асирийското оръжие, и понеже представата за асирийските царе е такава, че те са господарите на света, то и Ашур е бог на целия свят.
В противоположност на Египет, погълнат всецяло от мисълта за живота зад гроба, Вавилон и Асирия мислят главно за земята и за земния живот. Тъкмо с това се намира във връзка необикновено богатото развитие във Вавилония и Асирия на учението за предсказването на бъдещето. Всички системи за гадание, които са имали такова огромно значение в живота на по-късното човечество, та дори и до наше време, имат корените си във Вавилон. И гаданието по вътрешностите, и особено по черния дроб на жертвеното животно — гадание, пренесено от Азия у етруските в Италия, а от там в Рим; и предсказанията за бъдещето на отделния човек и на цели държави по съчетанието на небесните светила на небето в момента на раждането или зачеването на човека или в момента на основаването на държавата (астрология); и тълкуването на всякакви чудесни или взети за чудесни редки и необикновени явления в живота на природата и хората (кървав или каменен дъжд, раждане на изрод и др. т.); най-после и тълкуването на сънищата — всичко това води началото си от Вавилония и всичко това още там било системно и логически разработено и изложено в ръководства, имащи научна форма. Същата връзка на науката с религията и със суеверията намираме и в областта на демонологията — учението за злите духове, носители на болести и нещастия. Заклинанията, отправяни срещу тях, се срещат с хиляди в клинообразните текстове по вавилонските цилиндри и с тия заклинания често свързват и началата на опитната медицина. За да се изгони от тялото на болен човек злият дух, причинител на болестта, освен заклинанието често му предписвали и лекарства, в които смятали, че има магическа сила, способна да освободи човека от злия дух. Гаданията, заклинанията и магиите са свойствени на всички първобитни религии. Не са чужди и на Египет. Но никъде другаде, освен във Вавилония, те не са били тъй системно разработвани и не са получавали такива форми, толкова близки до формите на същинската наука.
Ще изтъкнем още една особеност на Вавилон, характерна за него както впрочем и за целия семитски свят и главно за евреите, именно необикновено богатата творчески поетическа и религиозна фантазия, намерила израз в цял ред произведения на религиозната и полурелигиозната литература. Вавилонските химни и молитви към боговете са пълни с религиозно въодушевление и с искрено религиозно чувство. В религиозната си епическа поезия вавилоняните правят опити да си обяснят великите природни тайни, свързани с живота на боговете и на хората. В поемата за създаването на света, тъй близка до еврейската Книга на битието, се разказва за великия бой на бога на светлината, на реда и на културата Мардук, с чудовището Тиамат, с неговата войска от необикновени и страшни същества олицетворение на първоначалния хаос. Към историята за създаването на света се отнася и поемата за великия потоп, който унищожил света и хората и от който се спасил по божествено внушение само един човек в своя дом-ковчег. За тайните на задгробния свят ни разказва богатата с образи и тайнствена поема за слизането на богинята Ищар в подземния свят, поема, родствена на всички поеми, в които се символизира смъртта на природата през зимата и възкръсването й през пролетта. В поемите за героите Гилгамеш и Етана се разказва за опитите на човека да проникне в тайните на живота и смъртта, сам да стане безсмъртен и за вечната му борба със злите природни сили.
В примерите, които ни дават Египет и Вавилония, видяхме как в най-културните източни страни религията постепенно преминава от първоначалния религиозен хаос в ред и система; как нравствената и духовната страна в религиозния мироглед на Изтока все повече почват да преобладават, особено между най-развитите умствено класи, над първобитния страх пред божеството и над свързаното с него суеверие.
И двете изтъкнати тенденции — нравствената и духовната — достигат до крайната точка на развитието си в религията на еврейския народ. Бог на еврейския народ и то такъв по същество, каквито са и Мардук, и Ашур, е Яхве, или Йехова. Култът му отначало бил също такъв култ на божеството на Слънцето или Небето, какъвто е култът и у другите семитски народи. Кога и как са се съединили с този култ новите високи религиозни идеи, чиито проповедници станали пророците на еврейския народ през I хилядолетие пр.Хр., това ние не знаем. Еврейското предание свързва преобразуването на целокупната представа за божеството с личността на великия религиозен законодател Мойсей и с изхода на еврейския народ от Египет, където евреите попаднали може би като едно от племената, влизащи в състава на оная група семитски народи, които нашето предание нарича хиксоси. Според преданието Мойсей получил откровението на планината Синай във формата на 10 — те заповеди — скрижалите на Завета. Едва ли бихме имали право да се съмняваме в това, че новите религиозни идеи, които се проповядвали от пророците в Юдея през I хилядолетие пр.Хр., са били дело на един или на няколко религиозни реформатори. Великите реформи в областта на религията винаги са свързани с определени личности, в главата и сърцето на които смътните стремежи на известна епоха се изливат в точно изразени форми. Почти в едно и също време с Мойсей подобна религиозна реформа подел сред иранския свят Заратустра (Зороастър). Същото нещо виждаме и по-късно. Новото откровение, провъзгласено от Мойсей, изтъква две главни религиозни идеи. Бога, с един и няма място за други богове наред с него. Този един бог е извън материалния свят, като чисто духовна, ръководна и създала света сила. В същото време Бог е създател и пазител на морала, той предписва на хората правила как да живеят и иска от тях безпрекословно подчинение на тия правила.
Тези основни идеи, с които тясно е свързана борбата с всичко, което е несъвместимо с тях: многобожието, култа на природата, поклонението на идоли, отстъпленията от заветите на нравствеността, били постепенно задълбочени и по-точно изразени от редица хора, пропити от тия идеи и посветили целия си живот на разпространението им, хора, които евреите наричали пророци.
Първоначално идеите не излизали извън пределите на еврейската нация и държава. Йехова е бог на евреите и само на евреите. Тържеството на идеите им е в зависимост от тържеството на нацията като такава с нейния политически и материален разцвет в началото на I хилядолетие. Обаче историческите съдбини на еврейския народ се развили така, че връзката не могла да се запази напълно цялостна. Пророците обяснявали страданията и униженията на еврейския народ през епохата на борбата за независимост, водена срещу асирийците и Нововавилонското царство, като наказание за отклонението от Мойсеевия завет, за проявените наклонности към материализъм и многобожие и затова, че престанали да се подчиняват на моралните предписания на закона. В изгнанието и в разпръснатостта им през епохата на вавилонското владичество еврейската религия временно се издига до положението на общочовешки идеал, стреми се да се отдели от единия народ и да стане религия на всички хора. Единият еврейски бог в проповедите на някои от пророците се превръща в оня един Бог, когото трябва да признаят и го признават, кой по-рано, кой по-късно, всички народи. Обаче еврейската религия все пак; не си направила до край съответните заключения от тия предпоставки. Националната реакция, която настъпила след връщането на евреите от вавилонския плен и приела особено резки форми срещу приемниците на Александър Велики, отново ограничила еврейската религия само до едно място и до един народ. Еврейската религия не успяла да се освободи от тая си връзка. Разпространението й не станало дело на религиозна пропаганда между различните нации, а вървяло ръка за ръка с разсейването на евреите през епохата на гръцкото и римското владичество в Палестина. Тя се затворила в рамките на националната си изключителност и не могла да намери в себе си сили отново да излезе извън нейните предели.
Космополитичните тенденции не са били нещо свойствено само на еврейската религия. През епохата на персийското владичество много религии, имащи само национален и държавен характер и също тъй развиващи се по пътя на одухотворението и морализацията, се откъснали от националните си и държавни корени и излезли извън пределите на една държава и на една нация. В пределите на Персийската монархия наред с държавната религия, одухотворена от реформата на Заратустра, живеели и се развивали и други култове, но култове, израсли пак от старите основи на източните религии, обоготворяващи природните сили. Култът на Слънцето — общ за всички семитски народи, малоазийският култ на Великата Майка, култовете на Озирис и Изида в Египет все повече се одухотворявали, изработвали по-точно основните си идеи, съсредоточавали се върху една от тях и се стараели да обединят около себе си колкото се може по-голям брой хора, независимо от това към каква нация или към коя държава те принадлежат. Във всички тия религии мистичният елемент почва да играе ръководна роля. Основна идея постепенно става идеята за сливането на човека с бога, приближаването му до бога чрез редица тайнствени и символични обреди, очистването му от земното чрез кръщение, приобщаването му и посвещаването му в тайнството на великия централен мит за бога или богинята. Всички тези митове, каквато и да е формата им, са свързани с тайнството на смъртта и възкресението и всички имат определен натуралистичен характер, символизирайки
