Джоу само поклати глава и протегна ръка.
— Джоу — пристъпи към решетките Кийн. Гласът му бе нежен, но очите му така наподобяваха тези на лъва до коленете й, че тя изхлипа на глас. — Не бива да го правиш ти.
— Той е мой — отвърна Джоу глухо. — Бях си казала, че ще го направя, когато настъпи времето. То дойде. Премести очи върху Бък. — Дай ми иглата, Бък. Да свършваме.
Щом спринцовката се озова в ръката й, тя се вторачи в нея, после сви пръсти и я стисна. Преглътна с усилие и се извърна към Ари. Очите му бяха спрели върху лицето й. След повече от двадесет години в плен все още имаше нещо неукротено в умиращия лъв. Ала тя видя доверието в очите му и й се прииска да заридае.
— Ти беше най-добрият — каза и прокара ръка през гривата му. — Винаги си бил най-добрият. — Джоу усети, че я обзема вцепеняващ студ и се замоли безчувствената й скованост да не я напуска, докато всичко не свърши. — Сега си уморен — шептеше тя. — Аз ще ти помогна да заспиш. — Махна предпазителя от върха на иглата и почака да се увери, че ръцете й не треперят. — Няма да те заболи, никога повече няма да те боли.
Несъзнателно изтри уста с опакото на ръката си, после с бързо движение вкара иглата в плешката на животното. Тих хлип се изтръгна от гърлото й, когато изпразни спринцовката. Ари не издаде звук, но продължаваше да я гледа в лицето. Джоу вече не го утешаваше с думи, ала остана при него, като не спираше да го гали. Очите му започнаха да се замъгляват. Постепенно дишането му започна да отслабва, стана все по-тихо и тихо, докато съвсем спря. Тя усети как той застина и ръцете й се свиха в юмруци под гривата. Прониза я бърза, конвулсивна тръпка. Джоу се напрегна да вкамени душата си и се изправи. Чувстваше са като смазана, струваше й се, че всеки момент ще се разпадне на части. Със сетни усилия се стегна, излезе от клетката и затвори вратата. Кийн я хвана веднага за ръката и я поведе далеч от мястото.
— Погрижи се, за каквото е нужно — каза на Бък мимоходом, когато го подминаха.
— Не! — дръпна се тя в напразен опит да се освободи. — Аз ще го направя.
— Не, няма — в тона на Кийн имаше спокойна категоричност. — Което стига, стига.
— Не ми казвай какво да правя! — настръхна Джоу, търсейки спасение от мъката в гнева.
— Ще ти казвам — рече той твърдо, без да я пуска.
— Не можеш да ми нареждаш какво да правя — упорстваше тя, а в гърлото й се прокраднаха предателски сълзи. — Остави ме на мира.
Кийн спря, извъртя я към себе си и я стисна за раменете. В очите му се отразяваше бледата лунна светли на.
— И дума да не става, че ще те оставя, когато си толкова разстроена.
— Моите чувства не те засягат!
Както още си говореше, той я хвана пак за ръката и я потегли напред. На нея отчаяно й се искаше да бъде оставена на спокойствие, да изплаче скръбта си насаме. Мъката й принадлежеше, а сълзите бяха лична работа. Сякаш протестите й не съществуваха, Кийн я издърпа вътре във фургона и затвори вратата.
— Няма ли да се махнеш оттук? — озъби се Джоу и преглътна ядно сълзите си.
— Не и докато не се оправиш — беше спокойният му отговор на път за кухненския бокс.
— Напълно съм си добре! — тя дишаше тежко и на пресекулки. — Или ще бъда, ако ме оставиш на мира. Нямаш право да си пъхаш носа в моите работи.
— Това вече си ми го казвала — отвърна невъзмутимо той от другия край.
— Просто направих това, което трябваше да се направи — Джоу стоеше сковано изпъната и се бореше със собственото си откъслечно дишане. — Избавих едно болно животно от мъките му. Какво по-ясно? — Гласът й секна. Тя плътно обви ръце около себе си. — За Бога, Кийн, върви си!
Той се върна с чаша вода.
— Изпий това.
— Не искам — извърна се Джоу. Сълзите и преляха и се стекоха надолу по бузите, въпреки усилията да ги спре. Като се мразеше, тя притисна с длан челото си и затвори очи. — Не искам да стоиш тук. — Кийн остави чашата и я обгърна с ръце. — Не, недей! Не искам да ме прегръщаш!
— Жалко — той нежно я галеше по гърба. — Ти извърши нещо много храбро, Джоу. Знам колко обичаше Ари. Знам колко трудно ти е било да го направиш. Сега те боли и аз няма да те оставя.
— Не искам да плача пред теб.
Свитите й в юмруци ръце се опираха в гърдите му.
— Защо?
Продължаваше да я милва нагоре-надолу по гърба и тя сгуши глава на рамото му.
— Защо не ме оставиш? — изхлипа. Самообладанието й напълно я изостави. Конвулсивно го сграбчи за ризата. — Защо винаги губя това, което обичам?
Остави се мъката да я завладее, ръцете му да я успокояват. Така отчаяно, както се беше противила, сега се прилепи до него да търси утеха.
Не възрази, когато я отведе до дивана и сгуши в обятията си. Милваше я по главата, както тя беше галила Ари, за да облекчи болката й от това, което не можеше да се промени. Риданията й постепенно заглъхнаха. Лежеше с опряна на гърдите му буза, косата й падаше върху лицето.
— По-добре ли си? — обади се Кийн в настъпилата тишина. Джоу кимна, като още не можеше да се довери на гласа си. Той помръдна и се пресегна за чашата. — Сега го изпий.
Осма глава
Джоу усети слънцето върху затворените си клепачи. Лятното утро навън се чуваше възбудено птиче чуруликане. Съзнанието й, което бавно се връщаше към действителността, й подсказа, че трябва да беше понеделник. Само в понеделник тя ставаше след разсъмване. Това беше единственият от седемте дни, в който циркът нямаше представления. Джоу се протегна лениво, като се чудеше дали да се измъкне от леглото. Можеше да отдели два часа за четене. Или пък да отиде в града на кино. В кой град бяха, всъщност? Със сънлива въздишка се обърна по корем.
Ще навестя и огледам обстойно котенцата си, помисли си тя, може да ги изкъпя с маркуча, ако времето се затопли достатъчно. Внезапно споменът се върна и я разсъни като с удар. Ари! Джоу отвори очи, превъртя се отново на гръб и заби поглед в тавана. Живо си представи как старият лъв умря с очи, вперени доверчиво в лицето й. Въздъхна тежко. Тъгата още беше тук, но не като снощната бурна, отчаяна скръб. Примирение с неизбежното бе заело нейното място. Осъзна, че с настояването си да остане при нея в миговете на най-остра болка и страдание, Кийн й беше помогнал. Благодарение на присъствието му имаше на кого да се опре, кого да се хване в тежкия миг. Спомни си невероятното облекчение, което изпита, сгушена в скута му, сигурността, която почувства, опряла глава на гърдите му. Беше потънала в сън, заслушана в ударите на сърцето му.
Тя обърна глава и хвърли поглед през прозореца, после към светлото петно от слънчевите лъчи върху пода. Не бе понеделник, сети се изведнъж. Четвъртък беше. Надигна се и седна, прокара ръка през косата си, която сякаш се бе разпиляла навсякъде. Какво прави в леглото в четвъртък, когато слънцето вече отдавна е изгряло? Без да си даде време за отговор, Джоу скочи и забърза навън от спалнята. Извика тихо, когато налетя на Кийн.
Той я хвана за рамото и прибра с ръка разпуснатите й коси.
— Чух, че се размърда — каза най-непринудено и се взря в лицето й.
— Какво правиш тук?
— Кафе — отвърна Кийн и продължи да я оглежда загрижено. — Поне до преди малко. Ти как си?
— Добре съм — вдигна тя разсеяно ръка към слепоочието си. — Нещо се чувствам като замаяна. Изглежда съм прекалила със спането. Досега не ми се е случвало.
— Дадох ти приспивателно хапче — каза небрежно той. Прегърна я през рамо и я поведе към кухнята.
— Хапче ли? — премига Джоу. — Не си спомням да съм пила никакво хапче.
— Беше във водата, която ти дадох — върху печката чайникът започна пронизителното си пищене. Кийн
