физиолозите. Вече бях започнал преговори с Института по физиология и много, ама много ми се искаше да ги доведа докрай.
Сергей Павлович кимна в знак на съгласие:
— Разбирам ви. Веднъж се бях озовал в съвсем същото положение. Впрочем това беше много, ама много наскоро. — Сергей Павлович не бе и помислил да имитира химика, всичко стана някак неволно. — Какво да се прави? Когато се наложи човек да се откъсне от работата си, за да се лекува, винаги ще се намери нещо, което на всяка цена трябва да бъде завършено…
— Свършиш ли работата, боледувай, колкото щеш — каза Юрий, без да гледа никого. — Това е пословица, чел съм я някъде.
Полоний Евгениевич сметна думите му за несполучлива шега и направи усилие вежливо да се усмихне. Наистина, беше малко учуден от сериозното лице на Юрий, но след миг забрави за това и се върна към темата, която го вълнуваше:
— И не само работата. Така пропадна миналогодишната ми отпуска…
— Но доколкто знам, прекарали сте я в санаториум — възрази Юрий.
— Да, в санаториум. Но там хората не почиват, а се лекуват. И то далече от морето. Извинявайте, ама това не ми се нрави! На мене ми дайте палатка, акваланг, камера за подводни снимки и пустинен бряг, какъвто в наши дни не може да се намери. Мислех, че тази година ще наваксам…
За миг очите му помръкват, почти не се виждат, но веднага в зениците отново пламват немирни искрици. Ученият се обръща към Сергей Павлович:
— Впрочем имате право: за да завърши всичките си начинания, на всекиго от нас е нужна цяла вечност.
Сергей Павлович надникна в отворения бележник на Юрий. Там току-що се беше появила нова прогноза: „Веднага ще отиде в Института по физиология, ще вземе данните, ще ги предаде в лабораторията заедно с указанията си. После ще замине за морето, където ще прекара последните си часове.“ В съседство — остър птичи профил, готов да клъвне невидимо зърно.
— Почти си прилича — каза Сергей Павлович. — И все пак нещо му липсва. Може би само един щрих, но много важен…
На екрана се вижда подредена с вкус стая в жилището на професор Гуц: климатична инсталация, замаскирани полици с книги, много плафониери и цветя, виещи се по стените, украсени със снимки от подводния свят.
Полуизлегнат в креслото, удобно изпънал кривите си къси крака, Полоний Евгениевич казва на жена си:
— Много, ама много те моля да отидеш при Тамара Петровна. Нека заповядат днес с Вадим.
Щом вратата се затваря подир жена му, Полоний Евгениевич се преобразява. Пъргаво скача от креслото и хуква към кухнята, като лекичко се клатушка на кавалерийските си крака.
От стенния шкаф изважда буркан с вишнево сладко, припряно отваря капака, грабва супена лъжица, намигва и лакомо яде, като оплесква устата и бузите си.
Така го заварва жена му, която случайно се е върнала за забрадката си. Тя плясва с ръце:
— Баба ми не току-тъй казваше: старият човек е като малко дете. Забрави ли за диабета си? Мъко моя вишнева…
Полоний Евгениевич е смутен, бързо скрива буркана зад гърба си, но го изпуска на пода. На всички страни се разхвърчават парчета стъкло и тъмни пръски. Сега професорът е оплескан със сладко от главата до краката.
— Голяма работа! Голяма работа! — нарочно по детски казва той и тропа с крак, за да разсмее жена си и да обуздае възмущението й: — Та това е стара незадоволена страст. Като малък строго ме наказваха за всеки откраднат буркан със сладко. После — диабет, лекарска забрана. Нима поговорката за забранения плод е остаряла? Моля те, Машенка, прости ми. Ще мога ли поне някога да постъпвам, както си искам, без да ме е страх нито от родителите, нито от диабета?
… Двамата зрители гледат филма докрай. Ръката на Юрий довършва портрета на професора. От острите очички по челото са се проточили лукави бръчки…
Сергей Павлович одобрително кима, но после пита:
— Е, миличък, признавате ли пълното си и безусловно поражение?
— Защо?
— Нима онова, което видяхте, е недостатъчно? Нима то нищо не доказва?
Очите на Юрий гледат студено, враждебно.
— Доказва само, че съм разполагал с недостатъчна информация за тия хора.
— А какво ви пречеше да я съберете в достатъчно количество? — Сергей Павлович полагаше усилия гласът му да не звучи иронично.
— Бедният опит. — Юрий сви рамене. — Но научих някои неща. И смятам да ги използвам в бъдеще.
Фамилно име: Котлов.
Собствено име: Пьотър.
Бащино име: Игнатиевич.
Звание: майор.
Длъжност: временно изпълняващ функциите началник на следствения отдел към градското управление на милицията.
Личното досие на майор Котлов беше доста обемисто: извадки от заповеди, сведения за награди, за ранявания.
„А какъв ли е обемът на «досието» в неговата глава? — мислеше си Сергей Павлович, като гледаше Юрий. — Вече е разговарял поне с десетина колеги на Котлов, със съседите, с роднините му и все не мирясва. Иска да се добере до истината, сякаш е възможно… Чудак.“
Той отново с удивление и възхищение си мисли за странностите на човека, когото бе срещнал на пътя между живота и смъртта. Отначало се опитваше да го разбере, да анализира постъпките му, да систематизира спомените си, но скоро разбра, че не е в състояние да го проумее. Сергей Павлович виждаше само „следите по водата“, само водовъртежите, причинени от постъпките на Юрий Юриевич, но не можеше, както призна пред себе си, да вникне в причините им. Затова пък твърдо вярваше, че има неща, в които не е съдено да вникне дори Юрий Юриевич. И грешеше: Юрий вече бе разбрал сложността на задачата и нямаше намерение да отстъпва. Гласът на Сергей Павлович звучеше по-скоро уморено, отколкото насмешливо, когато попита:
— Надявате ли се този път да не сбъркате?
— Надявам се — каза Юрий.
— Но дори откриването на пружините не гарантира успех. Трябва да се изучат всичките им взаимодействия…
— Да — машинално се обади Юрий, като си мислеше за нещо свое.
— … и последиците от взаимодействията, тяхното влияние върху първичните пружини, върху пусковите моменти… Ето например вие с толкова труд научихте, че майор Котлов има любима жена, че тя живее в друг град…
— Не подсказвайте — весело рече Юрий. — Да, има жена, има и майка, с която майорът почти цяла година не се е виждал. И все пак сега той няма да отиде нито при едната, нито при другата. Няма да ви измъчвам…
Моливът зашари по хартията. Появи се профил на мъжествено лице с издадена брадичка. Полегатите щрихи край очите му придаваха гневна устременост. Сергей Павлович позна лицето на Котлов.
— Знаете ли защо се е заел с работниците от прокуратурата лично да разследва убийството на старши лейтенанта от милицията Седих? — с присвити очи попита Юрий, като явно подражаваше някому. — Седих е негов приятел. Заедно са учили. На Седих цял живот не му е вървяло…
Докато говореше, Юрий продължаваше да рисува. На Сергей Павлович му се стори, че успява да предаде напрегнатите мускули на лицето.
— Майор Котлов не се блазни от чиновете и наградите — продължи Юрий. — Изведох формулата на
