Всичко развали Александър Николаевич, когото Михаил Дмитриевич бе извадил от равновесие. При това той не можеше да понася женските сълзи. Когато Аля каза за Юрий: „Разбирате ли, за пръв път срещнах истински човек“, той твърде изразително изхъмка.
Аля веднага млъкна, смаяна погледна полковника и попита:
— Всъщност защо ви разказвам всичко това?
— По моя молба — меко каза Тарнов.
— А какво право имате да ме разпитвате? — очите на Аля станаха зли.
— Виждате ли, трябва да намерим Юра.
— Какъв сте вие?
— Полковник от милицията. Това са мои сътрудници, а това са учени.
— Един учен вече се намеси. И само навреди.
Думата „учен“ прозвуча саркастично в устата на Аля и „кипналият“ Александър Николаевич избухна. Преди полковникът да успее да му попречи, той изтърси:
— Търсим изкуствения мозък, който е собственост на нашата лаборатория. Той може да се казва Юра, но това не променя същността на нещата!
Сълзите по женското лице в миг изсъхнаха, като оставиха две тъмни пътечки. Аля се обърна към Александър Николаевич. Побелелите й устни трепереха:
— Вие… вие сте изкуствен мозък!
Тя беше извън себе си от ярост и обида. Още миг — и щеше да му удари плесница.
Александър Николаевич се отдръпна, като повдигна рамене. И тогава напред излезе Михаил Дмитриевич. Той гледаше Аля с искрено съчувствие.
— Не се огорчавайте, онова, което каза моят колега, няма никакво значение за вас — рече той.
— Значи вярно е?
Човек не можеше да гледа Аля без болка. Раменете й безпомощно се отпуснаха и от това шията й изглеждаше по-тънка и по-дълга, по долната й прехапана устна се появиха капчици кръв.
Разчувства се дори Александър Николаевич. Той каза иззад гърба на Михаил Дмитриевич:
— Няма смисъл да се вълнувате толкова много. Та той не е истински.
Александър Николаевич не познаваше добре жените.
— Така ли? Не е истински? — с предишната ярост каза Аля. — А вие сте истински? Сигурен ли сте в това?
— Александър Николаевич не искаше да ви обиди — обади се Михаил Дмитриевич. — Извинете го.
Като криеше сълзите си, Аля се извърна.
— Той ме обичаше. Казваше: „Значи ето какво ставало, когато се влюбиш…“
„Още едно качество, необходимо на учения — да бъде женски утешител“ — ядно си мислеше Александър Николаевич, като гледаше своя заместник, и рязко каза на Аля:
— Ама разберете, супермозъкът експериментира. Той е извършил доста престъпления!
— Юрий не е могъл да направи това! — извика Аля.
— Убил е едно шимпанзе, за да изучи строежа на мозъка му. Заради него при автомобилна катастрофа е загинал човек.
— Трябва да кажа — намеси се Михаил Дмитриевич, — че Юрий е виновен за произшествието на шосето не повече от малчугана, който изтичва на уличното платно пред някой автомобил. По всяка вероятност дори не подозира какво е станало.
Аля внимателно погледна неочаквания си съюзник, на когото вече възразяваше Александър Николаевич:
— Още по-лошо.
— За нас двамата — разпалено рече Михаил Дмитриевич. — Не сме го програмирали, както трябва!
— И затова е задигнал от лабораторията епруветките с микроби?…
— Едва ли ги е задигнал, за да развъжда зайци през свободното си време — меланхолично забеляза полковникът.
— Той няма да направи нищо лошо — каза Аля.
— Мислите ли?
— Сигурна съм. Изобщо не е такъв, какъвто си го представяте.
През прозореца падаше широка ивица светлина. В нея попадна къдрица от косата на Аля и заблестя като злато. Широкоплещестият оперативен работник, който стоеше до вратата и пристъпваше от крак на крак, погледна младата жена. Може би си спомни за онази, която го чакаше в къщи.
— Но разберете и нас. За всяко същество се съди по неговото поведение. А поведението на супермозъка беше опасно. Ако си помислим какви възможности има…
Аля отрицателно поклати глава.
— Не, не, той не е способен да причини зло!
— От негово гледище това съвсем не е зло — намеси се Александър Николаевич. — Експеримент — и толкоз. Например заразяване на хора с различни болести, отравяне на резервоари. А после с любопитство може да наблюдава как се разпространяват микробите и как човешкият организъм се бори с тях.
— Аз го познавам по-добре.
— Глупости! — убедено каза Александър Николаевич. — Не можете да го познавате. Дори не знаехте кой всъщност е той.
— За мен това няма значение.
Тя дори не забеляза, че повтаря думите на Михаил Дмитриевич, а той многозначително изгледа Александър Николаевич и рече:
— Може би си струва да запомните думите й…
— Защо? Това ще ни помогне ли да го заловим? — иронично попита Александър Николаевич.
— Не бих се учудил.
Полковник Тарнов разбра, че е дошло време да сложи край на спора им, и се обърна към Аля.
— Най-добре за всички ще бъде, ако ни помогнете да го намерим и задържим.
— А вие мислите ли, че самият той го иска? — глухо попита жената.
— Не, не го иска — каза полковникът. — Но трябва да разбирате, че заради сигурността на хората няма да се спрем дори пред крайни мерки.
— Какво значи това?
— Ако окаже съпротива, може да си има неприятности.
— Не разбирам.
Михаил Дмитриевич се наведе към нея:
— Съгласете се.
Аля недоверчиво обърна поглед към него:
— Още не сте ми казали за какво ви е той.
Александър Николаевич искаше да каже нещо, но полковникът лекичко го побутна за лакътя, като сочеше с поглед Михаил Дмитриевич: нека говори той.
— Трябва да разберем какви намерения има и да му разясним в какво се състои безопасността на човека.
Полковникът остана доволен от формулировката на Михаил Дмитриевич и се помъчи да я запомни. Жената намери друго решение:
— Като се върне, сама ще поприказвам с него за това.
Широкоплещестият оперативен работник с уважение я погледна.
— Но дотогава могат да го ранят — каза Михаил Дмитриевич, като се проклинаше.
— Милицията няма да посмее да наруши законите.
— Законите се отнасят за хората — напомни Александър Николаевич.
Аля разбра безизходността на положението си и каза с отчаяние:
— Та аз нямам никаква представа къде може да е.
Михаил Дмитриевич веднага й повярва, но полковник Тарнов реши да уточни:
— Може би знаете поне града? Нима никога не ви е казвал откъде идва при вас?
— Никога.
