бих искал да знам кой ще посмее да откаже на спасителя си такова дребно нещо — усмихна се Сергей Павлович и по бузите му откъм острия нос се разпиляха бръчки.

Срещнаха се след час и половина. Сергей Павлович разказа за неуредиците в семейството на Торецки, за оплакванията на жена му, за безкрайните увлечения на прославения актьор.

Юрий извади бележника, прелисти познатата на Сергей Павлович страница и написа на другата: „Ще поиска за последен път да излезе на сцената в любимата си роля. Ще се върне при семейството си…“ Постоя няколко секунди, без да затваря бележника, и изведнъж с резки, заимствани от Аля щрихи започна да рисува шарж на актьора Торецки. Очерта се орлов профил, устремен нагоре.

— Не прилича — каза Сергей Павлович. — Не ви бива за художник.

По екрана пъстреят десетки най-нежни нюанси. На него е зима — и на хората в салона също им става студено.

… Сухичко, невзрачно и леко прегърбено човече върви по заснежената улица с ръце, пъхнати в джобовете на палтото, и със спуснати наушници. За миг се спира пред театралната витрина с десетки рекламни екрани. Над екраните — стар театрален афиш, на който с големи букви пише: „Антон Торецки в пиесите на Лавурн.“ От афиша гледат три лица: умислено, умно, волево — на командира на звездолета „Ант“; трагично, с безумни страдащи очи — на лекаря, допуснал непоправима грешка; яростно, с раздути ноздри — на капитана на яхтата „Чайка“.

Човекът прави две крачки към витрината, оглежда се в нея. После вдига поглед към афиша, сравнява. Тъжно се усмихва и продължава пътя си.

Настига го висок пълен мъж, обръща се, внимателно го гледа, отминава, спира се и нерешително пита:

— Торецки? Ти ли си, Антоне?

Човечето с умолителен жест вдига пръст към устните си: моля, по-тихо. Но мъжът не обръща внимание на този жест, слага ръце на кръста и гърми като ерихонска тръба:

— Какво става с тебе? Само допреди година ходеше без калпак и в най-големите студове. Къде е великолепният ти прошарен перчем, къде е благородното ти чело?

По начина, по който говори и се държи, веднага се разбира, че е актьор.

Торецки забелязва любопитните погледи на минувачите и го улавя подръка.

— Сдържай баритона си. Та ти не си на сцената. Всичките ми роли са отдавна изиграни. Останаха само афишите.

— Не, кажи, приятелю от младостта ни бурна, какво те е сполетяло? Приличаш на провинциален счетоводител, а не на знаменития Торецки. Дракон да те вземе, държиш се, сякаш си излязъл от играта…

Като вижда, че думите му не предизвикват желаната реакция, мъжът променя тона. Сега той наистина е разтревожен:

— Можеш ли да кажеш какво е станало, Антоне? Да не си болен?

— И това.

— Защо „и това“?

— Защото има и друго.

— Какво друго?

Торецки рови в снега с върха на обувката си и бавно казва:

— Ето на, ти рече: „Излязъл от играта“. Учудващо точни думи. Човек играе цял живот, не само ако е актьор. Банална истина — всеки си избира някаква роля, въобразява си, че е такъв, какъвто му се иска да бъде. Може би като дете е обикнал някой герой от книгите, възхищавал се е от „царя на улицата“ или твърде добре е запомнил някой легендарен капитан. Какво пък? Всеки си има своя роля, своя игра. Но случва се човек да престане да играе и да заприлича на себе си. Тогава вече не го познават. Не само другите — самият той не може да се познае. Ето ме, вървя сега по улицата, срещам познати, поклонници. Един поне да ме беше познал. А защо? Помниш ли как ходех по-рано по улицата? Не ходех, а шествах. Винаги с гола глава, вятърът си играе с косата ми, роши я като грива.

Торецки се предава на спомените си. Изправя се, засмива се, сваля калпак и гордо разтърсва косата си. Пред зрителите е съвсем друг човек — безстрашен, уважаван рицар. Срещнеш ли такъв на улицата, неволно се обръщаш.

— Да не мислиш, че в тази роля има само приятни неща? В студа например, когато ти се иска да нахлупиш калпак, да си стоплиш ушите. А не бива. Излизаш от ролята. Търпи, казак, играй пред другите и пред самия себе си. — Клати глава. — Дотегна ми!

С уморен жест слага калпака си, прибира глава между раменете и се превръща в сухо невзрачно човече, един от обикновените пешеходци в големия град. И гласът му е уморен.

— Сега, в последните си часове, не искам да играя. Виж, пуснал съм и наушниците, топло ми е. Вървя с такава походка, с каквато искам, а не с каквато ми налага ролята. Ще седя, както искам, ще стоя, както искам, ще приказвам, каквото искам. Ако ми се мълчи, ще мълча дори когато е ужасно неучтиво.

Тревогата на мъжа се усилва. Той се опитва да обърне всичко на шега:

— Нещо много го удари на философия! Да не играеш ролята на Сенека?

Торецки е погълнат от мислите си, не чува последните фрази и продължава:

— И когато престанеш да играеш, когато вече ти е ненужен целият огромен, с труд насъбран реквизит, оказва се, че за да живее, на човек му трябва съвсем малко и често съвсем не това, към което се е стремил и е трупал. Може би сега ми е необходимо онова, което съм загубил, онова, от което съм се отказал заради играта. Разбираш ли?

Мъжът пита много тихо, почти уплашен:

— При тях ли отиваш?

Торецки утвърдително кима.

Сергей Павлович каза с подчертано безразличие:

— Сбъркахте в прогнозата, приятелю.

— Наполовина — отвърна Юрий, като зачеркваше първата част от предсказанието.

На страницата на бележника, почти по средата й, ясни като присъда, оставаха думите: „Ще се върне при семейството си“.

Дебела линия задраска шаржирания портрет на Торецки. Няколко щриха и върху листа се появи съвсем друг профил: с уморено отпуснати ъгълчета на подпухналите устни.

Юрий посочи с поглед рисунката и попита:

— Сега прилича ли?

— Сега прилича — обади се Сергей Павлович.

… До рамото на Юрий внимателно се докосна ръката на съседа му. И същият глас, който току-що бе звучал иззад кадъра, каза:

Вы читаете Гост
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату