— Да. — Той се взираше в снимката и му се искаше животът му сега да е тъй лесен, колкото по времето, когато бе направена фотографията. — Това са брат ми Джейкъб и родителите ми.
Без съмнение в гласа му се усещаше обич и преданост. Трогната от чувствата му. Либи го погали по ръката.
— Това ли е Джейкъб? — попита го тя и посочи мъжа от едната му страна. — Но те изглеждат прекалено млади, за да бъдат твои родители.
— Не е толкова трудно да изглеждаш млад. Така де, след време няма да бъде толкова сложно.
— А това къщата, в която живеете ли е?
— Аз съм израснал в този дом. Намира се на около двадесет километра извън града.
— Не се тревожи, ще успееш да се върнеш при тях. — Либи едва сподави собствените си чувства. Любовта, без значение колко внезапно се бе появила и колко дълбоко я бе разтърсила, беше безкористна. — Сега си помисли за историята, която ще им разкажеш.
— Ако си спомня изобщо нещо.
— Не би могъл да забравиш всичко. — Вероятността всичко случило се да бъде изтрито от паметта му я прободе болезнено. Не можеше да понесе мисълта, че би могъл да я забрави, че един ден и собствените й спомени нямаше да съществуват повече. — Ще ти напиша всичко, за да го прочетеш някога.
Кал се отърси от черногледото си настроение и се обърна към нея.
— Ще съм ти много благодарен, ако го направиш. Ще ми позволиш ли да се върна с теб?
Искрица надежда се прокрадна у нея.
— Да се върнеш?
— Да, в твоята къща. Засега свърших всичко, което може да се направи в момента. Чак утре ще мога да започна ремонта на кораба. Надявах се, че ще ми позволиш да остана при теб, докато не приключа с поправката.
— Разбира се. — Бе глупаво и егоистично от нейна страна да се надява, че той ще остане при нея по- дълго, отколкото му беше необходимо. Тя се закичи с престорено весела усмивка и така двамата излязоха от неговата спалня. — Трябва да ти задам толкова много въпроси, че дори не знам откъде да започна.
На връщане в колата Либи все още не беше започнала с въпросите. Кал изглеждаше отнесен и в лошо настроение, а нейното собствено съзнание бе претрупано с впечатления и противоречия. Реши, че ще бъде най-добре да се държат така, сякаш нищо особено не се бе случило. Именно това доведе до внезапния й въпрос.
— Какво ще кажеш да отидем в града да хапнем нещо?
— Какво?
— Опитвам се да ти върна доброто настроение. Хорнблоуър. Искаш ли да отидем до града? Не си видял нищо от този свят. Ако на мен ми се случеше изведнъж да попадна в 1700 година, щях да искам да ходя на най-различни места, да разглеждам, да наблюдавам хората. Хайде. Ще отнеме не повече от няколко часа. Какво ще кажеш?
Тъгата изчезна от погледа му и той се усмихна.
— Може ли аз да карам?
— Ала не и с риск за живота си. — Тя се засмя и отметна косата си назад. — Трябва само да минем през къщи, за да си взема чантата.
Отне им малко повече от половин час, докато изпълзят с джипа по калните коловози до магистралата. Когато излязоха на големия път. Кал видя онези коли, които винаги го бяха впечатлявали по старите филми. Те шумно минаваха покрай тях. Той поклати глава, след като Либи яростно се впусна в надпревара за позиция на пътя.
— Бих могъл да те науча да караш реактивен кабриолет за около час.
Вятърът галеше приятно кожата на лицето й. Оставаше им днешният ден да прекарат заедно и най- много още ден-два. Тя нямаше намерение да пропилее и един миг от безценното време.
— Това комплимент ли е?
— Да. Вие все още използвате, как се казваше. Бензин, нали?
— Точно така.
— Удивително.
— Самодоволството и надменността много ти подхождат, особено като се има предвид, че дори не можа да запалиш колата ми.
— Щях да намеря начин. — Кал се пресегна и докосна летящите й кичури. — Ако си бях у дома, щяхме да отлетим за обяд до Париж. Била ли си някога там?
— Не — Либи се опитваше да не мисли за романтиката в предложението му. — Е, сега ще се наложи да се задоволим с пица в Орегон.
— Звучи ми великолепно. Знаеш ли кое му е най-странното на небето. Там просто няма нищо. — Покрай тях премина открита кола, от която се чуваше до дупка надута музика. — Какво беше това?
— Кола.
— За колата бих поспорил, но какъв беше този шум?
— Музика. Хардрок. — Тя се пресегна да пусне радиото на джипа. — Е, това не е толкова хард, но все пак е рок.
— Става. — Той се наслаждаваше на музиката и наблюдаваше сградите, покрай които минаваха. Спретнати еднофамилни къщи, сбити жилищни комплекси и огромен едноетажен търговски център. Колко повече навлизаха в града, толкова движението ставаше по-натоварено. Правеха му впечатление правилните правоъгълни форми на жилищните сгради и офис центровете. Цареше безпорядък и в неговите очи всичко изглеждаше някак равно, почти хоризонтално, но сравнението му се стори странно. И тук живееха хора и животът продължаваше.
Тя направи завой и се спусна към центъра на града.
— Има един приятен ресторант. Типична италианска пицария. С червени карирани покривки, свещи в бутилки и ръчно приготвени пици.
Кал унесено поклати глава. По тротоарите ходеха най-различни хора — млади, стари, красиви, всякакви. Колите издаваха силни звуци от двигателите си, а някои дори и бибиткаха. Въздухът тук бе по-топъл от планината и значително по-мръсен, явно от газовете, които изпускаха ауспусите. За него това бе като оживяла картина от стар роман.
Либи паркира върху чакълест паркинг до ниска тумбеста бяло-зелена сграда. Неоновият надпис върху предния прозорец гласеше „Рокис“.
— Е, това не е Париж, но все пак…
— Идеално е — измърмори той, ала продължи да се оглежда и да зяпа наоколо.
— Сигурно се чувстваш така, сякаш си минал през далекоглед.
— Мм. — Спомни си някаква книга, която бе чел като тийнейджър. — Нещо такова. По-скоро като роман на Уелс.
— Приятно е човек да разбере, че литературата се е съхранила през вековете. Гладен ли си?
— Родил съм се гладен. — За пореден път Кал се опитваше да надвие мрачното си настроение. Тя правеше горе-долу успешно същите опити, така че очевидно и той трябваше да го превъзмогне.
Ресторантът бе празен и тънеше в сумрак. Във въздуха се носеха всевъзможни аромати на подправки. В ъгъла имаше джубокс, от който се носеше един от 40-те най-добри хитове за момента. Имаше табелка, която приканваше гостите на ресторанта да се настаняват сами. Либи го поведе към ъгловото сепаре.
— Пицата тук наистина е хубава. Ял ли си преди такова нещо?
Кал заби пръст във втвърдения восък около гърлото на бутилката при основата на свещта.
— Някои неща надживяват своето време. Пицата е едно от тях.
Сервитьорката дойде до тяхната маса. Униформата й завършваше с престилка, на чиито нагръдник се мъдреше името на пицарията „Рокис“, подчертано с няколко пръски доматен сос. Тя сложи две книжни салфетки до подложките за хранене, щампирани с картата на Италия.
— Една голяма пица — поръча Либи, като имаше предвид глада на Кал. — Допълнително чушки и сирене. Искаш ли бира?
— Да. — Той откъсна ъгълчето на салфетката и започна да го върти на топче между палеца и показалеца си.
