насекомо. Юрий знаеше какво си мисли той сега: „Как може Стеблев да не е чул вика, щом убийството е станало край къщата му, а съседът е чул?“
Пьотър Игнатиевич измери с рулетка мястото и записа цифрите в бележника си. Вниманието му бе привлечено от едно парче тухла, изкъртено от пътеката. Майорът го разгледа с лупа. По ръба му се виждаше кафяво петънце, малко по-голямо от главичка на карфица, и няколко косъмчета.
— В бюрото за съдебна експертиза — каза майорът, като подаваше парчето тухла на лейтенанта.
— Кръв ли е? — попита той.
— Може би — предпазливо отвърна Котлов.
Той почувства силен бодеж в гърдите и си помисли, че е напълно вероятно да се наложи някой друг да довърши разследването заедно с лейтенанта. И затова си позволи този път да изрече гласно предположението си:
— Ако кръвта и космите са на убития, значи престъпникът си е послужил с тухла от пътеката, първото, което му е попаднало подръка. В такъв случай убийството е могло да бъде и непреднамерено. Оттук трупът е пренесен в градината на Гомозов. Защо? И защо Стеблев казва, че не е чул вик, а в същото време убийството е станало близо до къщата му и дори в съседната къща са чули вика? Каква връзка с всичко това имат спирачните гумички? Непременно трябва да намерим отговор на тези въпроси и да видим кой е най- важният от тях. Но няма да е лесно.
— Да, много е заплетено всичко — съгласи се лейтенантът. — Ето на, следите от обувките на Седих прекъсват — тук са го ударили. Картофите около следите са смачкани — тук е паднал. А не ви ли се струва странно, че мястото на падането е дълго не повече от метър?
Като огледаха градината, те се сбогуваха със стопаните и тръгнаха по пътеката, застлана със също такива парчета тухла като онова, което беше в чантата на лейтенанта.
— За нищо на света няма да повярвам, че Стеблев може да бъде замесен в убийство — тихо каза лейтенантът, като затваряше портичката.
Майорът го погледна и присви очи.
— Искате ли да ви кажа защо вярвате толкова много в монтьора? Просто защото имате много общи неща. И не само във външността…
Лейтенантът се изчерви, сякаш го бяха обвинили в нещо лошо.
— Нищо, не се смущавайте — продължи майорът. — Това се случва с мнозина. Намерили сте у себе си и у Стеблев еднакви черти, допълнили сте ги с други, „дадени назаем“, и в резултат сте получили солидната формула: аз не мога да извърша престъпление, значи и той не може. В логиката такава грешка се казва „нон секвитур“ — не следва. Сиреч въз основа на няколко черти не следва да се прави извод за общо сходство.
Лейтенантът се окопити. Дори присви очи точно като майора.
— Но вие сам вярвате на Стеблев — каза той.
Котлов внимателно погледна лейтенанта: не е чак толкова наивен.
Гласът му зазвуча другояче:
— Правилно. И аз засега вярвам на Стеблев. Но още повече трябва да вярваме на другия гражданин.
Юрий си мислеше:
„От хората ли съм получил твърдата си вяра в силата на логиката? В това отношение съм също като тях и може би така е закономерно. Но човешката логика се основава върху човешките знания за законите на природата, за отношенията между хората и обществата, за връзката и причинността между явленията. Това е безгранично поле, добре наторена почва за грешки…“
„Те са на верен път, но още дълго ще крачат по него. Забелязаха ли, че в кухнята на Стеблев имаше няколко празни бутилки? Как са изтълкували това? Споменава ли се в заключението на експерта по съдебна медицина, че тоя ден Седих е пил?… Май ще трябва да им подскажа как да скъсят пътя.“
„Симпатични са ми тия двама души, тия двама «бъркачи в калта». Те вечно се ровят в подобни дела, живеят в атмосфера на подозрение, готови са в обикновения човек да открият престъпника. И все пак успяват да не затънат, да не се оцапат. Това противоречи на логиката, но много неща в човешките постъпки й противоречат. И все пак… Как успяват? Ето какво трябва да разбера.“
Юрий сякаш случайно каза на майора:
— Навярно сте забелязали, че клоните на ябълката са наклонени в посока, противоположна на къщата. Тъкмо от тая страна по земята се търкаляха няколко клонки с листа.
Майорът учудено го изгледа:
— Благодаря — каза той и се обърна към лейтенанта: — Помолете експертите да определят колко дълго са били на земята тия клонки и поискайте от метеорологичната станция сведения за посоката и силата на вятъра в нощта на убийството и предната вечер.
Папката с делото за убийството на старши лейтенант Седих ставаше все по-дебела. Майор Котлов грижливо прикачи към нея още две справки. В лабораторията бяха установили, че петънцето на парчето тухла, намерено в градината на Стеблев, е човешка кръв от втора група, че космите по всяка вероятност са от косата на Седих. Метеорологичната станция събщи, че вечерта и през нощта, когато е загинал старши лейтенантът, е духал много силен вятър. Духал е в югоизточна посока и е отнесъл вика към къщата на съседа на Стеблев…
— Сега можем да нарисуваме предполагаемата картина на убийството — каза майорът на Юрий. — Седих е бил в двора на Стеблев, в градината под ябълката. Убиецът го е ударил с парчето тухла, което е взел от земята. Седих е паднал. Тогава престъпникът го намушкал с нож. После с помощта на съучастника си — следите под ябълката са на двама души — е изнесъл убития от двора. Но не го е отнесъл в полето, където вероятно трупът е нямало да бъде намерен скоро.
— Може би не е имал време — забеляза Юрий.
— Да допуснем. Но защо тогава не е хвърлил трупа в съседната градина? А го е пренесъл през двора, тъкмо при Гомозов? И преди всичко — защо старши лейтенантът е бил в градината? Какво е правил там? Защо ударът с тухлата е нанесен по тила му? Значи ли това, че старши лейтенантът е излизал от двора, без да подбира пътя си, право през градината, и камъкът е хвърлен подире му?
— Какво смятате да предприемете сега? — попита Юрий.
Майорът разбра защо му задават този въпрос и по-широко отвори очи, сякаш пропъждаше дрямката от подпухналите си клепачи:
— А какво щяхте да предприемете вие, ако и на вас оставаше толкова време?
Юрий за миг се стъписа.
— Може би същото, което и вие — ще се помъча да разбера защо трупът се е озовал в градината на Гомозов.
— Радвам се, че мненията ни съвпадат — усмихна се Котлов. — Първо да се запознаем по-подробно с делото за несправедливото уволняване от работа на А. В. Гомозов. Ей сега лейтенант Кротков ще донесе делото от архива. Впрочем на времето Гомозов е работил в същия гараж, където е бил и Стеблев. — Той помълча малко, като размишляваше, и добави: — И на същата длъжност.
… След час и половина тримата вече пътуваха с колата по познатия път. Отминаха къщата, в която живееше Гомозов, отминаха и къщата на Стеблев, свърнаха по пресечката и излязоха на широката улица, водеща към гаража.
В канцеларията им казаха, че монтьорът Стеблев е отишъл в склада. Един услужлив счетоводител им предложи да ги заведе.
В склада ги посрещна магазинерът, нисичък, пълен човек с разкошен перчем и малки приветливи очички, които се стрелкаха на всички страни.
— Стеблев ли? Беше, беше тук… — Извинителна усмивка. — Само преди две-три минути си отиде. — Досетлива усмивка. — Дали не е във второ хале?
— А вие как се казвате? — поинтересува се майорът.
— Лобода, Степан Трофимович, приятно ми е да се запознаем. — По широкото лице на магазинера цъфна доволна усмивка.
— И сте работили тук, когато Гомозов е бил монтьор?
— Гомозов ли? — Вместо усмивката се появи израз на напрегнато припомняне. И — с усмивка на
