— Фасулска — поправи го Джоу, пое си дълбоко дъх, задържа го и се затича.
Отскочи високо от трамплина, влезе в предно салто и видя големия купол, обърнат наопаки. Почувства се прекрасно. Щом куполът започна да приема нормалното си положение, тя се разгъна за приземяването и отпусна свободно тялото си. Стъпалата й докоснаха мощните рамене на Раул. Олюля се леко, ала той я улови за глезените в здрава хватка. Джоу изпъна стойка и разтвори с показно грациозен жест ръце, когато получи прекомерно възторжените възгласи и аплодисменти. После скочи пъргаво долу, а Раул я подхвана за кръста да придаде пружинираща изящност на приземяването.
— Кога ще участваш с нас в номера? — попита и я тупна дружелюбно по дупето. — Ще те сложим най- отгоре, на царско място.
— Това ми стига — засмя се тя и взе наметката. — Вярна съм на своите зверчета.
Махна им весело, нахлузи единия ръкав и се отправи покрай широкия парапет на манежа. Спря рязко, щом зърна Кийн, който стоеше облегнат на първия ред.
— Смайващо — каза той, изправи се и тръгна към нея. — Но нали такъв трябва да бъде циркът — изумителен и смайващ? — Вдигна забравения ръкав на дрехата и пъхна другата й ръка в него. — Има ли нещо тук, което да не умееш да правиш?
— Стотици неща — отвърна Джоу, взела въпроса му сериозно. — Веща съм само с животните. Останалото е просто игра и забава.
— Изглеждаше ми удивително веща през последния половин час — възрази Кийн и измъкна плитката й изпод наметката, където беше останала.
— Толкова отдавна ли сте тук?
— Влязох, когато Вито коментираше вида ти отзад.
— Леле! — засмя се тя и погледна нататък, където Вито сега флиртуваше с Кармен. — Той е пълно хахо.
— Може би — не оспори Кийн и я хвана за ръката. — Ала има доста набито око. Искаш ли да пием кафе?
Това тутакси й припомни миналата вечер. Опасявайки се отново да не попадне в плен на въздействието му, Джоу поклати глава.
— Трябва да се преоблека — каза тя и завърза колана на дрехата си. — В два часа имаме представление. Искам да порепетирам с животните.
— Направо не е за вярване колко време всички вие посвещавате на своето изкуство. Изглежда така, сякаш краят на репетициите съвпада с началото на представлението, а веднага след него отново започват репетиции.
Джоу омекна при изказването му, с което той отъждестви цирковите умения с изкуство.
— Изпълнителите винаги търсят нещо повече в себе си. Това е един непрекъснат стремеж към съвършенство. Дори когато номерът е добър и ти го знаеш, а представлението върви гладко, започваш да мислиш за следващия път, как да го направиш по-хубаво, по-високо, по-бързо.
— И никога ли не сте удовлетворени? — попита Кийн. Бяха излезли навън, под яркото, макар и не горещо слънце.
— Ако сме, няма да имаме основателна причина да повтаряме едно и също отново и отново.
Той кимна, но някак разсеяно, все едно умът му бе зает с друго.
— Днес следобед заминавам — продума почти като на себе си.
— Заминавате ли? — сърцето й прескочи и замря. Новината се стовари върху й така съкрушително и ненадейно, че й трябваше време да дойде на себе си. — Обратно в Чикаго ли?
— Моля? — Кийн спря и се извърна към нея. — Ах, да.
— А цирка? — попита тя, засрамена, че това не бе най-първата й мисъл. Ала така не искаше той да заминава, осъзна внезапно.
Кийн се намръщи за миг, после продължи да крачи.
— Не виждам смисъл да се нарушава тазгодишния график.
Сега гласът му звучеше отсечено и делово.
— Тазгодишния ли? — повтори предпазливо Джоу.
Той се обърна и я изгледа.
— Не съм решил окончателната съдба на цирка, но няма да предприемам нищо до края на лятото.
— Ясно — тя бавно издиша затаения си дъх. — Значи присъдата временно се отлага.
— Може и така да се каже — съгласи се Кийн.
Джоу помълча малко, ала не можа да се въздържи и попита:
— В такъв случай вие няма да… Искам да кажа, че ще останете в Чикаго, няма да пътувате с нас?
Заобиколиха голяма локва, преди той да отговори.
— Не смятам, че съм в състояние да взема разумно решение относно цирка след такова бегло запознанство. Междувременно по едно от моите дела е възникнало усложнение, което изисква личното ми присъствие в Чикаго, но ще се върна след седмица-две.
Сякаш камък й падна от плещите. Изведнъж й олекна.
— Ще сме в Южна Каролина след две седмици — спомена тя уж мимоходом.
Бяха стигнали до нейния фургон и Джоу хвана дръжката на вратата, после се обърна към него. Просто искам той да разбере какво означава този цирк, говореше си на ум. Това е единствената причина, поради която искам да се върне. Знаеше, че лъже сама себе си и й беше трудно да го гледа в очите.
Кийн се усмихна и обходи с поглед лицето й.
— Да, Дафи ми даде графика на маршрута ви. Ще ви намеря. Няма ли да ме поканиш вътре?
— Вътре ли? — повтори тя. — О, не, нали ви казах, че трябва да се преоблека и… — Той пристъпи напред, без да я дочака да довърши. Нещо в очите му й подсказа, че бе нужен твърд отпор. Беше виждала подобен поглед в очите на лъв, когато се гласеше за някое опасно своеволие. — Просто нямам време точно сега. Ако не се видим преди заминаването, желая ви приятно пътуване.
Обърна се и отвори вратата. Долови някакво движение, ала не успя да се извърне отново, защото Кийн я побутна навътре и влезе след нея. Вратата хлопна зад гърба му. Джоу настръхна ядосана. Не й се нравеше да я надхитрят.
— Кажете ми, господин адвокат, наясно ли сте със закона, касаещ нахлуването с взлом?
— Не важи в дадения случай — отвърна й спокойно. — Няма никаква разбита ключалка.
Той се огледа. Фургонът на Джоу впечатляваше с простия си, привлекателен уют. Цветовете бяха успокояващо пастелни, липсваше излишна натруфеност. Линолеумът в бежово-кафяви тонове беше безупречно чист без петънце. Разположението беше същото, като във фургона на Франк, но тук имаше някои меки щрихи, подсказващи женско присъствие. Перденца вместо щори на прозорците. Големи, удобни възглавници, разхвърляни върху тъмнозеления диван. Стръкчета свежи полски цветя, пъхнати в тънка стъклена ваза. Без да каже нищо, Кийн отиде до големия сандък от черен лак, опрян на отсрещната стена, точно срещу вратата. Върху него лежеше книга. Взе я нехайно, а Джоу се напуши още повече.
„Граф Монте Кристо“, прочете той на глас и я отвори.
— На френски — установи и повдигна учудено вежда.
— Била е написана на френски — тръсна ядно Джоу и я измъкна от ръката му, — така че я чета на нейния си език.
Вдигна с раздразнение капака на сандъка, като се канеше да я пъхне вътре.
— Боже мили, твои ли са всичките? — спря Кийн капака на половината му път, а със свободната ръка взе прехвърля книгите. — Толстой, Сервантес, Волтер, Стайнбек. Кога имаш време в тази щура, двадесет и четири часова суматоха да четеш толкоз нещо?
— Намирам време — озъби се тя с гневно блеснали ри. — Мое лично време. Само защото сте собственик цирка, не означава, че може да се вмъквате тук, да ровите из вещите ми и да ми искате отчет за това, как си прекарвам времето. Това е моят фургон. Всичко в него си е мое.
— Чакай, чакай — спря той потока от думи. — Не съм ти искал отчет, просто бях удивен, че намираш време да четеш толкова много. И понеже нямам претенции да разбирам от твоята работа, то би било изключително глупаво от моя страна да правя забележки за времето, което й отделяш. Второ — каза и
