земята. Вероятно е още земята да е била най-напред орана от жени, и това би могло да ни помогне да си обясним тоя култ. Оплодяващата роля на слънцето и на небето с неговите дъждове била също тъй не по- малко очевидна и също тъй прилича на явленията в човешкия живот — на ролята на мъжкия елемент в този живот. Ето откъде пък води началото си култът на оплодяващите природни сили и то във вид на мъж и естественото съчетание на боговете в двойки и семейства — по образ и подобие на хората.
Наблюденията над живота на природата и хората, спомените за катастрофи, преживени от човечеството, борбата на хората с природата, страданията им — всичко това в човешката фантазия вземало формата на цялостни разкази от живота на боговете и историята на отношенията им към човека, т.е. вземало формата на митове. Според социалното устройство на една иди друга група от човечеството, според това дали в дадена група ръководно значение имат жени или мъже (първенството на жената в семейството и в общината е прието да се нарича матриархат, а първенството на мъжа — патриархат), главна роля още в най-старите митове играе или някое женско или някое мъжко божество, около което се разполагат всички останали, безкрайни по брой богове и богини. Тъй постепенно от многобожие (политеизъм), от анархия в божествения свят хората преминали не толкова към единобожие (монотеизъм), колкото към монархизъм, единовластие всред боговете, прилично на единовластието, развило се в семейния и в политическия живот на човечеството. Появява се върховно божество, царуващо над останалите. В някои части от света, например в Мала Азия, такова главно божество е била Великата Майка. В други наред с нея се появява и я подчинява под своята власт великото мъжко божество, най-често Слънцето-водител и оплодотворител, божественият съпруг на Великата Майка Земя.
Паралелно се развивали и идеите — представите на човека за задгробния му живот, особено силно в Египет, където живите правели всичко, само и само да осигурят удобен спокоен живот за неумиращата част от човешкото същество, за неговото „Ка“ според египетската терминология. Оттук е обичаят да балсамират, да строят вечно жилище за покойника, да изпълват това жилище с всичко, което би могло да послужи на покойния в задгробния му живот, понякога във формата на същински предмети, но главно възпроизведени във формата на живопис и скулптура.
Политическото развитие на източното човечество и създаването на здраво организирани държави ускорило прехода от анархичния политеизъм към божествения монархизъм. Още в отделните градове- държави на Шумер и в номите на Египет намираме вече обособени богове — покровители на дадена държава и на царете й. Същото виждаме и в Мала Азия, и в Сирия, и във Финикия. Когато вече се създали по-големи държави, божеството на господстващото племе става главно божество на цялата държава: Мардук — във Вавилония, Ашур — в Асирия, Тешуб — в Хетското царство, Амон-Ра — в Египет. Около тях се групира цялата останала маса богове, сътрудниците и помощниците им, често членове на семейството им: родители, деца, братя и сестри. В това семейство лесно влизат и богове на покорените народи. Създава се нещо като енотеизъм, т.е. първенство на един бог; енотеизмът лесно се примирява с политеизма, но е още далеч от идеята за един бог, изключващ всички други (единобожие, монотеизъм).
Главният държавен бог става покровител и защитник на целия държавен живот, на даден социален и политически строй. Държавният ред, почиващ на закона и на известни, изработени от традицията правила за обществен морал, тясно се свързва с религията и попада под нейно покровителство. Бог става вече законодател и творец на постепенно настояващите се правила за социален морал. Религията и моралът все повече и повече се сближават и стават неотделими едно от друго понятия. Законите па Хамурапи например са му връчени от самия бог и подчинението на тия закони става поради това отчасти религиозен дълг на вярващия. Животът, според правилата за морал в Египет, става залог и условие за спокойно и щастливо съществувание на онзи свят, „в полетата на Иалу“ — митично място, в което продължават да живеят блажените. Само този, който бъде намерен достоен за това след съденето му пред великия задгробен съд, чийто председател е Озирис, може да се надява да се удостои с такъв блажен живот.
Историята на постепенното съсредоточаване на държавния култ в един бог или в една тясно свързана помежду си група богове ни е сравнително добре позната от Египет. Видна роля играят жреците — създатели на първите религиозни учения, първите теологии. От религиозния хаос на додинасти-ческия Египет постепенно се издигат, както видяхме по-горе, боговете на отделните столични градове. Чрез старанията на хелиополските жреци първо място заема местният бог на слънцето — Ра, около когото се групират осемте други богове — великата „деветица“ (енеада). Когато държавният център бил преместен в Тива, Ра се слива с местния тивански бог Амон, сега вече застанал начело на енеадата. С имената на тия девет богове се свързват много митове, създава се тяхната генеалогия и едно цялостно учение за произхода на света и за отношенията между богове и хора, в някои свои части отдалеч напомнящо вавилонските учения за всичко това. Наред с великата небесна енеада се издига и Озирис, богът на „западния свят“, т.е. на света на преселилите се във вечността. Легендата за Озирис, за Изида и за техния син Хор се превръща в поетичен мит за борбата на Озирис с предводителя на тъмните сили Сет, за смъртта на Озирис, за плача и тъгата на Изида, за това как тя търсила Озирисовото тяло, как го намерила, как то било разкъсано на части от Сет и за разхвърлянето на тия части по целия Египет, за новия плач и новите скитания на Изида да търси пак тялото на мъжа си, за борбата на Хор със Сет и за неговата победа. Създава се вечният мит за деня и нощта, за зимата и пролетта, за живота и смъртта, за който ше говорим по-долу. Същото ни предава и разказът за повтарящото се всяко денонощие пътуване на бога Ра през страната на мъртвите и за новото му раждане от самия себе си.
Стремежът към съсредоточаване на култа в лицето на един главен бог, който да стане бог на единната Египетска империя, достига крайната си точка в Ехнатоновата религиозна реформа, за която говорихме по- горе. Срещу теологията на тиванските жреци той издигнал своя култ на слънчевия диск — Атон, създател и управител на всичко. В твърде многото скулптурни паметници, посветени от Ехнатон на неговия бог, Атон никъде не е изобразен във вид на човек или на животно. Там той е слънчев диск, излъчващ встрани наоколо си лъчи, всеки един от които завършва с човешка ръка. Дори ако допуснем, че Ехнатоновата реформа има в основата си предимно политически характер, т.е. че е била насочена срещу силното жреческо съсловие на Амон и че е имала за цел да създаде божество еднакво близко на всички поданици на империята, все пак трябва да признаем, че реформата е имала и чисто религиозна цел: да създаде по-одухотворен, по- отвлечен, по-ясен и по-прост култ на един главен и основен бог, наред с когото могат да съществуват и други богове, но само като олицетворение на отделни части от божествената същност на главния бог.
Същото развитие общо взето намираме и в месопотамските държави: Шумер, Акад, Вавилония и Асирия. И тук от хаоса на примитивните представи за божеството се отделят богове и богини с определен кръг дейност повечето олицетворения на природни сили: Небето, Слънцето, Водата, Месеца и др. И тук видна роля измежду тези богове покровители на отделните държави, играе великото женско божество — майката-земя Ищар, родителка и водителка, богиня на творческите, производителните сили на природата и на хората. И тук жреците на отделни градове се опитват да съберат тълпите богове в известна теологична система, отделяйки най-силните и създавайки от тях троици (триади) и групи на троиците, те се стараели същевременно да отделят на всеки бог особено място в управлението на природата и на хората.
Както в Египет, тъй и в Месопотамия боговете, запазвайки качеството си на богове на природните сили, стават същевременно и покровители и строители и на културния живот, изграден не само върху военната сила, но и върху идеите за право, ред и нравственост. В много вавилонски химни и молитви вярващите се обръщат към бога не само като към олицетворение на силата и на властта, но и като към източник на справедливост, милосърдие и опрощение, към бог, който наказва виновните и възнаграждава праведните. Моралният елемент започва да играе все по-голяма роля в религиозния живот на Вавилония и Асирия.
Както в Египет, след обединението на държавата около Вавилон цар на боговете и на смъртните във Вавилония става великият вавилонски бог Мардук, с когото жреческата теология се опитва да свърже и на когото тя подчинява останалите, някога силни богове на шумеро-акадските градове. Негов баща е великият бог па водната стихия и на културните успехи на човечеството Еа, а негов син — богът на съседната на Вавилон Борсипа-Набу, бог на знанието и науката, бог на писарите и на занаятчиите. На Мардук са подчинени и по-раншните велики троили: Ану (небето), Енлил (земята) и споменатият вече негов баща Еа (водата); Син (месецът), Шамаш (слънцето) и Адад (бурята). Той е великият цар и повелител на боговете, единият бог, комуто се молят с горещи молитви помощниците му на земята — царете. Идеята за един главен бог още по-ясно е изразена в Асирия, в която великият бог Ашур, чийто символ е безличният крилат слънчев диск, не е свързан с никакъв отделен град или пък с някое отделно явление в живота на природата. Той е единият бог на великото Асирийско царство. Той се разпорежда с всичко, което е подчинило
