минаваше край масата му.
— Приятна песен — каза полковникът. — Защо не съобщават името на автора?
— Не зависи от нас. — Салонният управител сви рамене. — Авторът на песента е неизвестен.
— А как са я научили вашите музиканти?
Салонният управител се смути, хвърли бърз подозрителен поглед към събеседника си.
— Извинете, с кого имам честта?…
Няколко минути по-късно ръководителят на джазовия оркестър, четиридесетгодишен мършав брюнет, и един младичък музикант с лице на херувим вече седяха срещу полковник Тарнов в малката гримьорна на артистите.
— Записахме песента от неговия магнет. — Брюнетът кимна към „херувима“. — Нашите посетители винаги я посрещат с възторг. Обърнахме се към ВААП3, за да научим името на автора, но там песента не е зарегистрирана. Ако авторът се обади, готови сме да платим хонорар, както му е редът…
— Как сте успели да запишете песента на магнетофон?
— Там беше. — Музикантът посочи с тънкия си дълъг пръст към прозореца. — В парка на санаториума има една затънтена алея. Обичам на нейните пейки да прослушвам нови записи. Веднъж случайно чух, че някакъв почиващ учеше робота си на тази песен. Каза му: „Запомни, ще я изпееш после на една жена…“
— Познавате ли този човек? — попита Тарнов, като едва сдържаше вълнението си.
— Не.
Полковникът извади от джоба си снимка.
— Прилича ли?
Музикантът улови с дългите си пръсти снимката, повъртя я. После с досада тръсна глава, за да отметне от челото си дългата коса.
— Май прилича. Но ме е страх да не сбъркам…
Той погледна огорчения Тарнов и също се огорчи.
— После го видях още веднъж, с жената. Тя се казва Аля. Беше пристигнала от Белгород или може би от Орел. Няколко пъти съм разговарял с нея на плажа. Ако искате, ще се опитам да нахвърлям портрета й. Занимавам се малко с рисуване.
Той припряно взе подадения му лист и извади молив. Нанесе няколко щрихи, но изведнъж се спря, поразен от неочакваната догадка. Изпод вежди погледна полковника и неуверено попита:
— Извинете, да не би вие да сте авторът на песента?
Юрий се връща
Дните се нижеха един след друг, а от Юрий нямаше никаква вест, Аля се умори да чака. Повтаряше си: „Сама си виновна, повярва в непостижимото. Той не можеше да остане с тебе, гъско такава. Човек, на когото нищо не му струва да излекува безнадеждно болен и чиито мисли са ти непонятни, не може да остане цял живот с тебе. С какво особено се отличаваш ти? Обикновена жена.“
Искаше й се да си наприказва много обидни думи, да свикне с тях, за да потуши нетърпимата мъчителна болка на очакването, да не тича презглава към вратата при всяко позвъняване.
В работата й стана съвсем трудно. Бяха свикнали да я смятат за изцелителка, в указанията и предписанията й вярваха вече не само болните, а и лекарите. Непосилна отговорност. Аля се крепеше с последни сили. Спомняше си думите на Юра и неволно му подражаваше. Най-странното беше, че й се удаваше. Тя с учудване забеляза, че през краткото си познанство с Юрий се е научила да му подражава и в мисленето. От обикновените факти възникваха неочаквани изводи и въпреки всичко се потвърждаваха на практика.
„Изглежда, че ме е научил да мисля като него. Нима не трябва да съм му благодарна само за това?“
Скоро се убеди, че не беше само подражание…
Веднъж се сблъска със случай на прогресивна мускулна дистрофия, миопатия. Едно време тази болест, която се предизвиква от нарушена обмяна на веществата в мускулите и се предава по наследство от поколение на поколение, се смяташе неизлечима. После се научиха да се борят с нея и дори понякога да възстановяват двигателните функции.
И ето че пред Аля е юноша, десетилетия по-късно поразен от болестта на дядо си. Бяха го лекували в столичните клиники, без да успеят да го излекуват. Анализите продължаваха да бъдат заплашителни, говореха, че след ремисията ще настъпи влошаване. Аля добре си представяше лицето му отново вяло и безводно, а очите — помръкнали. Много пъти препрочете историята на заболяването, запозна се с приложените методи на лечение и напразно се опитваше да измисли нещо ново.
В пълна изнемога тя дремеше у дома си в креслото пред телевизора. Предаваха ревю от Франция. Беше седнала в любимото кресло на Юра. Внезапно в съзнанието й се прокрадна познат глас: „Гледай екрана!“
В центъра на екрана сред танцуващите момичета се образува светло петно. Границите му започнаха бързо да се разширяват. После в петното се очертаха контурите на главния и гръбначния мозък. Ето че станаха по-ясни, оцветиха се в синьо, изпълниха се с цифри и формули. Някои от цифрите и формулите пулсираха, от тях се образуваха уравнения, появяваха се графики. Тя разбра, че й показват участъци от организма на болния и й подсказват методи за лечение.
— Ясно ли е? — попита същия глас.
— Ти ли си, Юра, — извика тя.
— Успокой се, бебче. Гледай екрана. Препаратът в организма на болния е преустроил работата на жлезите. А първичното заболяване отдавна е излекувано. Ще използваш прибора на Сидорякин, но ще свържеш вибратора ей така…
Екранът беше забулен в мъгла.
— Няма да запомня, Юра! — Аля размазваше сълзите по лицето си.
— Ще запомниш!
— Кога ще се върнеш? Не мога повече!
— Потърпи още малко. Скоро ще се видим.
Гласът изчезна, а петното на телевизионния екран остана още известно време. После избледня, очертанията се заличиха, скриха се зад танцуващите момичета…
Тя направи всичко, както й заръча той. Юношата започна бързо да оздравява. Още на втория ден след първия сеанс конвулсиите му престанаха.
А на четвъртия ден късно вечерта се върна Юра. Три позвънявания — две дълги и едно късо — вдигнаха Аля от леглото. Тя наметна халата си. Докато бързаше към вратата, й ставаше ту студено, ту горещо: струваше й се, че в жилището има твърде много мебели…
Дълго след това се страхуваше, че завръщането му й се е присънило.
— Защо мълчиш? — питаше Аля. — Все там ли си още, далече?
Тя повтаряше едни и същи въпроси. Той мълчеше, а в очите й напираха сълзи.
— Имаш ли семейство? Женен ли си? За кого мислиш?
— Ето значи как ставало… — едва чуто промълви той.
— Кое? Не ме измъчвай, говори… — Тя разтърси раменете му. — Какво има?
— Струва ми се, че съм се влюбил в тебе, бебче.
Някаква мощна вълна я грабна, издигна я на гребена си и я завъртя в лудешка радост.
— Наистина ли?
— Наистина. С мене става нещо странно. Не мога да се владея, да се наблюдавам отстрани.
— Не си длъжен да оставаш наблюдател. Това се случва на всеки човек. Така и трябва да бъде!
— На всеки човек… — повтори той.
Гласът му беше странен, толкова странен, че Аля го почувства дори в този миг. Усети, че с думата „човек“ е свързано нещо, за което е по-добре да не му напомня сега. От само себе си й дойдоха необходимите думи:
— Ти си първият истински човек, когото срещам — прошепна тя.
