— Напълно вярно — потвърди Кийн. Стоеше и не сваляше очи от нея. — На това може, разбира се, да бъде погледнато и от другата страна. Нито веднъж за тридесет години той не дойде да види мен.
— Майка ви го е напуснала и ви е отвела в Чикаго…
— Няма да обсъждаме майка ми — прекъсна я Кийн с рязка категоричност.
Джоу преглътна напрелите думи и пак му обърна гръб. Но така и не можа да обуздае яда си.
— Какво се каните да правите с цирка? — попита троснато.
— То си е моя работа.
— Така ли било! — извърна се тя отново, после затвори очи и започна да шепне нещо на език, който той не разбра. — Как може да сте толкова безочлив? Толкова ли сте безчувствен? — Дългите й ресници трепнаха и гневът в очите й се изля навън. — Животът на всички тези хора нищо ли не означава за вас? Мечтата на Франк нищо ли не значи? Нима нямате достатъчно пари, та искате още, като причинявате зло на хората? Алчността не е нещо, което сте наследили от Франк.
— Досега ти си тази, която е зла към мен. Само ме хулиш и гониш.
След половин час Джейми изскочи през задния изход.
— Бих ви гонила през целия обратен път до Чикаго, стига да свърши работа! — изфуча Джоу.
— Чудех се какъв ли характер се крие зад тези ясни зелени очи — подхвърли Кийн, загледан в пламналото и от вълнение лице. — Изглежда е доста противоречив.
Тя понечи да отговори, ала той не й даде.
— Задръж малко. С или без твоето одобрение, аз притежавам цирка. Ще ти е по-леко, ако свикнеш с този факт. Кротувай — добави, като я видя, че отново отваря уста. — По закон мога да правя с моето… — Кийн се поколеба за момент, после продължи с хаплив тон: — Наследство, каквото си поискам. Не съм нито длъжен, нито възнамерявам да давам обяснения и оправдавам решенията си пред теб.
Джоу заби нокти в дланите си и се помъчи гласът й да не трепери.
— Не съм предполагала, че мога така бързо да намразя някого.
— Джоувилет — пъхна той ръце в джобовете си и се залюля на пети, — ти ме мразеше още преди да си ме видяла.
— Вярно е — отвърна тя спокойно. — И чувството ми се затвърди за по-малко от двадесет и четири часа, откакто ви познавам. А сега ме чака представление — каза, обърна се и тръгна към лагера.
Макар Кийн да не я последва, Джоу усещаше погледа му върху себе си, докато не стигна своя фургон и не затвори вратата зад гърба си.
След половин час Джейми изскочи през задния изход на Голямата шатра. Беше останал без дъх след продължителното изпълнение и си поемаше въздух на големи глътки, пъхнал пръсти зад лилавите тиранти на широките клоунски панталони. Забеляза Джоу, застанала до бялата кобила. Очите й бяха мрачни и буреносни, гърбът — сковано изпънат. Познаваше тези симптоми. Нещо или някой я беше ядосал и разстроил, а разполагаше с по-малко от десет минути да излезе от това си състояние преди началото на номера.
Отиде до нея и я дръпна за косата.
— Ей!
— Привет, Джейми.
Старанието й да звучи весело и шеговито, както винаги, не успя нито да скрие вълнението в гласа й, нито да заблуди Джейми.
— Привет, Джоу — отвърна й с абсолютно същия тон.
— Я престани — сопна се тя и поведе кобилата, която тръгна послушно.
Опитите й още преди това да приведе чувствата си поне що-годе в някакъв ред, също се бяха оказали безуспешни.
— Какво се е случило? — попита Джейми, озовал се зад гърба й.
— Нищо — изсумтя Джоу и веднага сама се намрази за грубия едносричен отговор.
Това обаче не отказа Джейми, който я познаваше твърде добре, за да се почувства засегнат.
— Нищото е любимата ми тема за разговор — той я хвана за раменете, без да обръща внимание на рязкото раздразнено дръпване. — Нека да си поговорим за него.
— Няма нищо за говорене.
— Именно.
Започна да разтрива напрегнатите й рамене, както си беше още с белите ръкавици.
— Ох, Джейми! — неговата добросърдечност беше неустоима, Джоу въздъхна и се остави в ръцете му. — Ти си пълно куку.
— Не съм тук, за да ме ласкаят.
— Скарах се със собственика — въздъхна тя пак тежко и затвори очи.
— Това ли ти е работата — да се караш със собственика?
— Той ме вбесява! — извърна се Джоу. Пелерината й се развя от рязкото движение. — Какво търси тук? Да се връща в Чикаго…
— Кротко — натисна я Джейми, за да спре гневния изблик. — Толкова ли ум имаш в главата, та да се докараш до подобно състояние преди излизането на арената? Прекрасно знаеш, че нищо друго не бива да ти е в ума, освен това, което правиш в клетката.
— Ще се оправя — измърмори тя.
— Джоу! — в гласа му имаше и упрек, и обич. Тя неохотно се обърна. Беше невъзможно да устои на печалните му очи върху ярко изрисуваното лице. С нещо средно между въздишка и хлипане опря чело на гърдите му.
— Джейми, той просто ме съсипва! В състояние е всичко да разруши.
— Нека да се тревожим, когато му дойде времето — погали я Джейми по косата.
— Той изобщо не ни разбира. Нищо не му е ясно.
— Ами, в такъв случай от нас зависи да го накараме да разбере, нали така?
Джоу го погледна и сбърчи нос.
— Логично. Толкова си ми разумен.
— Естествено, още от малък! — изпъчи се той наперено. Започна да мърда оранжевите си вежди и тя се разсмя. — Става ли? — попита я и вдигна от земята кофата с конфети.
— Става — отвърна му с усмивка.
— Добре, защото вече е мой ред.
Когато той се втурна вътре, Джоу притисна буза върху топлия корем на кобилата и постоя така за миг.
— Само че не смятам аз да съм тази, която ще го накара да разбере — каза на глас.
Как искам изобщо да не бе идвал, добави мислено и се метна върху кобилата. Да не бях забелязвала, че очите му са като на Ари и колко привлекателни са устните му, когато се усмихва! Тя полека прокара върха на езика по устните си. И да не ме беше целувал!
Джоу се помъчи да отпъди всяка мисъл от ума си. Започна да диша дълбоко и равномерно, докато не чу как конферансието обявява нейния номер. Бодна с пети кобилата и се понесе към манежа.
Не вървеше добре. Публиката я аплодираше и насърчаваше, без да забелязва проблемите, но Джоу беше наясно, че изпълнението далеч не бе гладко. Животните усещаха безпокойството й. Непрекъснато я подлагаха на изпитание и тя бе принудена през цялото време да променя темпото, за да компенсира забавянията. Когато номерът свърши, главата й пулсираше от напрежението да бъде максимално съсредоточена. Дланите й лепнеха от пот, когато предаде Мърлин в ръцете на Бък.
Едрият мъжага го отведе в клетката, после се върна при нея.
— Какво ти става? — избоботи без заобикалки.
По личащия си яд в гласа му, което за него бе изключително рядко явление, Джоу разбра, че бе гледал изпълнението й поне отчасти. За разлика от публиката Бък можеше да забележи всички нередности.
— Ако още веднъж влезеш такава в клетката, някое от тези котенца като едното нищо ще те пробва на
