филма на спокойствие.
— Какво ще кажеш за онези същества, които изсмукваха водата от човешките организми? Ами после онази глупост с космическите измамници, които бродят из Галактиката и стрелят с някакви си лазерни оръжия? Имаш ли изобщо представа как са населени тези пространства?
— Не, нямам. Ще ти кажа как ще постъпим. Следващият път ще те заведа да гледаш уестърн. Подсети ме също така и да не ти позволявам да гледаш по телевизията „Междузвездни войни“.
— „Междузвездни войни“ е класика — отвърна той и я накара искрено да се разсмее.
— Няма значение. Знаеш ли, вече съм ужасно изтощена. Цяла сутрин прекарах в истински космически кораб, а след това ходих на кино и така и не можех да видя нищо от филма. Умът ми не го побира всичко това.
— По-нататък ще ти се изясни. — Кал чукна с чашата си нейната и я прегърна през рамото. В стаята беше уютно. Уютът съчетаваше приглушената светлина с топлината от брендито и уханието на жената до него. Неговата жена, макар и само за малко. — Тук ми харесва доста повече, отколкото в киното. Разкажи ми за Либърти Стоун.
— Няма много за разказване.
— Разкажи ми, за да мога да го отнеса със себе си, когато си тръгна.
— Родена съм тук, както вече ти споменах.
— На леглото, на което сега спя аз.
— Точно така. — Либи отпи още една глътка и се зачуди дали я сгря брендито, или представата как той си ляга на старото легло. — Майка ми изработваше тъкани. Правеше одеяла, гоблени и черги. Продаваше ги чрез обяви в местния вестник, докато баща ми се занимаваше със своите билки, които отглеждаше в двора ни.
— Бедни ли са били?
— Не, те просто бяха типичните деца на шейсетте години.
— Това не го разбрах.
— Трудно е за обяснение. Искаха да бъдат по-близо до природата, по-близо един до друг. Това бе собственият им дял от бунта срещу властта на материалното, срещу световното насилие, срещу обществените порядки на своето време. Така че, тогава нашето семейство живееше тук, а майка ми продаваше нещата си в околните градове. Един ден се появи някакъв търговец на произведения на изкуствата, който бе дошъл по нашите земи на почивка със семейството си. — Тя се усмихна на чашата си. — Останалото, както се казва, е само една история.
— Керълайн Стоун — каза внезапно Кал.
— Да, защо?
Той се засмя, на един дъх пресуши чашата си и се пресегна с плавно движение към бутилката.
— Творбите на майка ти са в музеите на изкуството. — Кал се извърна и хвана крайчеца на одеялото, хвърлено зад гърба му. — Виждал съм го в „Смитсониън.“ — И докато го гледаше със зяпнала уста, той й наля още коняк в чашата.
— Тук нещата стават от странни по-странни. — Либи продължи да пие и се остави на алкохола да поддържа чувството й за нереалност. — Ала не това е важното. Ти си този, за когото трябва да говорим сега, за да мога да те разбера. Всички тези въпроси. — Не я свърташе на едно място. Хвана чашата с две ръце, изправи се и закрачи из стаята. — В главата ми изплуват възможно най-причудливи въпроси. Спомням си, че когато те намерих, говореше нещо за Филаделфия. После спомена и Париж. Имаш ли представа каква означават тези понятия?
— Какво?
— Значи сме оцелели през вековете. — Тя вдигна чашата за наздравица и безцеремонно я пресуши до дъното. — Значи и в бъдещето тези градове продължават да съществуват. Значи, независимо че сме били на косъм да унищожим всичко, все пак сме оцелели. В бъдещето също има Филаделфия, Хорнблоуър и това е най-прекрасното нещо, което мога да си представя. — Радостна, Либи се завъртя в кръг. — През всичките тези години съм изучавала миналото. Опитвала съм се да вникна в човешката същност, а сега изведнъж получавам и сведения за бъдещето. Не знам как да ти благодаря за това.
Достатъчно бе само да я погледне, и стомахът му се сви на топка. Страните й поруменяха от вълнение. Тялото й бе стройно и крехко и невероятно грациозно при движенията, които правеше. Желанието му да я притежава вече не бе необходимост, беше се превърнало във фиксидея.
Той си пое дълбоко дъх.
— Радвам се, че съм успял да ти помогна.
— Искам да знам всичко. Абсолютно всичко. Как живеят хората, какви чувства изпитват. Как се събират, как се обичат, как се женят. На какви игри си играят децата им… — Тя се приведе, за да си сипе още малко коняк. — Дали все още най-добро го занимание по време на бейзболен мач е яденето на хотдог. И тогава ли понеделниците са най-тежките дни от седмицата.
— Трябва да ми направиш списък с въпросите си — отвърна й Кал. Искаше Либи да продължи да говори, да се движи, да се смее. Да я наблюдава така, кипяща от енергия, весела и въодушевена, бе не по-малко възбуждащо, отколкото ако я беше прегърнал в обятията си. — Това, на което не успея да ти отговоря, компютърът ще може.
— Списък. Разбира се. В тях особено ме бива. — Очите й светнаха, докато му се усмихваше. — Знам, че трябва да те питам най-различни жизненоважни неща. Като ядреното разоръжаване, световния мир, открито ли е лекарство против рака, както и какво е станало с глобалното затопляне. Но искам да науча всичко до най-малките подробности. — Тя нетърпеливо отметна назад падналия кичур върху лицето си. Думите едва успяваха да насмогнат с бързо течащата й мисъл. — Всеки миг в главата ми изникват нови въпроси. Хората все още ли си правят неделни пикници? Човечеството победи ли световния глад и има ли още бездомници? Всички ли мъже от твоето време целуват жените, както ти го правиш?
Чашата спря наполовина пред устата му. Много бавно и изключително внимателно той я остави.
— На последния ти въпрос ще ми е доста трудно да отговоря, защото съм опитвал само с жени.
— Изобщо не знам как ми хрумна подобно нещо. — После също остави своята чаша на масата и избърса влажните си длани в крачолите на панталоните си. — Май се държа доста странно.
— Моля?
— Чувствам се напрегната. Всъщност съм най-вече объркана. — Либи прокара пръсти през косата си. — Господи, Кейлъб ти ме объркваш. Още от преди… Преди всичко това да се случи.
— Либи, та ние едва започнахме.
Тя го зяпна. Кал не се помръдна, ала Либи усещаше напрежението у него.
— Странно — тихичко прошепна тя. — Никога не съм била причина за нечие объркване. И нищо не е така, как то си го представях, че ще бъде с теб. Явно ме е страх, защото всеки път, когато се приближиш до мен, ми се иска за побягна. — Либи затвори очи. — Това е лъжа. Преди време ме попита дали се страхувам от теб и аз ти отговорих, че не ме е страх. И това беше лъжа. Страхувам се. Страхувам се от теб, от себе си и най-вече от мисълта, че може би никога няма да почувствам с друг мъж това, което усещам с теб. — Тя се изправи и закрачи из стаята. Хвана една възглавница и я запрати нанякъде. После взе да мести напред- назад настолната лампа. — Ще ми се да знаех как да постъпя, какво да кажа. Нямам никакъв опит в тези неща. И, по дяволите, искам да ме целунеш отново, за да престане е този монолог.
Той усети как всяка частица от тялото му се опъна до скъсване.
— Либи, знаеш, че те желая. Не съм го пазил в тайна. Но при създадените обстоятелства… При факта, че след няколко дни няма да ме има повече тук…
— Именно заради това. — Прииска й се да се разплаче. — Ти ще си заминеш. Не искам да се чудя цял живот какво ли би било усещането. Искам да го знам. Чувствам се… За Бога, дори не знам как се чувствам. Единственото, в което съм убедена, е, че искам тази вечер да се любиш с мен. — Тя замръзна на мястото си. Поразена от собствените си думи, които кънтяха в ушите й, и от факта, че това бе най-истинското нещо, което бе казала през целия си съзнателен живот. Тогава внезапно напрежението изчезна. Вцепенението също. Либи бе абсолютно спокойна и уверена в думите си. — Кейлъб, искам тази нощ да бъда с теб.
Той се изправи. Ръцете в джобовете му бяха свити в юмруци.
— Само допреди няколко дни това щеше да бъде толкова лесно. Нещата се промениха, Либи. Сега ме е грижа за теб.
