— Помните ли, приятелите на Антон Иванович разказваха, че любимата му песен била „Лошо е в леглото си очи да склопиш — хубаво е да умреш насред полето…“
Юрий бавно се обърна към него. Изведнъж си представи цялата трудност на задачата, която сам си бе поставил.
Мислеше си за чуждия живот и за сложните му плетеници, за проявената боязливост или смелост, коравосърдечност или великодушие, честност или коварство, за постъпките, способни после да тормозят човека цял живот или да очертават равнище, под което той не смее да слезе; и че като се слее в потока и се смеси със случайностите, всичко това в крайна сметка определя избора на любимата песен. Той си представи колко сблъсъци и срещи с различни хора, колко големи, малки, светли и тъмни страсти е трябваво да отшумят в бездната — в дългия като безкраен тунел с лабиринтни преходи гръбначен мозък, в зрънцата на жлезите и таламуса, — за да пропуснат горе, в кората на полукълбата, и да закрепят там като знаменце върху глобус, което определя много постъпки, думите на песента: „Лошо е в леглото си очи да склопиш — хубаво е да умреш насред полето…“
Той измърмори:
— Не придавах особено значение на любимата му песен.
Ръката му почти машинално отвори бележника. Няколко щрихи — и портретът оживя.
Това беше обемисто углавно дело — изпълваше две стандартни ролки с микролента. Докато слушаха, Юрий успя да прочете няколко книги, взети за него от библиотеката на Института по философия. Делото се бе озовало в ръцете на Сергей Павлович, след като при събирането на сведения за Николай Григориевич Синчук, пенсионер, бивш шлосер-матричар, се бе натъкнал на странен факт. Оказа се, че скромният, сериозен, наистина понякога мърморещ Синчук дълго време се е намирал под следствие заради опит за кражба в заводския изчислителен център. Мотивите и обстоятелствата на престъплението бяха останали загадъчни и неизяснени до самия край.
… Някакъв злосторник влязъл през нощта в помещението на изчислителния център и майсторски извадил интегратора от най-новата малкогабаритна машина Е–4. Но както изглежда, идването на пазача му попречило да изнесе уреда.
По импулсите на сигнализатора инженерът-пазач забелязъл отворения прозорец, разглобената машина и вдигнал тревога. В двора задържали Синчук. Той се опитвал да обясни защо е тук през нощта, но обяснението изглеждало неправдоподобно. Впрочем неправдоподобни били и обвиненията.
За какво на Синчук му е дотрябвал интеграторът? Да прави някакви сложни изчисления? Можел е да даде поръчка на изчислителния център. Да се запознае със схемата и да я усъвършенствува? Абсурд. Оставали две предположения: или Синчук е задържан погрешно, или е ненормален, страда от натрапчива идея. Но така или иначе възникваше още един въпрос: как е могъл, без да познава устройството на изчислителната машина, да я разглоби и да извади интегратора?
Следствието продължило почти месец. Разпитали десетки хора, поискали характеристики от всички места, където бил работил Синчук. В крайна сметка следователят стигнал до извода, че Николай Григориевич е невинен, няма никакво отношение към опита за кражба.
Сергей Павлович спря магнитофона, върна лентата няколко намотки назад и още веднъж прослуша противоречивите характеристики за Синчук, показанията на различни хора. „Голям къщовник…“ „В семейството му често има разправии. Синчук е човек с тежък характер.“ „Откакто се пенсионира, по цял ден играе шахмат. В тази игра няма равен не само в квартала, но комай и в целия град. Вижда няколко хода напред.“ „Обича да ходи на гости у роднините си…“
„Делото“ още звучеше в слушалките, а Юрий, без да се откъсне от 19-ия том на „Животът на млекопитаещите“, издаден от Академията на науките, записа в бележника си, и то така, че Сергей Павлович да види: „Ще поиграе шахмат с приятелите, ще се сбогува с роднините, ще се помъчи най-приятно да прекара оставащите часове.“
… Юра нарисува Синчук като шахматен кон, който дъвче овес.
Киноапаратът бръмчи едва чуто. Същият салон. Същите зрители. Сергей Павлович настръхва, като си спомня неотдавна преживяното в клиниката, която се вижда на екрана.
… Болнична стая. На леглото до прозореца — сърдит старец. Стесняваща се нагоре плешива глава върху тънка шия е изпъкнала адамова ябълка. Веждите са свъсени, острият поглед не се откъсва от изписания лист хартия.
Бързо влиза млада сестра. Полите на престилката се мятат зад нея като крила. Сестрата едва сдържа възмущението си и казва на стареца:
— Елате. Докторът ви чака.
Старецът неохотно пъхва крака в меките болнични пантофи и тръгва подир сестрата по коридора, клати се като патица и непрекъснато мърмори нещо под носа си.
Сестрата и старецът влизат в кабинета на дежурния лекар.
СЕСТРАТА (явно разстроена). Болният Синчук не иска да напусне клиниката.
ДЕЖУРНИЯТ ЛЕКАР (гледа Синчук, с обичайното съчувствие). Лошо ли ви е? Нима процедурите не са подействали?
СЕСТРАТА (не дава на Синчук да отвори уста). Подействаха. Синчук се чувства добре. Но не напуска клиниката. Казва: „Първо ще докажа“. А не може да се разбере на кого и какво ще докаже. Казва: „В къщи ще ми намерят работа, а тук никой не ми пречи. Има време да се прибера в къщи.“ Седи на леглото и пише. А в приемната го чакат дъщеря му и внучката му…
Докато сестрата говори, Синчук непрекъснато кима в знак на съгласие. Особено енергично потвърждава с кимане думите и че: „в къщи ще ми намерят работа, а тук никой не ми пречи“.
— Правилно ви докладва всичко. Сега мога ли да се върна в стаята и да работя?
Лекарят свива рамене.
Синчук тръгва по коридора, като тътри пантофите си и вървешком изважда от джоба недописаното листче. В стаята се приближава до масата и прав, приведен, започва бързо да пише.
Сергей Павлович се приближава до пулта, разположен под екрана, бързо върти ръчката за настройване. Листчето на екрана расте. Вече ясно се виждат математически символи, цифри.
Няколко секунди философът с интерес се взира в тях, после учудено казва:
— Теоремата на Ферма?
— Опитва се да я докаже… и нищо повече… — казва Юрий. — Синчук изхожда от някаква своя теория. Както изглежда, този човек цял живот е работил не това, което трябва. Можел е да стане голям математик. — Помълчава малко и добавя: — Интеграторът също е можел да му потрябва!
… Моливът се плъзга по хартията. „Шахматният кон“ се изправя на задните си крака с опъната юзда. От „коня“ пада сянка, извита като цифрата 2 — символ на раздвоението.
След като поприказваха с роднините, колегите и познатите на професора по химия Полоний Евгениевич Гуц, Юрий и Сергей Павлович решиха още веднъж да поговорят със самия Полоний Евгениевич. Вече бяха успели да си съставят мнение за него. За тях професорът беше истински човек на науката, за когото най- важното нещо е работата. И в същото време Полоний Евгениевич обичаше и умееше да се весели, много и с удоволствие пътешестваше, беше добър спортист. В най-трудните ситуации запазваше чувство за хумор.
Влязоха в болничната стая. Предупреден за идването им, Полоний Евгениевич затвори книгата и седна в леглото, като подложи възглавницата под гърба си. След няколко нищо незначещи фрази Сергей Павлович премина към главното:
— Казаха ни, че не сте искали да влезете в болницата, преди да завършите някакъв труд…
Професорът видимо се оживи. Мъничките му леденосиви очи, дълбоко хлътнали под високото неравно чело, остро заблестяха:
— Правилно са ви казали, но това не е всичко. Тъкмо бяхме създали нов вид пластмаса, който може да е много, ама много полезен при хирургическите операции. По-специално от такава пластмаса биха се произвеждали много, ама много хубави кръвоносни съдове. Определящи фактори за пластмасата са нейната порьозност и абсорбционните й качества. А аз имах известни съмнения. Трябваше да ги проверя съвместно с