На стената на кабинета с плана на града ярко замига една от сигналните лампички. На полковник Тарнов се обаждаше пост номер седем. Постът съобщи:
— Открихме престъпника в нашия квадрат и го обкръжихме.
— Заповядайте им да не си служат с оръжие! — извика Михаил Дмитриевич на полковника.
Полковникът каза пред микрофона: „Тръгвам!“ — и с жест посочи на учените, че могат да дойдат с него.
— Разрешете ми да действам самостоятелно — помоли Михаил Дмитриевич.
Възмущението на Александър Николаевич беше готово да се излее, но полковникът го спря, като каза спокойно на Михаил Дмитриевич:
— Сега нямаме време за спорове. Хайде.
Квадрат номер седем беше блокиран така, че никой не можеше да излезе незабелязан от него. Специални команди дежуриха край подвижните устройства за следене, над сградите висяха патрулни вертолети.
— Ето го! — Полковникът посочи тъмната точка в ъгъла на радиолокационния екран, монтиран в командното табло на колата.
Точката започна да се увеличава. Автоматически се включи телевизионният екран. На него се виждаше човешка фигура.
— Ей сега ще го хванат — прошепна Тарнов и се надигна от седалката.
Човекът на екрана бързо крачеше по тротоара, свърна зад ъгъла, излезе на крайбрежната улица. Оттук по брега на канала се отиваше към търговския център. Десетина оперативни работници се движеха в пръстен около престъпника, но не можеха да го задържат на крайбрежната улица — пречеха им хората. Преследваният изтича по стълбата към канала, сви се за скок и… изчезна.
— Скочи в канала! — извика полковникът и изкомандва в микрофона: — Да се затворят шлюзовете!
Времето напредваше мъчително бавно. Най-сетне Тарнов видя на пулта сигнала за повикване и веднага се обади. Предаваха от брега на канала: не са успели да открият преследвания. Избягал. Изчезнал, сякаш се разтворил във водата.
След няколко минути подобни съобщения се получиха от всички групи за преследване, от пунктовете за следене, от постовете, разположени край шлюзовете.
Полковникът въпросително погледна Александър Николаевич, който се престори, че не разбира погледа му. А и какво можеше да го посъветва сега? Да разкаже още нещо за предполагаемите, но неизучени възможности на супермозъка? Да импровизира какви експерименти може да си прави супермозъкът с хората или дори с човечеството като цяло?
Полковникът натисна няколко копчета на пулта, посъветва се с генерала и с ония, които водеха разследването паралелно, даде допълнителни разпореждания на постовете.
— Най-доброто средство срещу разочарованието е да не се очароваш — внезапно и твърде неуместно каза Михаил Дмитриевич.
Полковникът рязко се обърна към него и попита:
— Доколкото помня, искахте да получите възможност да действате самостоятелно?
Александър Николаевич направи предупредителен жест, но полковникът не реагира. Тогава Александър Николаевич каза:
— За съжаление в своите постъпки Михаил Дмитриевич не винаги се ръководи от логиката.
— А от какво се ръководи? — невъзмутимо попита полковникът.
— От настроението си — каза Александър Николаевич. — От настроението и интуицията. Според мене да се доверяваме на интуицията си в нашето положение е лекомислено.
— В условията на непълна информация понякога е много полезна — забеляза полковникът. — Или може би греша?
— Но…
— Александър Николаевич, вие сам твърдяхте, че в дадения случай логиката не ни е помогнала! — Полковникът погледна Михаил Дмитриевич и поощрително се усмихна. — Действайте самостоятелно.
Горкичкият Александър Николаевич не можеше и да предполага какво въздействие ще окаже върху полковника забележката му за интуицията…
— Почакайте — каза той на Михаил Дмитриевич, когато слязоха от колата и останаха сами на улицата. Лицето на ръководителя на лабораторията имаше болезнено жълт цвят, тъмните кръгове правеха очите му по-големи.
На Михаил Дмитриевич му дожаля до болка: беше работил с този човек цели десет години. Александър Николаевич винаги изглеждаше уверен в себе си, бодър, енергичен ръководител. Умееше да взима категорични решения, да поема върху себе си отговорността там, където другите не биха се решили.
А колко се е променил сега! И гласът му звучи другояче:
— Не ви ли измъчва въпросът, защо той непрекъснато бяга от нас?
— Наистина ли не намирате отговор?
Александър Николаевич кимна.
— Нима не помните колко пъти сме спорили до прегракване в лабораторията дали е възможно да приспособим супермозъка за работа на Земята, сред хората? И винаги отговаряхте с решително „не“. Страхувахте се, че със самото си съществуване той ще принизява хората. Ако помните, помолих ви да не приказвате за това пред него. Но вие отвърнахте, че той чува не по-добре от шкаф, понеже няма уши.
— И мислите, че…
„Непоправим човек, и сега се преструва, че не разбира. Е, добре, тогава!“ Михаил Дмитриевич облиза устни и „изстреля“:
— Сигурен съм, че ни е „слушал“. Не знам по какъв начин — може би под формата на електромагнитни вълни, — но е възприел тази информация. А в това, че не иска да бъде унищожен, няма нищо странно. Както и че иска да изучи своите създатели. Децата също изучават родителите си, само че последните обикновено не го забелязват.
Лицето на Александър Николаевич се изкриви, но само след няколко секунди той се овладя и продума:
— Той може да стигне до страшни за нас изводи.
„Напразно го съжалих, не заслужаваше“ — помисли си Михаил Дмитриевич и твърдо каза:
— За хиляден път ви напомням все същата формула на хуманистите: мъдростта и доброто са неразделни!
Аля се чудеше на себе си: „Как тъй съм се опълчила срещу всички? Как смея? Нали полковникът каза, че Юрий трябва да бъде заловен в интерес на човечеството. Полковникът е мъдър, справедлив човек. Излиза, че съм против човечеството? Не, не съм против. Просто за мене човечеството е някакво общо понятие, абстракция. А Юрий е конкретен, близък. Но човечеството са хората, такива като мене… А той…“
Тук мислите й се объркваха. Тя не можеше да мисли за Юрий като за изкуствено същество с враждебни намерения. Спомняше си прегръдките, дъха му върху своята кожа, удивлението му: „Ето значи как ставало…“
Аля се отвличаше само на работа и гледаше да не си оставя време за почивка и за „странични“ размисли. Когато й досаждаха с въпроса за Юрий, ставаше зла, раздразнителна и дори най-любопитните бързо я оставяха на мира.
Вечер нарочно скиташе по най-далечните и безлюдни улици, спираше се по най-тъмните алеи на парка, та ако Юрий все пак се крие в града, да може да се приближи до нея без риск.
На няколко пъти й се присънваше, че се е върнал. След като се събудеше, дълго лежеше, отново и отново преживяваше съня.
Идваха да я навестят приятелки и познати, разказваха й за собствените си грижи и сполуки. Тя им даваше съвсем разумни, делови съвети. Колежката й Маргарита Петровна се чудеше: „Алка, ти май си поумняла!“
Веднъж много ясно й се присъни Юрий — влезе в стаята, седна на писалището и започна да пише нещо.
