фараони. Ето защо няма нищо чудно, че и целият строй на живота във Вавилония и в Египет с нищо не се изменил и при персийските царе. Наистина изкусното им приспособяване във Вавилон и в Египет се облекчавало от това, че царската власт в Персия по същество много малко се различавала от царската власт във Вавилон и Египет. Но същата способност — да се приспособява — персийското правителство проявило и в другите части на империята, чийто доперсийски строй бил друг — принципно различен от строя на източните монархии. Финикийските градове със своята управляваща търговска аристокрация продължили и при персите да живеят по стария си начин на живеене. Палестина запазила и дори закрепила религиозно-политическия си, теократически строй. Своето старо устройство запазили и още много други по-малки държави в Мала Азия, останки от Хетското царство, в които начело на държавата стояли върховните жреци на главния храм в страната. Дори малоазийските гърци, живеещи със своето градско устройство, тъй рязко отличаващо се от царството на източните монархии (за него ще говорим по-нататък), не почувствали нужда да се борят за това свое устройство. Персите се задоволили с политическото подчинение на гръцките градове и предоставили на всеки един от тях да си се управлява, както си ще. В борбата обаче на гръцките партии една срещу друга те давали подкрепа само на ония от тях, които им били по-симпатични и най-вече, които поддържали властта на тираните, тъй характерна за цяла Гърция през VI век пр.Хр. (ср. по-долу). И въпреки това тираните никога не се проявявали като любимци на персите, а си оставали водачи на част от населението на гръцките градове.
Ето защо няма нищо чудно в това, че при такава система на управление персийската власт не била бреме за повечето от поданиците на персийския цар. Много части от Персийската империя дори били напълно доволни от създалото се положение, например: Вавилония, Финикия и някои части от Мала Азия; другите, макар и да проявявали от време на време стремеж да си възвърнат независимостта, все пак изобщо доста покорно понасяли персийското иго. Голямо значение за това отношение на народите към персийската власт има обстоятелството, че персийското владичество открило широки възможности за икономическото развитие на целия източен свят. Мирът вътре в страната, поносимите данъци на персите, възможността за безпрепятствено общуване между отделните части на империята, покровителството, което царете оказвали на международната търговия, въвеждането на една обща за цялата империя монета, построените пътища за съобщения от единия край на империята до другия — всичко това извънредно много облекчавало размяната на стоки. Удобната и лесна размяна от своя страна повдигнала производството във всички части на империята и в областта на земеделието, и в областта на скотовъдството, и в областта на промишлеността. Персите абсолютно с нищо не спъвали пълно свободното развитие на икономическия живот. Финикийските градове в тясна връзка с мощната си колония Картаген превземали един след друг всички западни пазари. Малоазийските гръцки градове свободно общували със съплеменниците си по егейските острови и на Балканския полуостров. В желанието си да спомогнат да се засили това тяхно общуване персите не държели много дори и на монетния си монопол: позволявали на всички гърци в Мала Азия да си секат свое сребро, а на някои (например на Ки-зик) даже и свое злато.
В търпимостта и в гъвкавостта на политиката на персийското правителство имало елементи и на сила, и на слабост. Те обогатили Персийската монархия и материално, и духовно. В областта на духовното обогатяване особено много направили гърците и финикийците, които прониквали навсякъде и като търговци, и като пътешественици, и като наемни войници и моряци. Но същите тия качества — търпимостта и гъвкавостта — откърмили в населението на най-жизнеспособните части от монархията сепаративни стремежи, а пък икономическият разцвет на същите тия части им дал средства за борба за независимост. Характерно е обаче и трябва да се отбележи, че без тласък отвън процесът на разложение би могъл да продължи с векове, без да засегне държавната цялост на Персийската империя. Общоимперската политика на персийските царе допринесла не малко и за отслабването на армията. Постепенно само едно доста малко ядро от армията им останало национално. По-голямата й част се състояла или от набрани във войската жители на провинциите, или от наемници, главно гърци. Най-после продължителното съществуване па империята развратило и управляващата династия. Царете най-сетне изпаднали в положение на пълна откъснатост от поданиците си, изгубили връзката с нацията си, без да завържат нови връзки с разноплеменното население на империята, оградили се в тесния кръг на придворните и на чиновниците си; нещо повече: затворили се в още по-тесния кръг на грамадното си семейство (многоженството било една особеност за всички източни монархии или поне за царете). И при все това формата на източния абсолютизъм, такава, каквато я намираме в Персия, имала огромно историческо значение. Основните й начала в областта на управлението на една многонационална империя не умрели заедно с нея. Те минали като наследство от пея в методите за управление на Александър Велики, който станал непосредствен приемник на последния персийски цар; от Александър Велики били възприети от неговите приемници — елинистичните царе, а от тях преминали у римските императори, които пък ги предали след това на съвременна Европа.
XI. РЕЛИГИОЗНОТО РАЗВИТИЕ НА ИЗТОЧНИЯ СВЯТ
Най-старите религиозни вярвания на източното човечество по нищо не се различават в основните си черти от същите вярвания на останалото човечество, доколкото са ни познати. Какъв е произходът на религията, за това е трудно да се говори в рамките на една кратка история на Стария свят. Въпросът е спорен и броят на неговите решения, предлагани от различните изследвачи — историци, социолози и философи, е почти безкраен. Известни факти обаче могат да се считат за общоприети и установени. Развитието на религиозното чувство у човека е тясно свързано с развитието на културата му. Вярата в божеството, в божественото начало, съществуващо наред с човека и над него, се е зародила заедно с първите проблясъпи на съзнателно отношение на човека към живота. И от тогава насетне вярата не е изоставяла човека по целия дълъг път на културното му развитие.
Като най-стари степени в религиозното развитие на човечеството могат да се вземат: първо, обоготворяването на природните сили, както благоприятните, тъй и враждебните на човека, като тук се отнасят и някои животни, които особено силно са поразили въображението му; второ, вярата в съществуването в самия човек и в другите одушевени, та дори и неодушевени същества, на нещо, което съществува независимо от материята и което не умира заедно с материята; оттук произтича вярата в задгробния живот. Броят на божествените елементи в живота на човека бил безкраен. Всичко в природата могло да бъде и се въздигало в обект за почитание, т.е. обект на култ, и формите на това почитание естествено взимали тайнствен, магически характер. Човекът се стремял да живее в мир и под покровителството на божествените сили и тъй или иначе да си осигури този мир и покровителство. Ето защо всяка група хора, живеещи съвместен живот, издигала от средата си едного или неколцина избрани, които знаели нещо повече за божеството, отколкото обикновеният човек, които умеели чрез обреди и заклинания да „завладеят“ (израз на най-старата магия) божеството, които знаели, поради общуването си с божеството, как да го примирят с човека които притежавали, общо взето, някаква тайнствена сила и някакви особени знания. Такъв е произходът на магьосниците, шаманите и жреците.
Напълно оправдано било желанието на човека да има бога постоянно около себе си, да се намира в непрекъснато общуване с него и да знае към какво и към кого да отправи молбите си. Понеже с божество и с божествена сила е изпълнена, според вярванията на първобитния човек, цялата природа, всички заобикалящи го повече или по-малко тайнствени неща и явления, то обект на култ станали и дървета, и извори, и животни, и паднали от небето метеори, и хора (мъже и жени), и разни неща с по-особени форми и с тайнствен произход, и направените от човека образи на богове, и т.н. Местата, в които се намирали обектите за почитание, било естествени, било направени от хората, и местата, в които се предполагало присъствие на някое божество често невидимо: свещените заградени места, горички, планински върхове всичко това ставало светилища. Там хората се събирали да отправят молитвите си към бога.
Най-естествено за човека е било да си представя бога „по свой образ и подобие“, т.е. да си представи образа на божеството в човешка фигура. Смъртта и раждането били загадките, които най-много поразявали човешкото въображение, с които най-вече били свързани религиозните му разсъждения и към които била насочена работата на фантазията му. Тайната на раждането е тясно свързана с жената, ето защо хората почнали да си представят божеството във формата на жена може би по-рано, отколкото във формата на мъж. Приликата между производителната сила на жената и производителната сила на природата, предимно на земята, била тъй очевидна, че култът на жената още от най-старо време бил свързан здраво с култа на
