Тя погледна листата и видя, че не е сбъркала: бяха гъсто изписани с цифри.
— Какво правиш? Нощна гимнастика на ума ли?
— Почти. Опитвам се да изчисля масата и заряда на нашата Вселена.
— Само това ли?
Той не беше склонен да се шегува.
— Получава се твърде дълго уравнение.
— Дай го за решаване на изчислителна машина. Можеш да направиш това и нощем по радиоканала. Машината няма да се разсърди, на нея й е все едно.
Той пренебрежително се усмихна:
— Машините не могат да се справят.
— Така ли? Дори много, много машини?
— Дори всичките — разпалено рече той, но изведнъж се сепна: — Никой няма да ми даде толкова много машини.
Аля зарови пръсти в косата му и той блажено примижа.
— Когато не ти е добре, и на мен не ми е добре — каза тя. — Моля те никога да не забравяш това.
Той обърна към нея студеното си измъчено лице. Аля го погледна в очите. Там се кълбеше звездната мъгла на Вселената, огромен свят, безкраен и безразличен към опознаващия го разум.
Те не знаеха, че мислят за едно и също.
Юрий си спомни състоянието, обземащо го понякога, когато оставаше насаме с пространството, което трябваше да победи. Връз него се стоварваше черно безмълвие, притискаше го. Не се чуваха гласове, не се мяркаха сенки. Нямаше нито доброта, нито враждебност. Само безразличие. Мрак, студ, безмълвие…
„Като живо погребан — мислеше си той. — Като живо погребан, друго сравнение не може да се измисли.“ Опитваше се да намери отговор на многобройните въпроси, но колкото по-ясно виждаше бъдещето, толкова по-тежко му ставаше. Може би това беше цената на познанието.
Днес, когато си представи, че е огнено пра-семе — тънко извиващо се червейче от нажежена плазма, което е затворено в капсулата на тройното поле и пробива гърлото на Вселената, му стана просто непоносимо. Какво го очаква там, отвъд границите на Вселената? Ще се справи ли разумът му с онова, което ще види? Или самотата в своята висша форма ще се окаже непосилна цена, разумът ще се пръсне, без дори да е узнал, че тъкмо това е най-висшата забрана за познаване на истината.
Но тия мили, доверчиви очи, обикновени човешки звезди, които надничат в неговия мозък, в неговата Вселена… Те стигнаха до съзнанието му и го стоплиха. В капсулата, която пробива гърлото, той вече не е сам — бяха станали двама.
Лицето на Юра бавно се стопляше. Той каза, като откъсна поглед от Аля и надникна през прозореца към звездите:
— Виждаш ли, за да разбереш света, трябва да го погледнеш отстрани. Там е цялата работа. Да го видиш не само отвътре, а и отвън. Непременно отвън.
— Говориш за нашия свят, за Земята?
— За нашия свят и за всичко, което го е породило и с което е свързан. Говоря за Вселената.
— Да се погледне Вселената отвън е невъзможно — тихо каза Аля.
„Ще му мине — мислеше си тя. — Невъзможното си остава невъзможно, ще трябва да се примири с това. Бива ли да се вълнува толкова много? Защо?“
— И това е единствената причина за вълнението ти? — гласно попита тя.
Той не разбра изведнъж подтекста на въпроса й. После снизходително се усмихна и посочи листата, застилащи пода:
— Това са елементите на уравнението. Ако успея да го съставя и реша, ще знам масата и заряда на Вселената. А после ще изчисля взаимодействието на потоците в гърлото, чрез което нашата Вселена е свързана с другия свят. Така ще набележа вариантите на капсулата за преминаването. Важно е да се намери формата на капсулата за преминаването. Разбираш ли? В един случай семето дава кълн, в друг се превръща в цвят, в трети — вехне и умира. Отива в земята, за да стане тор за новия живот. В четвърти — отлита във вид на ново пухкаво семе, отнесено от вятъра. Онова, което изглежда смърт, се оказва преход, онова, което изглежда прах, често се оказва капсула. Вирусът се обвива в капсула, кристализира и може в такъв вид да оцелее дори в космическото пространство. Ако намеря верния вариант на капсулата, ще мина през гърлото…
„Един се измъчва, че не може да влезе в опустелия си дом, а друг — че не може да излезе от Вселената — мислеше си тя. — А всъщност и единият, и другият се измъчват от самота, само че я наричат по различен начин. Но какво им пречи взаимно да си помогнат?“
От случая с излекуването на паралитика се заинтересуваха в Академията на медицинските науки. Оттам пристигна авторитетна комисия, водена от академик Илин. Академикът беше нисичък, мускулест и подвижен. Беше си пуснал елегантна заострена брада и имаше навик да я мачка в юмрука си. Това беше единственото, което издаваше вълнението му.
Юрий като октопод пусна около себе си маскиращ облак, оттегли се на сянка и остави Аля да бъде изядена от авторитетната комисия. Академик Илин до сълзи развълнува Аля с комплиментите си. А после този невероятен скептик я постави натясно с въпроси за методите на лечение.
Никой на мястото на Аля не би издържал убийствените му въпроси. Не издържа и Аля, изтърва се:
— Аз само изпълнявах съветите на своя асистент. Всъщност той предпочиташе да се нарича асистент, макар че трябваше да се нарича ръководител.
Веднага й олекна, сякаш след труден поход в планината бе облегнала тежката раница на гърба си до някоя скала.
— Той много ли ви обича? — попита академикът, като стискаше в ръка края на брадата си. После се сепна, отмести поглед, за да не гледа пламтящите й бузи, и сурово попита: — А къде е самият гений?
Остра болка прониза главата на Аля от едното слепоочие до другото. „Юра ме молеше, не разрешаваше… Сега Илин ще раздрънка това навсякъде, ще започнат да питат да разпитват…“ Обзе я отчаяние: „Той няма да ми го прости, няма“.
— Извинете, пошегувах се — рече тя с отпаднал глас, като в същото време направи опит безгрижно да се усмихне.
С друг би могло, но с академик Илин не биваше да се шегува така.
— Във всеки случай запознайте ме с този гений — невинно помоли той, като пронизваше събеседничката си със своите очи-бургии. В академията твърдяха, че погледът му минавал през бронирани плочи.
— Елате — каза Аля и като обречена тръгна към кабинета си.
Ала Юрий не беше нито в кабинета, нито изобщо в болницата. Аля хукна към къщи. Докато отваряше вратата, погледна към закачалката, където трябваше да виси шлиферът му.
Закачалката беше празна.
— Засега това е всичко, което знаем за него — каза полковник Тарнов, като завърши разказа си.
Александър Николаевич внимателно го слушаше. Понякога кимаше, но това означаваше по-скоро потвърждение на собствените му мисли, отколкото съгласие с думите на полковника.
Полковникът забеляза изострените черти и удълженото лице на учения — като след прекарана тежка болест. „Знае повече, отколкото казва — помисли си Тарнов. — Може би се досеща за нещо. И тая догадка му е неприятна. Види се, мъчително неприятна.“
Той помълча малко, като си позволи кратък отдих. После събра мислите си и попита:
— Можете ли да добавите нещо?
— Вашата логика е безупречна, полковник — започна Александър Николаевич, — и все пак, както сам се убедихте, в дадения случай не помогна.
— Може и да помогне! — Тарнов се подсмихна.
— Не, няма да помогне — убедено каза ученият. — Вие търсите следите му в ресторантите и продоволствените магазини, защото всеки почиващ трябва поне от време на време да се храни. Търсите го в хотелите, защото всеки трябва да има покрив над главата си. Правите проверка в пощата, защото всеки човек има роднини и познати, които се тревожат за съдбата му. Търсите следи, каквито оставя след себе си
