Нито една фантазия, на която се бе отдавал през живота си, и никоя жена, която бе имал досега, не бяха така красиви, както жената, която го прегръщаше в момента. Кал потърси ръката й, сля я със своята и разбра, че никога нямаше да намери думи, за да обясни на който и да било това усещане и какво бе означавало то за него.
Но можеше да й го покаже. Щеше да й го покаже.
В един миг Либи се рееше в безтегловност, а в следващия препускаше бясно. След това вече летеше. Любовта с него представляваше безброй различни вкусове, състояния, буря от усещания, симфония от звуци. Ръцете му бяха непоносимо нежни, в пълен контраст с драскащата му брада по кожата й. От мига, в който си позволи свободата да докосва тялото му, откри, че то бе подвластно на всяко едно нейно движение, сякаш бе оголена жица — мускулите му се свиваха, а кожата му като че ли трептеше.
Искаше й се да може да мисли, да анализира всяка една секунда, ала единственото, на което беше способна, бе да се наслаждава.
Леко, толкова невероятно леко бе докосването, че й се стори като илюзия, думите, ръцете му и лунната светлина около нея. Тогава дойде пламтящата страст, удивително реална. Тя й се предаде всецяло. На него. Той я повдигна, така че се озоваха на колене в центъра на леглото, преплетени един в друг. Ласките станаха по-настойчиви, дори груби, дишането се учести до задъхване. Плъзгане на пръсти навсякъде, притискане на пулс до пулс, Либи не можеше да си поеме дъх. Тя отхвърли глава назад, тялото й се изви, притиснато в неговото. Кал изстена и стовари жадните си устни върху гърлото й.
Ноктите й се впиха в гърба му. Болката го възбуди още повече. Страстта бе по-жива, по-дива и по- свободна, отколкото можеше да си представи. Либи бе отворена за него. Само за него. Той полудя при мисълта, че тя щеше да му отдаде това, което не бе дала на никой друг мъж.
Но нежно. Кал се отдръпна назад и отпусна собственическата си прегръдка в нежна ласка. Когато се наклони, за да целуне гърдите й, стон на удоволствие се изтръгна и от двамата. Използваше езика си да я дразни, зъбите си да я предизвикват. Усещаше как кожата й настръхва под ръцете и устните му.
Либи бе малка, крехка, деликатна. Това помагаше да й покаже нежността, която искаше да й докаже, че съществува. Ала когато се отпусна върху леглото и понечи да я прегърне отново, в ръцете му се усещаше сила и настойчивост.
Толкова дълго. Тези мисли се явяваха и изчезваха в мисълта й, докато той правеше всичко това с нея, за нея, всичко, което тя дори не подозираше, че съществува. Бе чакала толкова дълго да й се случи. Бе чакала него. Бе откликнала на ласките му свободно и напълно. Любовта й към него бе инстинктивна. Либи не осъзнаваше какво щастие му носеше насладата й от света, чиято врата сега й отваряше Кал.
Той използва всичките си умения да я изведе отвъд първоначалните тръпки на първичното удоволствие в кадифения свят на истинската любов. Тя бе невинна, непокварена и това още повече го завладя. Кал проникна в нея и Либи затвори света около него. Получи се сливане на тела, сърца и време.
Облаци. Тъмни, сребърни облаци. Либи се носеше на един от тях. Искаше й се да остане върху него завинаги. Ръцете й се плъзнаха от него, изтръпнали, и намериха спокойствие върху гладките чаршафи. Нямаше сили да ги вдигне отново и да го прегърне. Нямаше сили и да заговори. Искаше да му каже да не помръдва. Да остане така завинаги. Със затворени очи и усещайки тялото му така идеално слято с нейното, тя долавяше всеки удар на сърце го му.
Коприна. Кожата й бе като топла, нежна коприна. Той знаеше, че никога няма да й се насити. Заровил лице в косите й, леко започна да се спуска на земята. Как можеше да й обясни, че никой не го бе карал да се чувства така преди? Как да й кажеше, че в този миг се бе почувствал повече у дома си, отколкото през всичките тези години в собствения си свят или в небето, което толкова обичаше? Как да приемеше, че бе открил жената на живота си на място и във време, където бе абсолютният странник?
Нямаше да мисли за това. Кал се обърна и я целуна по врата. Докогато беше възможно, щеше да живее от миг за миг.
— Господи, колко си хубава. — Той се подпря на лакът, за да може да я погледне в очите, за да може да се наслади на красотата й в бледата лунна светлина. Лицето й сега бе поруменяло, носеше ясните следи от любовта. Погледът й беше все още замъглен от отшумяващата страст. — Невероятно красива. Кожата ти е все още топла. — Започна да я целува така внимателно, сякаш бе някакво вълшебство, на което не можеше да устои и трябваше да се наслаждава бавно.
— Мисля, че никога вече няма да почувствам студ. — Сега усети само чисто желание. — Кейлъб… — Дъхът й спря. — Караш ме да се чувствам…
— Как? — Той облиза пресъхналите й устни. — Кажи ми. Как те карам да се чувстваш?
— Вълшебно. — Пръстите й се свиха в чаршафите. — Безпомощна. Силна. — Либи се улови за здравите му рамене, разлюляна от нов порив на страст. — Не знам.
— Желая те отново, Либи. — Кал притисна устни в нейните и страстно я зацелува. И двамата останаха без дъх. — И отново, и отново. И всеки път, когато го правя, ще бъде различно.
У него се зароди нова сила. Сила, които можеше да я изплаши, ако в същия момент и у нея не се надигаше нов порив. Очите й останаха отворени и вперени в неговите, докато не вдигна ръце и не се изправи, за да се слее отново с него.
Преплели тела един в друг, те лежаха по-късно през нощта и слушаха шепота на вятъра в клоните на дърветата отвън. Той беше прав, мислеше си ти. Всеки път бе различно. Възбуждащо различно, но си оставаше еднакво красиво. Либи можеше да изживее живота си докрай само в спомени от тази единствена нощ.
— Спиш ли?
Тя намести главата си по-удобно в извивката на рамото му и отвърна:
— Не.
— Щеше да ми стане приятно да те събудя отново. — Кал плъзна ръка по тялото й и обгърна с длан едната й гърда. — В интерес на истината съм убеден, че щеше да ми достави неимоверно удоволствие. — И изкусително намести крака си между бедрата й. — Либи?
— Да.
— Тук нещо липсва.
— Какво?
— Храна.
Тя тайничко се прозя в рамото му.
— Гладен си? Сега?
— Нали трябва да си наваксам силите.
Върху устните й се появи загадъчна усмивка.
— Справяш се доста добре. Поне засега.
— Доста добре? — Либи се засмя, а той я вдигна върху себе си. — Не съм свършил още. Ще позволиш ли да гледам, докато ми приготвяш сандвичите?
Тя зарисува с пръсти някакви фигури върху голите му гърди.
— Значи мъжкият шовинизъм също е оцелял през вековете.
— Аз нали ти направих закуска сутринта, не помниш ли?
Либи се сети за сребристото малко пликче.
— Горе-долу, да. — Дали наистина се бе случило едва тази сутрин? Възможно ли бе животът на човек да се промени така коренно само за няколко часа? Нейният със сигурност се бе променил. Зачуди се дали този факт трябваше да я плаши, ала единственото, което усещаше в този момент, бе благодарност. — Добре. — Тя се изправи, но Кал я улови и я придърпа обратно.
— Нека да дадем приоритет на по-важната работа — припомни й той и отново я изпрати в небесата.
Малко по-късно Либи се наметна с халата, докато се чудеше дали съзнанието й щеше да се справи с простата задача да пъхне малко шунка между две филии хляб. Той я бе пресушил, после изпълнил наново, беше я възбудил, а след това успокоил, беше го направил толкова много пъти, че сега крайниците й бяха изтръпнали, а мозъкът и изобщо не действаше.
Кал светна нощната лампа до леглото и се изправи невъзмутимо гол.
— Имаш ли нещо сладко да ми предложиш към сандвича?
— Ще видим. — Тя не искаше да го заглежда. Ала го направи. Въпреки че съзнаваше колко беше
