собствени начини да прогонват злото. Ние не можем да ги спрем да вярват, като просто им забраним. Но са станали твърде смели. Трябва да знаят какво им е позволено в Сан Рьогре.
Като стигнаха до мястото, където Филип беше хвърлил черната, восъчна топка, спряха погледи. На земята имаше само едно малко перо, което показваше къде е била хвърлена топката.
— Кой би могъл да я вземе? — попита Карес, поглеждайки към градината на кухнята, убедена, че въпреки, че не се вижда никой, тъмни африкански очи ги наблюдават от сенките на различните сгради. Някой беше преместил фетиша, а единствените хора в Сан Рьогре бяха надзирателя и многобройната прислуга.
— Не знам, но присъствието на Филип тук бе разрушително. Слугите винаги са били неспокойни, когато той идва в плантацията — каза Люсиен. — Сега, след като си замина, всичко ще се нормализира.
В дълбокия му глас звучаха успокоителни нотки, докато я водеше към къщата.
Защо африканците не харесват Филип? Карес искаше да попита, но нещо я накара да се въздържи. Имаше усещането, че Люсиен я предпазва от някаква дълбока тайна, нещо, което не искаше тя да узнае. Това я караше да се чувства самотна. Когато старите тайни излизаха наяве, те показваха, че няма значение колко страстна е връзката между тях. Миналото можеше да създаде проблеми в отношенията им. Появи ли се веднъж подозрение, щеше да е много трудно да се преодолее, независимо от взаимното им привличане.
— Трябва да поговоря със Зои в полето. Ще се видим на обяд. Ще се нахраним спокойно и ще си отдъхнем — обеща Люсиен, когато стигнаха преддверието на първия етаж. — Не се преуморявай. Не забравяй, че доскоро беше болна.
Той я целуна по челото, остави я до вратата на затоплената кухня и потегли грациозно към конюшнята.
Карес зърна Фантин, която помагаше да почистят мръсните съдове и я извика, решена да направи точно сега разпорежданията си в Сан Рьогре. Днес щеше да направи първата си стъпка, за да държи миналото там, където му е мястото, погребано в гробницата в блатото.
— Да, мадам? — Фантин се наведе към нея с нежно изражение в меките си, като на сърна очи, които внимателно се сведоха.
— Изпрати Доминик при мен в салона. Искам да обсъдим управлението на къщата — гласът на Карес бе учтив, но изпълнен с достойнство. Сега тя беше мадам Сент Амант, а не Аурора. Повече нямаше да се чувства като нежелан гост в собствения си дом.
Докато чакаше Доминик в салона, тя затвори дългите врати, които се отваряха към галерията. Засилилият се вятър предвещаваше захлаждане на времето през късната есен. Люсиен й беше казал, че зимите в колонията са кратки, но могат да бъдат студени и влажни. Тя си помисли за заминалите гости, които яздеха към Шен Верт. Ако пак завали, ще бъде ужасно пътуване.
— Мадам, искали сте да ме видите.
Мекият глас на Доминик с леко патетична нотка накара Карес да се обърне от мястото, където стоеше, наблюдавайки зад затворената врата люлеещите се клони на вечнозелените дъбове.
— Да — отговори хладно тя и с надменно изражение се обърна към икономката, която бе безупречно облечена в син Оксфорд, колосана престилка и боне върху елегантната глава. Нямаше и следа от проповедничката на вуду, от персоната, която се бе изявила в студената, проклета утрин.
— Възстанових се напълно след болестта си и сега искам да взема връзката с ключовете на къщата.
Тя протегна ръка, за да вземе сребърната верига, която бе окачена около кръста на Доминик. На нея бяха прикрепени ключовете на стаите, складовете, помещенията за чай и кафе, шкафовете с ликьор и лекарства, сандъците с барут. Тази връзка с ключове бе символ на властта на господарката на плантацията.
— Икономката на семейство Сент Амант винаги е носила тази ключове — изрази протеста си Доминик с присвити очи, без да направи дори движение, за да свали връзката.
— Сигурна съм, че това е било така някога, понеже не е имало господарка, която да се чувства достатъчно добре, за да управлява къщата. Аз съм напълно способна да бъда господарка в Сан Рьогре, а също и в къщата в Нови Орлеан. Трябва да разбереш, Доминик, аз съм мадам Сент Амант сега и като такава имам задължения. Ключовете — повтори тя и пак протегна ръка, без да откъсва поглед от присвитите очи на Доминик.
— Вие сте по-силна от другите. Усетих го още в момента, в който ви видях за първи път — размишляваше на глас Доминик. След това повдигна рамене, откопча сребърната верига и я подаде на Карес. Дълбоко в тъмните й очи имаше недоволство, примесено с респект.
— И да няма повече трикове, Доминик — каза Карес с нисък, спокоен глас. Всяка нейна дума съдържаше желязна нотка на предупреждение. Тя стегна веригата около кръста си.
— Не разбирам, мадам — наранена и шокирана попита Доминик, повдигайки едната си вежда.
— Имам предвид заплахата от въстание на робите, ако не бях дала разрешение за онази ужасна церемония снощи. Може да съм отскоро в Луизиана и в Сан Рьогре, но бързо се уча. — Карес знаеше, че се води борба между волята на едната и другата. Коя щеше да бъде истинската господарка.
— Можеше да има въстание, мадам, ако тяхната вуду кралица им бе заповядала — отговори Доминик, като я гледаше, без да мигне, с вдигната глава, като истинска кралица.
За момент косите на Карес се изправиха. Хубавата, елегантна Доминик изведнъж заприлича на змия. Но това стана за част от секундата и сигурно от играта на светлината.
— Ти имаш голяма власт над тях.
— Аз съм много силна, мадам — каза тя с тънка заплашителна нотка в гласа си.
— О, вярвам ти, Доминик, но аз също съм силна. — Карес не си позволи дори да мигне, въпреки че почувства болка в стомаха. Сякаш водеха дуел, но оръжията им бяха думите. Някакъв инстинкт й казваше, че ако иска уважението на тази странна жена и ако наистина иска да бъде господарката, трябва да покаже пълна убеденост в собствените си сили.
— Да, мадам — изрече тя с блеснали тъмни очи. — Има ли още нещо?
— Мосю Сент Амант ще се върне в къщи за закуската. Искам да я сервирате тук, горе, в зимния салон. Времето е твърде влажно и студено, за да се храним долу. Ще прекарам останалата част от сутринта в изучаване на къщата. Сега, след като съм напълно здрава, искам да се запозная с всяка стая.
— Да, мадам — отговори Доминик с леко навеждане на глава.
Излизайки от салона, тя спря на входа и се обърна към Карес:
— Мосю ще желае ли да постави „immortelles“, които съм му избрала в семейната гробница, след като се нахраните? — Лицето й беше безизразно, но в тъмните и очи имаше триумфален блясък.
— „Immortelles“? — попита тя.
— Това е траурен венец, който оформям от жица и черни ленени розетки, за да го положа на гроба на майка си, баща си и Аурора в деня на Вси Светии.
— Ще попиташ, мосю — отговори нервно Карес, установявайки, че Доминик не се е отказала от мълчаливия дуел за власт в Сан Рьогре. — Това е всичко.
Тя я освободи, мислейки си, че ще е много по-трудно да завоюва позициите си на господарка, отколкото смяташе. Доминик щеше да се бори за всяка стъпка по този път.
Маската на учтивост изчезна от лицето на жената в момента, в който разбра, че Карес не е някой, който да включи в своите вуду занимания.
Карес се обърна към пейзажа зад френските врати. Пръстите й докоснаха ключовете, които висяха на кръста й и тя прехапа устни. Докато се взираше в люлеещите се клони, тя установи, че има нещо, което искаше да направи от самото си пристигане в плантацията. И тъй като Люсиен беше извън къщата с надзирателя, моментът беше удобен.
Тя отвори френската врата и влезе в галерията. Вятърът развя косите и полата й, но тя се бореше с него, докато зави зад ъгъла на къщата. Знаеше къде трябва да отиде, за да задоволи гнетящото я любопитство още от деня, в който извървя пътя от реката дотук. И ето, тя беше тук, пред вратата със счупеното стъкло със закована на празното място дъска, докато бъде донесено ново стъкло от града. Натисна бравата и установи, че е отключена, както очакваше. Методично опита всеки ключ от веригата, докато откри един, който отключи. Тогава влезе вътре, в стаята, която бе на Аурора.
