Отново и отново повтаряше едно и също, едни и същи думи, подсказани от чувството й. Те бяха сплав от нежност и страх, че може да загуби нещо, от детска безпомощност и майчинска прозорлива загриженост.
— Виж каква си била! — учуден шепнеше в отговор той. През нощта тя на няколко пъти се събуждаше и дълго го гледаше крадешком, през полупритворените си ресници. Той лежеше с отворени очи, без да се преструва, че спи.
— Ето значи как ставало… — едва чуто мълвяха устните му. В гласа му звучеше такава болка, че Аля не издържа:
— Довери ми се, мили. Разкажи ми всичко и ще ти олекне.
— Спи! — Юрий затвори очи. — Трябва сам да разбера всичко. Спи.
Нощем те скитаха по безлюдните улици. Листата на дърветата потрепваха от ветреца, в самите им крака се валяха купища сребърни монети, изковани от сноповете лунна светлина. В главата на Аля неспирно звънтяха думите: „Редом с щастието…“
Какво беше това: думи от песен или заглавие на книга?
Редом с щастието, редом с щастието…
Тя измисляше различни предлози, за да се притисне по-плътно до него: ту й ставаше студено, ту я дострашаваше, ту просто се „препъваше“…
Редом с щастието, редом с щастието… Тая фраза не я оставяше на мира, настройваше я ту мечтателно, ту лудешки. Редом с щастието…
„А защо редом? Това не ми подхожда. Просто с щастието. Аз съм щастлива. Щастлива съм!“ Тя тихо се засмя. Юрий я погали по рамото, зави й се свят…
— Имате ли цигари?
Една тъмна фигура се отлепи от стената на сградата. Иззад ъгъла излязоха още трима. Съвсем млади момчета, юноши.
Юрий се спря, все още с ръка върху рамото на Аля, с любопитство погледна момчето и попита:
— Родителите ти разрешават ли ти да пушиш?
— Тяхната работа е най-малко тридесет пъти на ден да казват „забранявам“. Правят си тренировки с нас, беззащитните.
— Магазините са затворени — жално каза второто момче, — а ужасно ни се пуши.
— Много сте млади, не бива да пушите — назидателно рече Юрий. — Пушенето е вредно. Никотинът, който се съдържа в десет цигари, може да убие кон.
Аля лекичко го побутна и направи гримаса: сиреч не се захващай с тях.
— Цял ден в училище ни пеят тая песен. А сега е нощ, учителите трябва да спят — измърмори момчето и се извърна към другарите си: — Тръгвайте, тук нищо няма да излезе!
— Чакайте! — спря ги Юра. — Наистина ли не знаете, че никотинът е вреден? Има специално решение на комисията на ЮНЕСКО.
Той пусна Аля и прегради пътя на момчетата, не им даваше да си тръгнат. Едното от тях се опита да го блъсне.
— Чичо, ама оставете ни на мира — примоли се третото момче.
— Юра, да се прибираме — каза Аля.
— Чакай — рече Юра. — Нима не мога да ги убедя, че е вредно за самите тях? Нима човекът в нищо не може да бъде убеден? Дори в нещо, от което зависи здравето му?
Лицето му беше непреклонно.
„Когато в него се пробуди експериментаторът, споровете са безполезни — помисли си Аля. — Експериментира с всички околни, изучава ни, сякаш самият той не е като нас.“
Юра за миг се разсея и момчетата хукнаха в различни посоки, за да се избавят от нравоученията.
Юра с два скока настигна едното, пъхна го като кукла под мишницата си и се втурна подир второто на уличното платно.
Разгорещени от спора, нито Аля, нито Юра, нито пък момчетата не можаха да чуят лекото бръмчене и не забелязаха, че в небето като ножици са се разперили лъчите на фарове.
Автомобилът изкачи стръмното нанагорнище и навлезе в уличката. По стените на сградите зашариха бързи сенки. Те ту се начупваха по зъберите на храсталака, ту ставаха огромни като великани.
— Юра! — предупредително извика Аля.
Той рязко обърна глава срещу връхлитащата кола. Ярко осветеното му лице се изкриви в ядна гримаса. Обзета от предчувствие за неминуема беда, Аля затвори очи. Чу се трясък на смачкан метал и пластмаса. После втори удар — по-тежък, по-глух…
Отхвърлена от ръката на Юрий, колата литна настрана, удари се в едно дърво и спря.
Когато Аля отвори очи, на няколко крачки от нея стоеше съвършено невредимият Юрий. На асфалта в краката му седеше примрялото от страх момче.
Шофьорът с мъка отвори смачканата врата и излезе. Отървал се с леки натъртвания, той беше сигурен, че сам е предпазил внезапно изскочилия на платното човек, и справедливо се нахвърли върху нарушителя.
— Добре, че успях да извъртя волана! — гордо заяви той и закрещя на Юрий: — А вие защо се разхождате по уличното платно? Тръгвайте с мене в милицията!
— Никъде няма да тръгна — каза Юрий, приближи се до Аля и я улови подръка с намерение по-бързо да я отведе, но шофьорът веднага го настигна.
— О, не, първо ще направим протокол в милицията! — развика се той. — Момчета, къде хукнахте? Помогнете ми да задържим нарушителя!
Зигзагообразно като зайци младите любители на никотина се разбягаха по дворовете.
Едрият шофьор увисна върху Юра с всичките си деветдесет килограма. Юра пусна Аля, леко свали от себе си шофьора, изправи го на крака и го тикна към колата. Кой знае защо, шофьорът се подчини и с клатушкане закрачи към смачкания автомобил.
Юра поведе Аля към къщи. По целия път се шегуваше, за да я накара да забрави произшествието, и трябва да кажем, че успя. Нещо повече, след това Аля изобщо не можеше да си спомни дали наистина е имало автомобилно произшествие, или просто така й се е сторило. Сякаш бе загубила паметта си след мозъчно сътресение.
През нощта Аля се събуди от чувство на силна тревога. Юра не беше до нея. Тя чу тихо шумолене в съседната стая. Вратата беше затворена, изпод нея струеше ивица светлина.
Аля стана от леглото и тихичко открехна вратата.
Юрий седеше на писалището до прозореца. Край него на един стол бе поставено отвореното му куфарче, от което се подаваха сиви листа. Целият под беше покрит със също такива листове.
Отначало на Аля й се стори, че са празни, но после забеляза, че са изписани с много ситни, буквално бисерни знаци и затова изглеждат сиви.
От време на време Юра напрегнато и неестествено обръщаше глава, понякога на сто и осемдесет градуса, хвърляше поглед върху някой лист, сякаш можеше да прочете нещо от такова разстояние, и пишеше. Лицето му беше бледно, измъчено. Изглеждаше, че е на края на силите си и всеки миг ще падне от изтощение.
Той откъсна поглед от поредния лист и вдигна глава. Лицето му се изкриви. То изразяваше много противоречиви чувства — и порив, и мъка от разочарованието, и безсилна надежда, и още нещо, което Аля не можеше да назове. Юра скръцна със зъби, чу се сподавен стон.
Аля отвори вратата.
— Внимавай да не стъпиш на листата! — предупреди я той.
— Боли ли те нещо? — Тя се спусна към него, прегърна го, притисна се с цялото си топло от леглото тяло.
Изразът на лицето му се променяше необичайно бавно, като при забавени снимки. Страдалческите бръчки се заглаждаха, краищата на устните учудено се повдигнаха:
— Да ме боли ли?
— Но тогава какво има? Какво те измъчва?
