В разговора се намеси Елбор Георгиевич. Лицето му с правилни резки черти изведнъж стана учудващо меко и леко печално, сякаш изпод грима се бе подал истинският му образ.
— Толкова много го обичате, че човек дори може да ви завиди. Но не бива да забравяте, че в ръцете си той има „опасни играчки“.
— Не! — Аля се задъха от вълнение. — Юра никога няма да навреди на хората!
— Засега това са само думи…
— А с какво мога да ви помогна?
— С много неща — тихо каза Елбор Георгиевич. — Като начало ще ни разкажете по-подробно за навиците му. Интересуват ни най-дребните подробности на неговото поведение…
Два дена след посещението в жилището на Аля сътрудниците на полковник Тарнов зарегистрираха в града няколко десетки случая на заболяване от някаква нова, още неизвестна на медицинската наука болест. Тя приличаше на коремен тиф, протичаше в остра форма. Болните вдигаха температура до четиридесет и дори до четиридесет и един градуса. Лекарствата почти не помагаха, само леко забавяха развитието на болестта.
В града една след друга пристигаха медицински и правителствени комисии. Течеше вече четвъртият ден, откакто бе зарегистриран първият случай на заболяване, а още не бяха намерени ефикасни методи за лечение.
Александър Николаевич и Михаил Дмитриевич от три денонощия се намираха в Института по експериментална генетика. Причинителите на новата, неизвестна болест приличаха много на културите от микроби в изчезналите през оня злополучен ден епруветки. Ала антибиотиците, които поразяваха безпогрешно тия култури, се оказаха безсилни срещу причинителите на новата болест. В лабораториите на института спешно се правеха нови изследвания.
Полковник Тарнов с нетърпение очакваше резултатите от работата на учените. Ето че и днес, без да се отбива в службата, още сутринта той отиде в института по генетика. Приет бе лично от директора на института, който го заведе в познатата лаборатория при големия колкото половината стена термостат и отвори вратичката. По полиците имаше купища подредени една връз друга кръгли плоски стъкленици на Петри. Директорът извади няколко от тях, махна плътно прилепващия капак на едната. Върху парченцето оцветено желе се виждаха светли петънца.
— Направихме няколко десетки пресявания — каза директорът — и разделихме бактериите по типове, като оцветявахме всяка култура по метода на Грам…
— Искате да докажете, че причинителят на болестта само прилича на културите, които ви бяха откраднати? — попита полковникът.
— Да, да, много прилича, но нистовелемицинът не му действа.
Директорът хвърли към полковника тежък поглед изпод подпухналите си зачервени клепачи, като се опитваше да отгатне мислите му за хората, които бягат от отговорност. Струваше му се, че дори знае какви думи е готов да изрече полковникът. За да ги предотврати, каза:
— Впрочем може да са и същите щамове, само че видоизменени.
Полковникът с разбиране го погледна, а Александър Николаевич погледна него.
На всички им беше тягостно, искаше им се някак да разведрят атмосферата.
Директорът изваждаше от термостата нови стъкленици и показваше как се видоизменят колониите в тях, когато в хранителната среда се добавят различни вещества. В някои стъкленици колониите почти бяха изчезнали.
— Вече знаем от какво се страхуват — тържествено каза директорът. — Най-големи надежди възлагаме на серотонина в съчетание с остатъчния пръстен на нистовелемицина.
Полковник Тарнов попита:
— Направихте ли пълен химически анализ на културите с центрофугиране и разделяне на ядра и обвивка?
— Разбира се.
— И след анализите вашите сътрудници твърдят, че културите са различни?
— Тъкмо за това говорят резултатите от експериментите — каза директорът, като подаде на полковника парче лента с формули и тяхното разшифроване. — Ето, съдете сам…
Тарнов ги прочете, постоя мълчаливо около минута с полузатворени очи и приведени рамене. После се изправи, отново поднесе лентата към очите си и започна да я изучава. Мислеше си: „Търсят кой ще им помогне да решат онова, което сами не могат, макар че са специалисти. Не, не е тъй. Не да решат, а да сложат последната точка. Защото след всяка точка се появяват нови и я превръщат в многоточие. Оня, който им помогне сега, ще поеме върху себе си всичко — и грешките им, и отговорността…“
В същото време Александър Николаевич полугласно попита своя заместник:
— Сигурно ли е вече, че причинителят няма нищо общо с културите, които бяха в епруветките?
— Не твърдя такова нещо — смути се Михаил Дмитриевич.
— Забравихме една съществена подробност — каза полковникът, като прекъсна разговора им. — Наистина, резултатите от анализите, с които току-що се запознах, потвърждават, че щамовете са различни. Но някой от тях е могъл да послужи като изходен материал за друг. И съвсем не в лабораторията на природата. Има още едно звено, което е косвено доказателство…
Той изведнъж стана център на всеобщо напрегнато внимание.
— Трябва да разберем къде е онзи, когото търсим. И ако все пак се крие в този град, ще дадем предпочитание на втората хипотеза.
„Прав е — помисли си Александър Николаевич. — Супермозъкът ще иска сам да следи хода на опита. Така ще можем да го хванем.“
Полковникът даде допълнителни разпореждания по телефона и заедно с Александър Николаевич и Михаил Дмитриевич забърза към управлението.
В търсенето из града се включиха всички постове, оперативни групи, доброволни отреди. Мина една безсънна нощ. На сутринта доложиха на полковника, че някакъв човек, чиято външност съвпада със „словесния портрет“, бил забелязан от отрядниците на ъгъла на булевард „Пушкин“ и Чекинска улица край решетката на канала. Бил отместил решетката и с тънко въже спускал в канала някакъв предмет. Като ги забелязал, успял да избяга.
— Можем да смятаме за сигурно, че има пръст във възникването на епидемията — глухо каза Александър Николаевич и бързо погледна своя заместник.
Тарнов кимна в знак на съгласие.
Само Михаил Дмитриевич рече със страдалчески израз:
— Ама разберете, ние съдим за него като врабци за папагала. Нали не знаем нищо за намеренията му. И аз вярвам на жената…
Александър Николаевич вече не можеше да се гневи на своя помощник. Мислеше си: „Добър човек е Михаил Дмитриевич. Всичко разбира Михаил Дмитриевич. Широкомислещ, ерудиран мъж е. Благ, човечен. Всички знаят това. Също както на всички е известно, че аз съм жесток и взискателен. Властолюбец, който умее да взима твърди решения и безпощадно да ги осъществява. Безчувствен. Да, ама са нужни и такива хора. Ако сега всички са добри и благи като Михаил Дмитриевич, могат да загинат хиляди такива добри и благи…“
Той мисли за Нина, за младата си жена, не може да не мисли: „Разбира се, има глупави и стари хора. Но защо й е на младата красива жена глупав и стар мъж? При това непризнаващ компромисите? И на всичко отгоре без късмет?“
— Хубаво е да се вярва на тази жена — каза полковникът на Михаил Дмитриевич, но на Александър Николаевич му се стори, че полковникът отговаря на неговите мисли. — Мъдро е да се вярва на жената. Но какво да правим с фактите?
— Фактите първо трябва да се изтълкуват.
— Но как ще изтълкувате последното съобщение? — тихо, много тихо попита Александър Николаевич, като се обръщаше към своя заместник.
— Може да има и такова обяснение: и той като нас търси средства за борба с епидемията — каза Михаил Дмитриевич.
