терзаеше с мъчителни въпроси, изостряше мъката и отвращението си.
И когато стигна до истински бяс, до отчаяние, вече на самия край на пропастта заби в съзнанието си като нож още един въпрос: „А ако на мястото на Лобода бяха хората, които познавам — Михаил Дмитриевич, Сергей Павлович, този майор, лейтенантът? Или Аля?“
И изведнъж му стана от ясно по-ясно: нито Аля, нито който и да било от познатите му хора не можеха да се окажат на мястото на Лобода. У тях нямаше заслепяваща злоба, хищна жестокост, никой от тях не би могъл да престъпи чертата, отделяща човека от звяра.
Най-после Юрий успя да си поеме дъх. В кървавия мрак, който бушуваше в съзнанието му, потекоха освежителни, светлосини струи. И с предишната бързина той започна да си задава нови въпроси. Пак си спомни виновния тон на майора, докато разговаряше с вдовицата, и си помисли за удивителното чувство, наречено състрадание, за възприемането на чуждата болка като своя. Отново и отново си спомни за Аля с нейните опасения и грижи, с тревогите и неразумно-всеотдайната й любов…
Заедно с майора Юрий се качи в колата, за да се върне в болницата. Знаеше, че вече не може да го спаси, но ако посявката от гъбички, която бе оставил в лабораторията на болницата, вече е узряла, може би ще успее да спаси града от епидемията, ще помогне на десетки хора да се излекуват от странната болест, за чието възникване поради случайното стечение на обстоятелствата можеха да го заподозрат.
Срещу колата бързаха дървета и къщи, тролейбуси и минувачи по тротоарите. А някъде отиваше на работа или се връщаше у дома си млада жена, без да подозира, че със светлината на своята любов сега спасява от смърт хиляди и хиляди човешки същества.
— И тъй, смятате ли, че сте научили нещо? — попита Сергей Павлович.
Юрий мълчеше, сякаш не бе чул въпроса му. Спомни си хилядите книги, прочетени в библиотеката, където се бе вмъкнал самоволно, и взетите за него от Аля, от Сергей Павлович. Сравняваше прочетеното с преживяното и си мислеше, че ако изживее всичко, описано в книгите, може би ще се научи да прави безпогрешни изводи.
Мислеше си:
„Хората са безпомощни преди всичко защото винаги зависят от обстоятелствата. Такива ги е създала природата — и това е първото и най-важно обстоятелство. Природата е дала на организмите им твърде груба структура, което осигурява относителна независимост от условията на външния свят, и в същото време им е предоставила известна възможност за свободно маневриране, но в ограничени рамки: малко насам, мъничко натам. Тази свобода на организма се регулира от състоянието на неговата вътрешна среда — човекът може да не яде, да не диша, да стои на горещо или на студено, но до известни граници. Това дава отражение върху неговите замисли и желания. Прекрачването на установените от природата рамки се наказва със смърт, при което смъртта на един индивид или смъртта на цял милиард няма значение. Известно значение има само съдбата на вида.“
„Но дори в тези условия те са много различни. «За него няма място на Земята» — казва един. «Мъдростта и доброто са неразделни» — твърди друг. Те ме сътвориха, като ми дадоха всичките си достойнства и ме предпазваха от недостатъците, въплъщавайки в мене мечтите си за могъщество. Ще бъда ли такъв, какъвто са ме замислили, искам ли да стана такъв? А какъв съм бил в самото начало?“
Той си спомни своето раждане. Как бе започнало то? От кой момент бе започнал да осъзнава себе си? Цареше топъл и уютен мрак… Болка… Да, той бе почувствал болка! Изглежда, всичко започваше от нея. Впрочем имаше и студ. Болка и студ… Или студ и болка? Желание да избяга от тях, да се скрие. Започна да търси средства за защита…
Не, не е така! Всичко това дойде по-късно, а отначало имаше дрямка в топлия мрак, лениво блаженство. Нищо не проблясваше, не бодеше, не болеше, не радваше, не тревожеше, не възмущаваше, не извисяваше, не принизяваше… Той се чувстваше едновременно като нищо и като нещо, затворено в себе си, разтворено в себе си, разтопено и разслоено във всичко, което можеше да се случи, неподвижно и плаващо в дремещата си мощ, която още не съзнаваше. Усещаше само себе си — своите взаимодействащи в пълен мрак атоми и молекули.
Оттогава много пъти беше губил и намирал себе си. Отваряше вратата към света, за да пусне при себе си тревогата и болката, радостта и удоволствието, скръбта и нежността. Светът го прие, защото самият той бе станал частица от света.
Умислен, Юрий машинално подаде ръка на Сергей Павлович. Той я стисна, като го гледаше в недоумение. Юрий се сепна и бързо каза:
— Много ви благодаря. Познанството ни беше приятно и полезно. А сега извинете, чака ме работа.
— Кога ще се видим пак? — попита Сергей Павлович.
— Ще ви се обадя.
С бързи крачки той излезе от Института по философия и без да се озърне, тръгна по Зелената улица. Знаеше, че сега никой не го следи. И си мислеше:
„Ще дам лекарството и рецептата за приготвянето му на човека с характеристика, изчислена по моята формула:
“
„Автоматът е приготвил лекарството в нужното количество. За останалото ще се погрижат самите хора.“
„Полето на взаимодействие определя структурата и на организма, и на личността, но не определя поведението.“
„«Невероятно, но факт», както казват хората.“
В резултат на разсъжденията у него възникна мисълта за още един психологически експеримент: „Ще му дам всичко това, но няма да му кажа кой съм. Ще проверя: първо, дали се досеща кой съм; второ, дали ще ми повярва; и трето, как ще се съчетае реакцията от появата им с реакцията спрямо това, което ще му дам?“
Небето беше забулено с облаци. То слизаше все по-ниско и по-ниско. Лястовиците летяха в кръг и надаваха тревожни крясъци. Скоро щеше да се разрази буря. Променяше се влажността и радиоактивността на въздуха. Усилваха се смущенията в ефира, припламваха къси, още невидими е просто око електрически искри. Юрий чувстваше всичко това и още много други неща: безброй сигнали непрекъснато минаваха през мозъка му и носеха информация за света. След като знаеше толкова много за него, той поиска да отгатне невъзможното: местонахождението в даден момент на електрона. „Навярно — мислеше си той — тогава ще мога да предскажа поведението на човека с абсолютна точност…“
Михаил Дмитриевич се мъчеше да не гледа човека, седнал, срещу него. Знаеше, че по очите му той веднага ще разбере всичко. „В дадения момент — мислеше си Михаил Дмитриевич — е важно само онова, за което е дошъл: лекарството и рецептата за неговото приготвяне. Но дали това ще разсее подозрението, че има пръст в избухването на епидемията? Може би е дошъл с лекарството, защото иска да изкупи вината си? И още един въпрос: дали изобщо знае, дали се досеща, че го подозират? А ако знае, какви чувства буди у него човешката подозрителност?“
Михаил Дмитриевич не гледаше седналия срещу него, но върху ретината на очите му се бе отпечатал образът на този човек и непрекъснато се предаваше в разпознаващите области на паметта, макар че беше отдавна разпознат. Прав нос с широки ноздри, корави и изпъкнали устни, бърза игра на лицевите мускули, рязко променящ се израз на лицето. И ако улучеше момента, човек можеше само през очите, които се променяха още по-бързо, да надникне вътре в същността му, да докосне онова, което някога беше сиво вещество с разноцветни жилки, отглеждано в колба, тогава все още безпомощно и беззащитно, но вече криещо в себе си страшна взривна сила.
„Родителят се взира в своята рожба — помисли Михаил Дмитриевич за себе си в трето лице. — В своята рожба, която е престанал да разбира. Или все още е възможно да я разбере?…“
Той остана недоволен от мислите си: „Ако не го разберем, на какъв контакт с разумни същества от друга планета можем да се надяваме? Той е дете на човешкия разум, човешки син е. Но дали разбираме, както трябва, поне собствените си деца? Поне себе си?“
Чу се проточен слаб тътен, заглушен от двойните прозорци. В синьото небе остана чезнеща ивица. От малкия ракетодрум бе излетял кораб към Луната.
„Изяжда още една порция атмосферен озон — мислеше си Михаил Дмитриевич, като изпращаше с
