— Разбира се. — Либи се опита да се усмихне. — Не получавам често покани да прекарвам времето си в космически кораби. — Но сега не можеше да остане повече до него. Рискуваше да я погледне отблизо и да разбере какво бе открила току-що — заминаването му щеше да разбие сърцето й. — Може ли да разгледам кораба?

— Навсякъде, където си пожелаеш. — Тя все още беше бледа, ала гласът й звучеше по-добре. Вероятно също като него имаше нужда да остане известно време насаме. — Ще задам някои изчисления на компютъра.

Либи го остави да си върши работата и се отправи на обиколка из кораба, като се опитваше да не се стряска, когато вратите се отваряха автоматично, щом се приближеше до тях. Най-напред попадна в помещение, което наподобяваше малка всекидневна. В него имаше няколко вградени в стените фотьойли с разхвърляни небрежно оранжеви възглавници. Между тях, занитена за пода, стърчеше масата. Върху нея бяха разпилени някакви информационни листовки — нещо като бъдещата версия на „Ръководство за ползване на уреда“, помисли си тя, усмихвайки се нервно, след като разгледа една от тях.

Либи, ти си разумна жена, помисли си тя, докато крачеше из стаята. Разумна жена, която приема само нещата, които не може да се отрекат. Но…

Никакво „но“. В крайна сметка нали беше човек на науката. Учен, който се занимаваше с изследването на човешката природа. Е, за момента щеше да й се наложи да насочи вниманието си вместо към хората от миналото, към хората от бъдещето.

Цял час Либи броди из кораба от стая в стая. Наблюдаваше и поглъщаше дори най-дребните детайли. Прецени, че тясната разхвърляна стая, в която се намираше, трябва да бе кухнята. В нея нямаше печка, а нещо вградено в стената, което наподобяваше на огромна микровълнова печка. Друго странно съоръжение, на вид като хладилник, съхраняваше няколко бутилки. Етикетите в синьо, бяло и червено носеха името на известна марка американска бира.

Човечеството явно не се бе променило чак толкова. Тя избра познатата бутилка и отвъртя капачката й. Първоначално внимателно отпи малка глътка. Невероятно, мислеше си и отпи втора глътка. Със същия успех можеше да отвори въпросната бутилка и от собствения си хладилник. Взе шишето и успокоителния му аромат със себе си и продължи обхода.

Озова се в нещо като огромна ниша. В нея нямаше нищо друго, освен купчина кашони в единия ъгъл.

Беше й споменал, че се връща от рутинно пътуване за доставки. Връщал се бе от Марс. Стомахът й се сви и Либи отпи отново от бутилката.

Значи човечеството беше завладяло Марс. Дори и в двадесетия век учените вече правеха планове за подобни начинания. Трябваше да го попита кога бе била създадена първата колония там и по какъв начин бяха подбрали първите заселници. Леко разтърка слепоочията си. Вероятно до ден-два щеше да свикне с мисълта и вече нямаше да й изглежда толкова невероятно. Тогава щеше отново да мисли логично и да бъде в състояние да задава подходящи въпроси.

Продължи обиколката си. В кораба имаше второ ниво, където изглежда се намираха спалните помещения. Това трябва да са каюти, поправи се тя. На корабите спалните каюти.

Обзавеждането там бе изключително в аеродинамични форми и повечето легла стърчаха направо от стените. Биеха на очи гладките форми на пластмасата и ярките цветове.

Случайно се натъкна на спалнята на Кал. Не й се щеше да си признае, че търсеше именно неговата. Единствената разлика между нея и другите беше, че тя беше разхвърляна. В единият ъгъл бе захвърлен гащеризон, подобен на този, с който бе облечен в нощта, когато го намери. Леглото не бе оправено. На стената имаше закачена триизмерна снимка, на която Кал бе заобиколен от група хора.

Къщата зад гърба му бе на няколко етажа и почти изцяло стъклена. Отвсякъде стърчаха бели тераси, а по зелената ливада растяха няколко високи кичести дървета.

Това сигурно беше неговият дом, заключи Либи. А хората около него — семейството му. Жената бе висока и стройна и прекалено млада, за да е майка му. Можеше да е сестра му. Тя се засмя, но после си спомни, че той й бе споменал за съществуването само на един брат.

Всички хора от снимката се усмихваха. Кал бе прегърнал през рамо един от мъжете. Двамата достатъчно си приличаха и по височина, и по телосложения, а още повече по чертите на лицата си, за да заключи Либи, че това вероятно бе брат му. Очите му бяха зелени и макар и на снимка, погледът му пронизваше. Не си поплюва, помисли си тя и прехвърли вниманието си върху третия мъж.

Той нямаше толкова привлекателен вид. Лицето му не бе така красиво и пленително, но в погледа му се четеше доброта.

Уловен бе в някакъв миг от живота си. Точно това бяха снимките — улавяха мигове във времето. Точно както сега Кал бе уловен от друго време. Либи вдигна ръка, за да погали мъжа на снимката, но изведнъж се спря.

Важното бе да не забравя, че той бе тук, докато не намери начин да си тръгне. Кал си имаше друг живот в друг свят. Чувствата й към него бяха невъзможни. Точно толкова невъзможни, замисли се тя и допря студеното шише до лицето си, колкото бе фактът, че в момента се намираше в кораб, създаден да пътува из космоса.

Либи усети внезапна умора и седна на леглото. Цялата тази история беше налудничава. А най- ненормалното от всичко бе, че тя се влюби за пръв път в живота си. И мъжът, когото обичаше, скоро щеше да бъде далеч извън нейния обсег. Либи въздъхна и се изтегна върху хладните, гладки чаршафи. Може би най-накрая всичко щеше да се окаже сън.

Час по-късно той я откри там да спи, свита в леглото му. Спеше, както когато я видя за пръв път в нейната къща. Гледката го накара да изпита странно, непривично чувство.

Беше прекрасна, ала вече не само красотата й го привличаше. В нея имаше нещо мило, съчетание от състрадание и стеснителност. У нея имаше сила и страст. И невинност — невероятна, пленителна невинност. Искаше му се да отиде при нея, да я събуди и да прави любов с нея по най-милия и най-нежен начин, на който беше способен.

Но тя не бе за него. Щеше му се да бъде като в приказките. Сънят й да продължи стотици години — поне още около двеста и петдесет и тогава да я събуди и да покори сърцето й.

Ала той не бе принц. Беше обикновен човек, поставен в необикновени обстоятелства.

Приближи се до леглото и понечи да я завие с одеялото. Либи се обърна и изстена. Неспособен да устои на предизвикателството, Кал се наведе и я погали по бузата. Тя се събуди.

— Кал, сънувах невероятен сън! — Тогава окончателно се разбуди и се втренчи в каютата. — Значи не е било сън.

— Не, не е. — Той седна до нея. Въпреки че постоянно се укоряваше за помислите си, не можа да отрече удоволствието, което му достави да сподели с нея леглото, макар и само като приятел. — Как се чувстваш?

— Все още доста объркана. — Либи приглади с пръсти косата си назад, за да я махне от лицето си, но после изведнъж я пусна обратно. — Извинявай Кал, май бях заспала. Вероятно мозъкът ми е имал нужда да се изключи за малко.

— Наистина, всичко, което се случи, е малко повече, отколкото човек би могъл да понесе наведнъж. Либи?

— Да. — Тя оглеждаше каютата, като се опитваше да смели цялата информация, погълната, преди да заспи.

— Извинявай, трябва да го направя. — Той страстно я целуна. Все още бе топла и отпусната от съня. Не можеше да й обясни колко силно жадуваше да се докосне до нея. Инстинктивно Либи понечи да го докосне по рамото. Ала така си и остана.

Наложи му се да събере цялата си воля, за да устои да не я докосне отново. Нарастващата страст го разяждаше отвътре, но Кал успя да я овладее.

— Излъгах те — измърмори той, а погледът му продължаваше да докосва устните и. — Изобщо не съжалявам за това, което току-що направих. — Кал стана от леглото. Тя също се изправи и всячески се стараеше да успокои треперещите ся пръсти и да не чопли повече подгъва на пуловера си.

— Това твоето семейство ли е?

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату