Уилям вдигна закачливо вежди.
— О, нима?!
Въпросният мъж тъкмо паркира превозното си средство зад навеса и, като си мърмореше нещо под носа, тръгна към къщата. Нямаше нищо лошо в това, един следобед да си почине. Бордовият компютър продължаваше да работи дори и в негово отсъствие. Повечето от повредите по кораба бяха отстранени, така че до ден-два щеше да бъде напълно готов за полет.
Сега беше моментът да прекара няколко часа с една хубава, вълнуваща жена, стига да имаше тази възможност. Не се чувстваше тъжен. А и не беше влюбен в нея. Освен това и слънцето се въртеше около планетите.
В този миг прекрачи прага на задната врата. Беше достатъчно само да я зърне, и веднага се усмихна. Дори само при вида на малкото й, приятно закръглено задниче, подаващо се от клекналата и фигура, почти изцяло навряна в хладилника. В чудесно настроение Кал тихичко се приближи и сграбчи изотзад бедрата на нежното създание в прегръдката си.
— Хей, миличка, още не мога да преценя коя част от тялото ти харесвам най-много.
— Кейлъб!
Възклицанието дойде не от жената, която той току-що бе обърнал към себе си и поел в обятията си, а от вратата. Извърна поглед по посока на гласа и видя Либи, зяпнала с широко ококорени очи, с огромни кафяви торби в ръцете си. Зад гърба й стоеше висок мъж, който също го наблюдаваше с очевидно неодобрение. Кейлъб бавно се извърна към жената, която държеше в прегръдките си, и осъзна, че беше също така привлекателна като Либи, макар и по-възрастна.
— Здравейте — усмихна се тя приветливо. — Вие сигурно сте приятелят на Либи.
— Да… — Той едва прочисти гърлото си. — Очевидно.
— Сега, ако нямате нищо против, бихте ли пуснали жена ми, за да затвори хладилника — намеси се Уилям.
— Извинявайте, много се извинявам! — Кал се дръпна рязко назад. — Взех ви за Либи.
— На вас да не ви е навик да сграбчвате така дъщеря ми за…
— Татко! — прекъсна го Либи и стовари пликовете на масата. Това начало едва ли вещаеше нещо добро. — Запознайте се с Кейлъб Хорнблоуър. Отседнал е за известно време при мен. Това са майка ми и баща ми — Уилям и Керълайн Стоун.
Прекрасно. И тъй като му стана ясно, че в този миг не можеше да се телепортира, най-добре беше да се справи адекватно с положението.
— Приятно ми е… — Откри, че най-доброто място за ръцете му бе в джобовете. — Либи много прилича на вас.
— Всички така казват, въпреки че никой не го е изразявал точно по този начин — Керълайн му се усмихна още веднъж, за да го извади от неудобната ситуация и му подаде ръка. — Уил, остави, моля те, тези торби и се запознай с приятеля на Либи.
Уил не се забърза особено. Искаше му се първо да го прецени. Красив, със сурови черти и твърд поглед. Времето само щеше да покаже.
— Името ви е Хорнблоуър, нали? — Стана му приятно, че Кал се здрависа силно и решително.
— Да. — За първи път след комисията при кандидатстването му в МКС му се случваше да бъде така внимателно преценен. — Да ви се извиня ли още веднъж за случилото се?
— Едно извинение е напълно достатъчно. — Въпреки това Уилям си запази известни резерви за останалото.
— Тъкмо щях да се заема с обяда. — Либи реши, че трябва да поддържа разговора, докато измисли подходящото решение на ситуацията.
— Прекрасна идея. — Керълайн извади от една от чантите пресен карфиол. Намери и плика с чипс и консервата с кренвирши, които Уилям бе пъхнал незабелязано в нея. — Аз ще приготвя обяда. Уил, няма ли да ми помогнеш?
— Но, аз…
— Направи малко чай, ако обичаш.
— Аз бих пийнала чай — зарадва се Либи, тъй като това бе най-прекият път към сърцето на баща й. Тя хвана Кал за ръката и се обърна към родителите си. — Ние ще се върнем след малко. Щом като се озоваха сами в хола, Либи се обърна към него. — Ами сега, какво ще правим?
— С кое?
Възмутена от неуместния му въпрос, тя закрачи към камината.
— Ще се наложи да им обясня нещо и със сигурност това не би могло да бъде, че съвсем случайно си попаднал тук от двадесет и трети век.
— Разбирам.
— Но аз никога не съм ги лъгала. — Либи подритна една цепеница, която й се изпречи на пода пред камината. — Не мога да ги лъжа.
Той се приближи към нея и я погали по лицето.
— Неспоменаването на няколко дребни подробности не е лъжа.
— Като например, че дойде дотук с космически кораб. Ти наричаш това дребна подробност?
— За някои, да.
Тя затвори очи. Това трябваше да бъде смешка. Може би щеше да бъде, ала след пет-десет години.
— Хорнблоуър, положението е достатъчно сложно. И имай предвид, че все пак трябва да им кажем нещо за това, какъв си и откъде идваш.
— Какво положение?
Този път Либи успя да не се усмихне.
— Те са мои родители. Това е тяхната къща, а ти и аз сме… — Тя описа кръг с ръката си.
— Любовници — предположи той.
— Моля те, недей да повишаваш тон.
С огромно търпение и нежност Кал я хвана за раменете.
— Либи, те явно са стигнали до същото заключение, след като аз почти целунах майка ти в хладилника.
— Ами това…
— Помислих я за теб.
— Знам, но въпреки това…
— Либи, много добре съзнавам, че това не беше възможно най-подходящия начин да се запозная с родителите ти, ала повярвай ми, че най-изненадан от всички бях самият аз.
— Вероятно.
— Абсолютно. Така че просто ще преминем към следващата стъпка.
— И каква е тя, според теб?
— Обяда.
— Хорнблоуър… — въздъхна Либи и опря чело в гърдите му. Жалко, че тя харесваше у него точно това му качество, да оценява дребните жестове. — Надявам се, че разбираш колко деликатно е положението. Какво смяташ да правим сега? И престани да ме питаш „кое положение“, защото ще те фрасна.
— Ставаш груба. — Той я хвана за брадичката и повдигна лицето й. — Хайде да видим как ще се справим.
Либи изобщо не се възпротиви, когато Кал се наведе и я целуна. И без това всичко бе сън, а нали в сънищата накрая всичко се оправяше от само себе си.
В този миг иззад гърба си чу тежко, раздразнително покашляне. Тя се отдръпна от Кал и се обърна, за да види баща си на прага на стаята.
— Майка ти казва, че обядът е готов. — Въпреки че не обичаше да се държи предсказуемо, той се извърна, преди да влезе обратно в кухнята, и хвърли последен, преценяващ поглед на Кал.
— Май ледовете почват да се топят — забеляза Кал.
Когато влезе в кухнята, баща й се обърна към жена си.
