да създаде форми на държавен живот, почиващи на самоуправление с къде повече, къде по-малко демократичен характер. По причини, за които бе дума по-горе, властта в отделните източни градове- държави се съсредоточава в ръцете на един човек — царя, и основният стремеж на отделните царе е да обединят повече градове под своя скиптър и да създадат голяма централизирана държава. Обединението обикновено се извършва в пределите на една нация, т.е. на група племена, говорещи един език и изповядващи една религия.
В границите на това обединено цяло се изработват основните устои на политическото, социалното и икономическото му устройство. Веднъж изработени, после устоите излизат по-трайни и по-здрави от самата напия, която ги е създала. Започват се завоевания, отвън идват племена от друг произход, които подчиняват страната за дълго време под своя власт, племена дори с други вярвания, ето защо, в резултат, господстващата класа от населението се мени, но основните черти на политическото и на социалното устройство си остават. Тъй например преходът на властта във Вавилония от ръцете на шумерите в ръцете на семитите, от семитите в ръцете на каситите, от каситите отново към семитите и еламитите, от тях към семитските асирийци, а след това към индоевропейците миди и перси — всичко това малко променя основното устройство на страната, което се бе оформило още при шумерите. Не го промени и присъединението към държавата на външни владения, населени с жители от друга националност. Същото нещо виждаме и в Египет.
Елементите, които обединяват държавата и обществото в едно цяло, са религията и тясно свързаната с нея царска власт, елементи, които приели още от самото начало формата на абсолютизъм, т.е. неограничена власт, божествена, отговорна само пред бога, изискваща сляпо подчинение от страна на поданиците и осланяща се на войската, на чиновничеството и на жреците. Най-послушното оръдие в ръцете на царя е войската. Първоначално войската се съставяла от опълчение, в което взимало участие цялото население. А в държави, създадени чрез завоевания, основата на войската са възрастните мъже от властващата нация. В Египет (като изключим епохите, през които в него са владеели чужденци) и в Асирия опълчението е било всенародно. Постепенно, с превръщането на държавата в империя с редица покорени националности, влизащи вече в състава й, войската се попълва с контингенти и от покорените племена и народи, но опълчението на господстващата нация си остава нейна основа. Около царя се създава особена постоянна войскова част за негова лична защита — това е неговата гвардия, неговата дружина. В гвардията обикновено постъпват най-силните и енергични членове на господстващата нация. По-късно царете на великите източни империи с готовност са взимали в гвардиите си и наемници. В повечето източни монархии войската не е била постоянна, с изключение на царската гвардия, а се набирала, когато станело нужда. Обаче в най-големите империи, като например в Египет през XVIII династия, в Асирия и Персия, в които царската власт се крепяла главно на военна сила, нуждата от постоянна войска станала тъй голяма, че част от опълчението се превърнало в постоянна войска, а наред с опълчението се набирали още и войскови части от наемни войници. Войската в източните монархии никога не е играла важна политическа роля. Крайно редки са случаите, при които един цар да бъде свален от престола от войската. Такива случаи имаме почти изключително само в световните монархии, главно в Асирия и Персия и то в по-късните периоди на развитието им, когато в постоянната войска почнали да играят по-значителна роля и наемните войскови части.
По-слаба опора на царската власт били чиновниците и жреците. Историята на източните монархии, както видяхме, се състои главно от смяна на центростремителни насоки с центробежни и обратно. В Египет, например, след времето на господство на центростремителните сили през епохата на първите пет династии, когато за пръв път възникна обединената египетска държава, следва време, през което преобладават центробежните сили (феодалният период от VII до XIII династия); отначало на смяна идва чуждото владичество на хиксосите, а след това настъпва нова епоха на централизация през периода на царуването на XVIII и XIX династия. По-късно пак виждаме ново засилване на центробежните сили и постоянна борба с тях на центростремителните чак до епохата на персийското завоевание. Същото е и във Вавилония. След периода на обединение през шумерската и шумероакадската епоха настъпва времето на централизираната държава при Хамурапи. Каситската епоха е епоха на чисто феодален, много първобитен строй. След това идва смутната епоха и асирийското владичество и, най-после, възстановяването на централизираната държава през епохата на Нововавилонското царство. В Асирия периодът на съсредоточителния процес ни е слабо познат. Епохата, през която процъфтява силната империя, е епоха на пълна централизация на властта. За Персия ще говорим по-долу.
През епохите, през които е била в разцвета си централизираната държава, чиновниците и жреците са послушни оръдия в ръцете на царя, негови лични агенти, зависещи всецяло от него. През епохите, през които централната власт отслабва, тия царски агенти в светската и духовна област — чиновниците и жреците — се стремят да си извоюват по-голяма самостоятелност в дейността си, осланяйки се на богатствата си и на личното си влияние между населението и в края на краищата принуждават централната власт да им признае такива нрава и привилегии, които нарушават целостта на държавата и създават за някои чиновници и жреци условия да се чувстват като независими владетели в подчинените им територии. Но както говорихме още в IV още глава, дори и във феодалните източни държави управлението на отделните части от държавата е построено върху принципа на безпрекословното подчинение от страна на чиновниците на своето началство, тъй че всеки феодален владетел вътре в своята територия е също такъв абсолютен монарх, каквито са и царете от епохата на обединената държава, налагайки както на чиновниците и жреците, така и на масата на поданиците си, безпрекословно да им се подчиняват.
Масата, населението в източните монархии също тъй не е могла да играе никаква политическа роля. За някакви революции или въстания на населението с цел да получи право да участва в организацията на държавния живот на Изток нямаме абсолютно никакви известия. Населението дори не могло и да си представи друго държавно и социално устройство вън от онова, което са осветили вековете. Божията и царската власт за него не са въпроси за обсъждане, а на вяра. Държавата, т.е. царят и богът, имат пълно и с нищо неограничено право да се разпореждат с личността, труда и имота на всеки свой поданик. Тя може да го задържи на военна служба толкова време, колкото намери за нужно. За обработване на земите на царя и бога, за постройка на канали и насипи, за строеж на пътища, за превоз на хора и стоки, нужни на държавата, поданикът е бил длъжен безропотно да дава времето си и труда си, а също тъй и труда на принадлежащите му животни. Най-после, същият поданик е бил задължен да дава и част от произведените от него продукти в полза на държавата: за издръжка на двора, за извършване на култа на боговете, за строеж на нови храмове, дворци и царски гробници, за изплащане на военни разходи и т.н. Единственият начин за протест срещу прекалено тежка работа или срещу това, че не се дава храна на повиканите на принудителен труд, бил стачката. Обаче в такива стачки никога не е имало какъвто и да било елемент на политически протест.
В рамките на тези отношения на държавата към населението в разните източни монархии намираме някои разлики, но предимно от формален, или теоретичен характер. В Египет царят е считал себе си за собственик на цялата земя. Поданиците получавали от него правото само временно да се ползват от нея. Във Вавилония държавата признавала и защитавала частната собственост и върху земя. Въпреки тая теоретична разлика, поземлените отношения във всички източни монархии получавали едни и съши форми. Все същите форми намираме и в Египет в епохата на империята, и в Асирия, и в Нововавилонското царство, и в Персия. И там, където още имало дребна собственост на земя, например в Асирия, Персия и Мала Азия, там тя постепенно изчезвала. Царят, храмовете и висшите класи от обществото владеели земята. Обработвали я пък прикрепените към местожителството си и към своя дял земя крепостни земеделци, задължени към държавата и към своя земевладелец не само да им плащат с част от продуктите си, но и да им работят главно при прокарване на напоителни канали, при строеж на мостове, пътища, храмове, дворци и т.н. и при транспорт. В промишлеността намираме същите отношения. Владетели на работилници са пак царете, храмовете и известен брой едри промишленици. В работилниците работели или крепостни занаятчии, или роби. Промишлеността е тясно свързана с едрото земевладение и съставлява част или клон от стопанството на това едро земевладение. По-слаба е зависимостта на търговията от царя, от храмовете и от едрите земевладелци и то както на едрата, тъй и на дребната. Търговците, разбира се, там, където не са били агенти на царя, на храмовете или на едрите земевладелци, само били облагани с разни данъци.
Земеделието е било основата на икономическия живот. Индустрията и търговията били съсредоточени около храмовете и дворните. Управляващата аристокрация, царските телохранители, търговците и
