Единственото му желание беше да доставя на хората радост, да им покаже един свят на вълшебства. Може би не е бил създаден да бъде баща, някои мъже наистина не са, ала беше мил и нежен. И се гордееше с вас.
— С мен? — Кийн изглеждаше по-скоро развеселен.
— По кой начин?
— Колко сте зъл — прошепна тя, засегната от нехайното му отношение.
Стана от стола, но той я хвана за ръката.
— Чакай, кажи ми. Интересно ми е.
Не я стискаше силно, ала Джоу знаеше, че ще я за държи, ако опита да се издърпа.
— Добре — тръсна глава, за да отхвърли назад косата си. — Получаваше вестници от Чикаго в офиса си във Флорида. Винаги преглеждаше дали някъде не се споменава за вас. В някоя статия за съдебно дело, в което участвате, или съобщение за прием, на който сте поканени. Каквото и да е. Трябва да ви е ясно, че за нас писанията са много важни. Франк не участваше в представленията, но беше един от нас. Понякога ми прочиташе статията, преди да я прибере. Събираше изрезките в специална тетрадка.
Тя си издърпа ръката, обърна се и тръгна към спалнята. Прекомерно големият дървен скрин си стоеше на обичайното място — в долната страна на леглото. Джоу коленичи и отвори капака.
— Тук той пазеше всичко, на което държеше, което му бе скъпо и имаше значение за него.
Тя бързо започна да рови сред книжата и вещите. До сега не бе събрала душевни сили да дойде и подреди нещата. Кийн стоеше на вратата и я гледаше.
— Наричаше го „моята кутия за спомени“ — Джоу отметна нервно с ръка косата си, после продължи да рови. — Ето я.
Извади тъмнозелена тетрадка и мълчаливо му я подаде. След миг колебание той прекоси стаята, отиде до нея и я взе. Очите им се заковаха един в друг. Навън се чуваше шляпащото ромолене на дъжда. Кийн разтвори тетрадката. Лицето му бе непроницаемо. Страниците прошумоляха и звукът се сля с тихите звуци на дъжда.
— Странен човек трябва да е бил — промърмори той, — за да събира изрезки за един син, когото изобщо не познава. — В гласа му нямаше злост и омраза. — Какъв беше? — попита внезапно и отново премести погледа си върху Джоу.
— Отнесен мечтател — отвърна тя. — Часовникът му непрекъснато изоставаше. Ако закачеше картина на стената, то винаги беше накриво. Не я изправяше, защото изобщо не го забелязваше. През цялото време мислеше за утрешния ден. Струва ми се за това пазеше своето вчера в този сандък.
Джоу се обърна и взе да оправя бъркотията, която бе сътворила, докато търсеше тетрадката. Погледът й попадна на нещо червено. Протегна ръка и пръстите й напипаха позната форма. Поколеба се, после извади старата кукла.
Беше тъжен остатък от пластмаса и избеляла коприна, чието лице се бе изтъркало и едва личеше. Едната ръка липсваше, оставила след себе си празен ръкав. Златната коса беше раздърпана, ала стърчеше бойко изпод червената шапчица. Нарисуваните върху изящните крачета балетни цвички още се виждаха. Джоу възкликна тихо. Радост и отчаяние имаше в този полустон. Очите й се напълниха със сълзи.
— Какво е това? — попита Кийн и се наведе да разгледа стиснатата конвулсивно в ръцете й тъничка балерина.
— Нищо — гласът й трепереше. Изправи се бързо на крака. — Трябва да вървя. — Макар и да положи вътрешни усилия, не можа да върне куклата обратно. Сподави сълзите си. Не искаше да излага чувствата си пред прозорливия му взор. Навярно щеше да се отнесе скептично, а още по-лошо — с насмешка. — Може ли да взема това, моля ви?
Внимаваше с какъв тон отправя молбата.
Кийн бавно повдигна брадичката й.
— Изглежда то и така си е твое.
— Беше — пръстите й се вкопчиха в куклата. — Не знаех, че Франк я е запазил. Моля ви — промълви.
Вълнението й заплашително се усилваше. Страхуваше се, че изпитва желание да сложи глава на гърдите му. Тази вечер чувствата й бяха подложени на изпитайте, за да я зашеметят накрая с намирането на това нейно детско съкровище. Знаеше, че ако не избяга веднага, ще потърси утеха в обятията му. Плашеше я собствената й слабост.
— Пуснете ме да мина.
В първия момент тя прочете в очите му отказ. После той мълчаливо се отмести. Джоу дишаше на пресекулки.
— Ще те изпратя до твоя фургон — обади се Кийн.
— Не! — отвърна му бързо. Прекалено бързо. — Не е необходимо — добави по-меко, мина край него и отиде в кухнята. Седна и нахлузи обувките, твърде разстроена, за да се сети, че още бе с неговите чорапи на краката си. — Излишно е и двамата отново да се мокрим. А и ще намина да видя питомците си, преди да се прибера, после…
Като знаеше, че той стои и наблюдава припрените й движения, тя говореше почти несвързано, скачаше от мисъл на мисъл, без да може да спре.
Млъкна рязко, когато Кийн я хвана за раменете и я изправи на крака.
— Освен това не искаш да рискуваш и да останеш насаме с мен в случай, че след като те изпратя, реша да вляза при теб.
Устните й трепнаха, за да отрече, но по очите му разбра, че бе безсмислено.
— Така е — призна. — Това също.
Той поклати глава, наведе се и я целуна по носа, след това отиде да откачи дрехата и шапката й. Джоу предпазливо го последва. Кийн вдигна мантото, за да й го държи, докато се облече. Тя се обърна и пъхна ръце в ръкавите. Преди да му благодари, той я извъртя към себе си и й закопча ципа. За миг задържа пръсти на врата й, приковал поглед в очите й. Събра косата й и я пъхна под шапката. Движенията бяха естествени, без умисъл, ала Джоу бе разтърсена от чувство за някаква особена близост, каквато не й се бе случвало за изпитва досега.
— До утре — каза Кийн, спусна периферията на шапката и я нахлупи над очите й.
Тя кимна. Стиснала куклата в отпусната си ръка, отвори вратата. Барабаненето на дъжда по покрива на фургона се разнесе по-отчетливо.
— Лека нощ — отрони и забърза в нощта.
Пета глава
Утринният въздух ухаеше на свежест. Локвите блестяха из лагера с цветовете на дъгата, а небето беше ясносиньо с плуващи тук-там валма безобидни пухкави облачета. От кухненската палатка се разнасяше шум на глъч на струпалите се за закуска. На Джоу не й се ядеше и успя да се измъкне от общото отиване там.
Нямаше апетит, чувстваше се напрегната. Независимо от усилията й да властва над мислите си, те непрекъснато се връщаха към Кийн Прескот и прекараната заедно с него вечер. Припомняше си я цялата — от внезапната страстност на целувката под дъжда до кроткия му глас, който й пожела лека нощ. Странно, каза си, че щом започнеше да разговаря с него, забравяше, че той бе собственикът на цирка, че бе синът на Франк. Винаги й се налагаше сама да си напомня за неговото и своето положение.
Все така потънала в неспокоен размисъл, тя нахлузи трикото. Истината бе, че намерението й да запази отношенията им на чисто делова основа и да не допусне и тях да се прокрадне нищо лично, се провали. Беше й много трудно да се противи на желанието да се смее с него, да си разменят шеги, да разговарят, докато Джоу постепенно разтваряше пред него вратата към непознатата му досега магия на цирка. Ако той бе в състояние да почувства тази магия, то би я разбрал. Ала, макар и да признаваше интереса, който Кийн събуди у нея, тя не можеше да изтъкне поне една ясна причина за проявявания от него интерес към нея.
Защо точно аз, питаше се в недоумение. Обърна се, отвори гардероба и започна да се разглежда в огледалото, заело цялата вътрешна страна на вратата. Видя жена малко под среден ръст, чието тяло бе
