Тя помнеше, че сянката на стола стигаше до леглото й, падаше върху възглавницата.
„Юра!“ — извика го тя.
Той обърна към нея измъченото си лице.
„Кога ще се върнеш?“ — попита Аля.
„Непрекъснато съм край тебе“ — отвърна той.
„Искам да се върнеш завинаги.“
„Не произнасяй тази дума. Завинаги е страшно понятие. Черновиолетовата пустота, в която не се чуват стъпки и тиктакане на часовници.“
Тя протегна ръце към него, но в същия миг се чу звън. Аля се събуди, скочи от леглото, но все не успяваше да пъхне крака в пантофите.
Позвъниха втори път.
Най-после тя закопча халата си, изтича в антрето и отвори вратата. В антрето крадешком се вмъкна Михаил Дмитриевич, повдигна шапка и се поклони.
— Добро утро — каза той. — Извинете за ранното посещение. — Той още веднъж повдигна шапка и откри плешивата си глава. — Трябва да поприказвам с вас.
— А къде е страшният ви началник? — попита Аля.
— Кого имате предвид? — Михаил Дмитриевич реши, че тя го е взела за сътрудник на милицията.
— Изглежда, сега е мой ред да се извиня — каза Аля. Михаил Дмитриевич се засмя. Смееше се като дете — звънко, неудържимо. Пълните му устни подскачаха, раменете се тресяха, ръцете се мятаха във въздуха. Аля също се усмихна. Ледът се стопи.
Но само след миг тя се намръщи и попита:
— За него ли искате да приказваме?
— И за вас — отвърна Михаил Дмитриевич, като бършеше с носна кърпа потта от челото си.
— Какво има да приказваме за мене? С мене всичко е ясно.
— Всичко, но не съвсем. Като в любовта: и луната свети, но и планините са високи.
Аля не можа да изрече вече приготвеното „това засяга само мене“, защото Михаил Дмитриевич бързо добави:
— Юра е достоен за любов. Казвам ви го съвсем обективно, като един от неговите родители.
Той пак не можа да се сдържи и се пошегува, но Аля не забеляза шегата. „Знае много за Юра“ — помисли си тя.
— Той е оригинален човек — продължи ученият, като съвсем спокойно и естествено произнесе думата „човек“. — Силен, мъдър. И като всеки мъдър човек не може да бъде лош. Мъдростта и злото са несъвместими, защото злото винаги е неразумно.
— Казвали ли сте им това?
— Разбира се.
— А те?
— Който не иска да чуе, няма да чуе.
— И на мене не повярваха. А той истински ме обича.
В думите на Аля се долавяше скрито предизвикателство и Михаил Дмитриевич побърза да потвърди:
— Той е способен на дълбоки чувства. На по-дълбоки в сравнение…
Михаил Дмитриевич искаше да каже „в сравнение с някои хора“, но се сепна и започна да търси подходяща дума. Аля я намери по-бързо:
— В сравнение с мнозина други. Мога да потвърдя, че е така!
Тя дори тропна с крак за по-голяма убедителност.
— И аз точно това исках да кажа.
Както и при първата им среща Аля изпитваше доверие към него. Тя го попита за онова, което отдавна я измъчваше:
— Може би не трябваше да говоря на академика за Юра?…
— Е…
— Аз съм глупачка!
Пълните устни на Михаил Дмитриевич ту се изопваха, сякаш той искаше да се усмихне, ту недоволно се свиваха. Най-после той заприказва:
— Е-е, не се измъчвайте. Не можете да прекарате камила през иглени уши. Много от действията на Юрий са били съвсем необикновени. Какво да се прави, той не е като всички други, а при това е бил в самото начало на запознанството си със света на хората и изобщо не владее изкуството на камуфлажа. Много ме е страх да не стане нещо непоправимо…
— Той е добър.
— Знам. Но когато слонът отива на водопой, може и да не забележи мравките по пътя си.
Аля присви очи, внимателно погледна събеседника си и попита:
— Такова ли е съотношението?
Михаил Дмитриевич укорително се усмихна:
— Трябва да ви разочаровам. Разбира се, че преувеличих. Впрочем почти невъзможно е да се определи точната разлика в мисленето, в способностите, пък и не е нужно. Разлика има, значи, трудно ни е да предвидим последиците.
— Затова и вие искате той по-скоро да се върне?
Михаил Дмитриевич погледна Аля в лицето.
— Не само затова — бавно каза той. — А ако говорим откровено, аз гледам на него като на собствен син, какъвто никога не съм имал. Дойде ми и мене на главата, разбирате ли?
Аля кимна, доверчиво сложи ръка на рамото му и заговорнически попита:
— А може ли някак да се ускори завръщането му?
— Бумерангът се връща, когато го хвърлят. Като първа стъпка препоръчах на полковника и на моя шеф да се върнат на изходната позиция — да прекратят всички търсения на Юрий.
— Напълно съм съгласна с вас.
— Но те не се съгласиха. И също трябва да ги разберем.
— Какво да направим? — попита Аля.
— Уви, приятелко, не знам. Една стара истина гласи: по-лесно е да се разсъждава, отколкото да се действа. — Той плъзна нежен поглед по лицето й, сякаш я погали. — Никакви контакти ли нямате с Юрий?
Аля подскочи като ужилена. По лицето й се изписа възмущение и изненада.
— Нима все още подозирате…
Михаил Дмитриевич дори размаха ръце:
— Какво говорите! Какво говорите! Имах предвид съвсем друго. Питам за неосъзнати контакти. Например може да сте го сънували…
Аля се изчерви. Веждите на Михаил Дмитриевич учудено се вдигнаха.
— Няколко пъти съм го сънувала. Но нали непрекъснато си мисля за него — измънка тя.
— Разкажете ми сънищата си.
Тя не би могла да ги разкаже на никой друг. Може би само на майка си, ако майка й беше жива. Но кой знае защо, ги разказа на този човек. И мълчаливото му съчувствие, неговата доброжелателност я успокояваха, у нея се пораждаше увереност, че няма да се случи нищо лошо.
Разделиха се като приятели.
Сякаш през сива пелена професорът по философия Сергей Павлович видя неясни очертания на човек с престилка.
— Степан Прокофиевич, вие ли сте? — прошепна той.
— Казвам се Юрий Юриевич — чу се в отговор. Сергей Павлович направи мъчително усилие и се взря в говорещия. Видя съвсем обикновен мъж с бяла престилка. В следващия миг нещо в лицето на мъжа го порази, но не успя да осъзнае и запомни точно какво. Знаеше със сигурност едно: никога по-рано не е виждал този човек. Сергей Павлович си спомни, че днес в болницата трябва да дойде за консултация
