някакъв професор от Москва, и попита:
— От Москва ли сте?
— Има ли значение?
Гласът не беше ироничен, а по-скоро любопитен.
— Не, разбира се. Извинявайте, Юрий Юриевич.
— Нищо, нищо. Искате ли да ме питате още нещо?
— Искам да знам истината. Колко още ми остава?
— Много ли ви е страх от смъртта?
Въпросът беше повече от странен. Сергей Павлович направи опит да се надигне, за да разгледа по- добре събеседника си, но това не му се удаде. Той попита:
— Нов метод за психотерапия?
— Не отговорихте на въпроса ми.
Гласът звучеше сериозно, дори настойчиво и това съвсем озадачи Сергей Павлович. Той объркано каза:
— Всеки нормален човек се страхува от смъртта.
— Нормален е онзи, който не може да се справи със слепия инстинкт за самосъхранение, така ли? Нормален човек значи банален човек? Кибернетиците твърдят: нормална машина е онази, която работи по програмата.
— Не е точно така…
Сергей Павлович събра сетни сили и заприказва. Последните си думи той изрече със свистящ шепот. Юрий се наведе към него, докосна челото му с края на пръстите си:
— Интересно ли ви беше да говорите на тази тема?
— Да. Но нямам сили. И не разбирам… Не разбирам за какво ви е това…
Сякаш през плътна стена до болния долетя:
— Искам да ви излекувам. И не само вас. Имам средство.
— Най-сетне…
— Но не е проверено. Искам да го изпробвам върху вас. Първо върху вас.
— Е, добре, „зайчето“ е готово — каза Сергей Павлович.
— Зайче ли?
— Морско свинче… Има ли разлика? Завършили сте опитите си с животни и започвате да лекувате хора?
— Животните нямат нищо общо с тази работа. Болен сте вие, а не те, и не мога да се бавя. Ще започна с вас. Съгласен ли сте?
Мълчанието продължи само няколко секунди. Но Сергей Павлович успя да премисли много неща.
— Защо точно с мене?
— Трябва да се започне с някого. Рискът е по-малък там, където е по-голям.
— Какво имате предвид?
— Вие сте възрастен човек. Нямате шансове да оздравеете без лекарство.
— Струва ми се, че разбрах. Това е жестоко, но справедливо. Съгласен съм.
— Жестоко, но справедливо. — В гласа на Юрий Юриевич се появиха други нотки. — Хората често казват така. Понякога това е истина, понякога — лъжа. И винаги отразява една от главните програми на еволюцията.
— Стари истини…
— Зависи за кого. Ако не ги бях разбрал, нямаше да съществува и лекарството.
— Добре, после ще приказваме за това — изпъшка Сергей Павлович. Той губеше сетни сили.
Юрий Юриевич протегна ръка, рязко разтвори дланта си. Върху нея като в мидена черупка лежаха две бели зрънца. С другата си ръка той помогна на Сергей Павлович да се надигне. Болният не откъсваше омагьосания си поглед от дланта. Той не виждаше зрънцата, защото онова, което го бе поразило, беше твърде необикновено. По дланта на лекаря нямаше нито една бръчица, нито една „линия на живота“. Тя беше гладка, сякаш порцеланова.
— Вземете лекарството — напомни Юрий Юриевич. Сергей Павлович улови зрънцата с треперещи пръсти и ги глътна едно след друго без вода.
… Събуди се на разсъмване. Навън чуруликаха птици. Високите прозорци розовееха. Долу, към перваза, се стичаха потоци от сини сенки, последните сенки на нощта. От клоните на дърветата капеше роса. През открехнатото горно прозорче лекият ветрец довяваше бялата сладост на акации и горчивината на липови стволове. Сергей Павлович много добре усещаше този аромат. Той сви ръката, крака си. Вслуша се в себе си, без още да вярва на нищо. Сложи ръка на челото си, върху влажната прохладна кожа. Напипа пулса си, преброи ударите.
Едно врабче чукна с човка по стъклото. Сергей Павлович се усмихна, засрамен от своята сантименталност. Провеси от леглото единия си крак, другия. „Сигурно изглеждам като ухилен идиот“ — той бе готов да се усмихва на всичко в тоя свят, дори на стените. В него започна да звънти радостното: „Здрав съм, здрав съм, здрав съм…“
Той не чу стъпките пред вратата. Юрий Юриевич така го завари до прозореца, усмихнат неизвестно на кого.
Като го видя, Сергей Павлович се пъхна в леглото.
— Здравейте — каза Юрий Юриевич — Не се смущавайте. Здрав сте точно толкова, колкото се чувствате.
— Дължа ви живота си, докторе.
— Твърде силно казано. Живота си дължите на други, преди всичко на вашите родители. А на мене — няколко години от него.
— Дори един ден човешки живот е твърде много. Толкова много, че е трудно да се оцени.
Можеше да се смята, че Сергей Павлович вече е напълно здрав, щом отново се бе върнала склонността му към дискусии на отвлечени теми.
— Да се оцени един ден човешки живот? — бавно каза Юрий Юриевич, като отваряше горното прозорче. — Наистина, защо да не пресметнем какво може да направи човек за един ден?
— Глупости. Твърде относителни величини — рече Сергей Павлович. — Човекът не е просто система за обработване на информация. Да се предскаже поведението му дори за два часа напред е невъзможно. Разберете, в него възникват милиони най-тънки отсенки на чувствата, при това наложени една върху друга, и всяка може да обърне надолу с главата която и да е логика.
— Въпреки това поведението на човека може да се предвиди абсолютно точно, ако се разполага с достатъчно информация — невъзмутимо каза Юрий Юриевич.
Изглеждаше, че Сергей Павлович е готов да викне „ку-ку-ри-гу!“ и да се хвърли в бой, както в детските си години. Но детството бе минало отдавна и той само предизвикателно вирна малката си остра брадичка.
— Опитайте!
— Струва си да обмислим вашето предложение — каза Юрий Юриевич, загледан някъде покрай професора. — Можем да направим тъй…
Минаха още няколко секунди. Сергей Павлович чакаше. Вятърът нахлуваше през отвореното прозорче и издуваше завесата. На Сергей Павлович му се стори, че завесата ей сега ще се вдигне и представлението ще започне.
— В клиниката има няколко безнадеждно болни — глухо каза Юрий Юриевич. — Дори с помощта на най-силните стимулатори, които познавам, животът им може да бъде продължен само с няколко часа или може би с няколко дена в зависимост от състоянието им. Това може да бъде достатъчно, та човек да довърши някаква работа, да изпълни последното си желание.
Сергей Павлович вече се досещаше какво е намислил този странен лекар и по лицето му се изписа недоумение.
— И вие ще предскажете последното му желание?
— Ще се опитам.
