човекоподобните маймуни, от които сме произлезли.
— Животните, по-малки наши братя, не удря по главата нивга той — настръхнал издекламира полковникът и това не убягна от погледа на Александър Николаевич.
— От него могат да се очакват всякакви действия. Но едва ли ще се отнася враждебно към нас. Най- вероятно е в наше лице да вижда експериментални обекти.
— Но нали вече знае доста за нас?
— Имате предвид неговите пътешествия?
На полковника му се стори, че в думите на учения има предизвикателство, но се сдържа и спокойно каза:
— И тях имам предвид. Но той е можел да почерпи обобщена информация и другаде.
— Библиотеката?
Прекарал е в нея около три часа. Как мислите, колко е успял да прочете и да запомни през това време?
— Не мога да кажа точно, но може би твърде много. За съжаление знаем малко за избирателните му способности при подбора на информация.
— Информацията, която се съдържа в библиотечните книги, е предназначена за хората… — замислено каза полковникът.
Помълчаха малко, като мислеха за едно и също.
— Кои ли книги е успял да прочете, за кои епохи, за кои хора? И какво впечатление са му направили! Бих дал много, за да узная това…
— Можем да правим хиляди предположения! — В очите на полковника блеснаха лукави пламъчета. — Остава ни само…
Александър Николаевич с надежда погледна събеседника си. Чу се как някой отваря вратата на приемната и влиза в преддверието между нея и кабинета. Спря го глас: „Полковникът е зает“.
Тарнов стана, тръгна към сейфа и вървешком довърши фразата си:
— По-скоро да го намерим.
Александър Николаевич разбра, че са го преметнали, и сметна за най-добре да подхване шегата:
— Още повече, че сега той има в ръцете си чудесен зоопарк.
— Вирусопарк — с леден глас го поправи Тарнов.
Полковник Тарнов и Александър Николаевич летяха към Орел. Заедно с тях в кабината на самолета бяха още няколко души: сътрудници на полковника и заместникът на Александър Николаевич в лабораторията — Михаил Дмитриевич, нисичък, чернокос човек с нежни, малко печални очи. Съобщението, което полковник Тарнов бе получил от Орел за случая с момчетата и шофьора на автомобила, ги караше да бързат. Бяха взети всички предпазни мерки: около сградата, в която живееше Алина Ивановна, бяха струпани подразделения на милицията, по прозорците на отсрещната сграда дежуряха снайпери.
Когато свръхзвуковият самолет вече кацна в Орел, Михаил Дмитриевич, който бе мълчал през целия път, се наведе към Александър Николаевич и тихо каза:
— Този лов хич не ми харесва.
— Естествено. „Звярът“ е съвсем необикновен — със зле прикрит яд отвърна Александър Николаевич, като си спомни — за кой ли път! — че не друг, а Михаил Дмитриевич ревностно бе настоявал да дадат на супер-мозъка възможно най-голяма свобода.
— Лисана дебнела вълка, а той пък мечката преследвал — каза Михаил Дмитриевич, като прехапа устни.
— Оставете неуместните забележки. Ние двамата го изпуснахме от клетката — рече Александър Николаевич и не се сдържа: — А сега той вече може да прави, каквото си иска. Така че по-добре е да не се месим в действията на милицията, когато поправя нашите грешки.
— При поправяне на грешки най-важното е да не се допускат нови.
— Аз пък не знаех, че моят заместник е остроумец и философ. — Александър Николаевич вече започваше да „кипи“.
Той изобщо не можеше да прости на своя заместник двете повести, написани (както справедливо подозираше Александър Николаевич) в работно време. И никак не разбираше защо такъв блестящ учен, който умее да мисли широко и същевременно логично, прахосва времето си да колекционира марки и пеперуди, да измисля парадоксални формули и да „зяпа тавана“.
Михаил Дмитриевич се стараеше да не гледа Александър Николаевич. Настроението му ставаше все по-мрачно, колкото повече се приближаваха до сградата, където трябваше да се намира супермозъкът. Михаил Дмитриевич виждаше хора с милиционерска, с армейска униформа и цивилни, скрити зад всеки ъгъл. Десетки метални насекоми висяха във въздуха. Мрачните им сенки бавно пълзяха по земята, по стените на сградите.
Полковникът, а след него и учените се приближиха до групата хора пред жилищния блок. В единия от тях, късо подстриган, Александър Николаевич веднага позна човека, с когото полковник Тарнов бе разговарял на края на гората и който се казваше Елбор Георгиевич.
— Навреме идвате — тихо каза Елбор Георгиевич на полковника и погледна учените. — С какво могат да ни помогнат?
— Обстоятелствата ще покажат — отбягна да отговори полковник Тарнов. — Не е ли време да започваме?
Елбор Георгиевич кимна и направи знак на хората, които стояха в очакване край вратата. Нечуто, като сенки, те тръгнаха нагоре по стълбите пред полковника и учените.
В последния миг към тях се присъедини Елбор Георгиевич.
Един гъвкав и набит оперативен работник натисна звънеца на вратата и веднага се дръпна встрани. Колегите му стояха нащрек.
Минаха няколко минути, преди вратата да се отвори. Появи се стройна сивоока жена с тънка шия и вдигната, гладко вчесана коса.
Александър Николаевич чу Михаил Дмитриевич да мърмори:
— Клетката е празна.
Жената веднага бе отместена встрани и неколцина от оперативните работници влязоха в жилището.
— Какво има? — уплашена попита младата жена. Преди да успеят да й отговорят, от жилището изскочи нисичък оперативен работник и доложи на Елбор Георгиевич:
— Няма го вътре.
— Къде е вашият наемател? — обърна се Елбор Георгиевич към Аля.
— Не знам. Изчезна вчера — каза тя и очите й се напълниха със сълзи. Вече бе разбрала, че предчувствията не са я лъгали.
Елбор Георгиевич погледна Тарнов, който го разбра без думи.
— Да влезем — помоли Тарнов, като се обърна към жената.
Аля кимна, извърна лице и преглътна сълзите си. Бързо влезе в стаята и седна в същото кресло, в което често седеше Юра. Направи го нарочно, та в креслото да не седне чужд човек.
— Казахте, че е изчезнал. Как да разбираме това? — обърна се Тарнов към Аля. — Отишъл си е, заминал е някъде?
— Не знам. Исках да запозная Юра с академика, но го нямаше в болницата. Не беше и в къщи…
Тя погледна празната закачалка и закри лицето си с ръце. Раменете й затрепериха.
— Успокойте се.
Аля послушно взе подадената й чаша с вода.
Като хлипаше все по-рядко, тя заразказва. Лицето на полковника беше състрадателно-съчувствено, от време на време той казваше „да“, „разбира се“, „нима“, „ужасно“ — обикновени думи, които поощряват събеседника да се изкаже докрай. Александър Николаевич си спомняше, че съвсем скоро бе видял полковника друг.
Ако в несвързания си разказ Аля скачаше от събитие на събитие, полковникът умело я връщаше към фактите, които го интересуваха.
