всеки човек, колкото и да е внимателен и предвидлив. Но в дадения случай няма да ги намерите.
— Защо? — изтръгна се от устата на полковника.
Но без да чуе въпроса му, Александър Николаевич продължи, унесен в собствените си мисли:
— Опитвате се да определите целите и средствата му, като си служите с обикновените човешки мерки. Но дори да сте най-добрият следовател на планетата, пак няма да успеете.
— Вече ви попитах — защо? — напомни полковникът, уплашен, че запасът от красноречие на учения няма скоро да се изчерпи.
Александър Николаевич сгуши глава между раменете и целият се сви, сякаш искаше да стане незабележим. И оттам, от своето „кюшенце“, глухо, но решително каза:
— Ами защото той не е човек. Защото основата на това същество, което сега се казва Юрий Юриевич, е изкуственият супермозък, създаван в нашата лаборатория.
Той погледна полковника, забеляза изумлението му и горчиво поклати глава, като отговаряше на мислите си. После събра сили и подробно заобяснява:
— Нали сте запознат с онова направление в науката, което се нарича еволюционно моделиране? В него наред с кибернетиците работят и бионици, неврофизиолози, геноинженери, белтъкосинтезатори, франквилистори. Това направление води началото си от мисълта, че еволюцията на природата, създала човешкия мозък, е могла да тръгне по друг път, ако човекът не беше станал „цар на природата“ и не беше преградил пътя й. Кибернетиците първи стигнаха до идеята, че трябва да се моделира не мозъкът, а самият еволюционен процес на живата материя, довел до възникването на човешкия мозък, без да се прекъсва ходът на еволюцията.
Той се изкашля, като закри с длан устата си, и продължи:
— Когато се разви генното инженерство и започна синтезирането на белтък, в работата на кибернетиците се включиха представители на други науки. Тъкмо тогава възникна идеята за създаване на супермозък — мозък с нови качества. Смяташе се, че неговото създаване и включване като централен управляващ орган на системата от изчислителни и други машини ще помогне да бъдат решени задачи, с които обикновеният човешки мозък не е в състояние да се справи.
— А хиляди мозъци? — попита полковникът, като извади кутия с ментови бонбони.
— Нито хиляди, нито милиони, нито милиарди. Има задачи, за чието решаване е нужно не количествено увеличаване на мисленето, дори и не увеличаване на мощността му, а съвсем нови качества, засега неизвестни на науката. От решаването на тези задачи зависят откриването на нови видове енергия, полетите към далечни светове, изучаването на човешкия организъм и лекуването на болестите.
Той отново се изкашля и протегна ръка към кутията с бонбони. Полковникът я побутна към него. Александър Николаевич взе един бонбон, повъртя го в пръстите си, но забрави да го сложи в устата си.
— Тъкмо такъв супермозък създавахме в лабораторията със съвсем определена цел. В близост до съзвездието Близнаци астрономите откриха така наречения „Голям звезден каньон“. Това е място, което поглъща лъчите като прословутите „черни дупки“. Но за разлика от тия „дупки“ „Големият звезден каньон“ постоянно променя очертанията и гравитационните си характеристики. Най-различни уреди не могат да зарегистрират нито една постоянна характеристика. Учените смятат, че там изчезва материята на нашата Вселена. С една дума, предполага се, че тъкмо там е гърлото, чрез което нашата Вселена е свързана с други светове…
Той продължаваше да държи с два пръста бонбона, загледан покрай полковника някъде в ъгъла на кабинета:
— Ясно е, че никакъв кораб с хора не може да се добере дотам. Автоматична станция не може да изпълни такава
Най-после той сложи в устата си бонбона и го посмука малко, преди да премине към най-неприятната част от предположенията си:
— Мозъкът съзряваше, вече бяхме започнали да го програмираме, като, естествено, оставяхме пред него широк простор за свободна изява на волята. Вие разбирате, че като създавахме
— А прекаленото винаги е лошо? — попита полковникът, като смучеше меланхолично ментовия бонбон. Външно беше съвсем спокоен, но ръката му неволно включваше и изключваше копчето за повикване на пулта.
— Мозъкът е започнал да се самопрограмира и на известен етап се е научил да използва като изпълнителни органи роботите, които го обслужваха. Сега можем само да гадаем по какъв начин изцяло ги е подчинил — бодро каза Александър Николаевич, заблуден от външното спокойствие на Тарнов. — Възможно е дори да е открил неизвестно за нас поле и посредством него им е изпращал сигнали-заповеди…
Вратата на кабинета се открехна, през нея се подаде грижливо сресана на път глава. Бегъл поглед — и главата изчезна.
— Или е използвал захранващата го сложна апаратура…
Главата отново надникна в кабинета.
— Нямате ли друга работа? — кресна Тарнов. — Нали ви предупредих да не ни пречите!
— Нали вие ме викате — каза дежурният и плътно затвори вратата.
Полковникът погледна ръката си и бързо я дръпна от пулта.
— Извинете — каза той на затворената врата и се обърна към учения: — И вие също извинете. Моля ви да продължите.
— Един от нашите сътрудници е допуснал груба… може да се каже, съдбоносна грешка: нарушил е правилата на техниката за безопасност, забравил е да прибере в биотерма и да запечата остатъците от синтезирания белтък. Супермозъкът се е възползвал от това. Заповядал е на роботите да му направят от този материал организъм, външно неразличим от човешкия. Фактът, че е създал тъкмо такъв организъм, позволява да предполагаме, че е смятал да изучава хората, да живее сред нас. И сега той действа, а целите му са ни неизвестни…
— Браво бе, учени! — каза полковникът.
Страните на Александър Николаевич пламнаха, сякаш му бяха ударили плесница.
— И никой не може да познае рожбата — добави Тарнов и веднага премина на делови тон: — Мозъкът знаеше ли за какви задачи сте го създавали?
— Отчасти. Смяташе се, че не е узрял достатъчно, за да функционира самостоятелно.
— Смяташе се?
Александър Николаевич завъртя глава, сякаш яката го стягаше.
— Ние постоянно… — хрипкаво рече той и не можа да познае гласа си. Изкашля се и повтори вече с обикновен глас: — … постоянно го контролирахме, измервахме всички параметри…
Разбра, че не казва, каквото трябва, и съумя да се поправи:
— Едва бяхме започнали истински да го програмираме. Програмата за безопасност на човека му е зададена в зачатъчно състояние. Това трябва да буди най-големи тревоги.
— Смятате ли, че дълго ще се запознава с околната среда?
— Той знаеше много малко за външния свят. За него човекът е само един от обектите на обитаемата среда.
Александър Николаевич най-после се осмели да вдигне очи и като се съмняваше дали полковникът достатъчно добре е разбрал опасността, добави:
— Като мравките, червеите, дърветата, микробите…
— А разумът на човека? Нима той няма да държи сметка за него?
— Може би вече е набелязал човека като най-интересен обект. Но неговото мислене качествено се различава от нашето. И той може да се съобразява с нас не повече, отколкото ние бихме се съобразявали с
