— Този мъж постоянно опипва някоя от любимите ми жени.
— Някоя от любимите ти жени! — Керълайн се засмя. — Наистина ли, Уил? — Тя така отметна глава, че и двете й обеци се разтанцуваха. — Всъщност той има много хубави ръце.
— Да не си търсиш белята? — С една ръка Уил я извърна към себе си.
— Винаги. — Тя го целуна и тогава се обърнаха към вратата. — Хайде, сядайте — усмихна се лъчезарно Керълайн на Кал. — Тъкмо довършвам салатата.
На масата бяха сложени четири купички върху плетени от самата нея подложки. В средата имаше огромна купа със салата от най-разнообразни зеленчуци и подправки, включително и зелени банани и пълнозърнести кротончета. Всичко това чакаше да бъде залято със сос от кисело мляко.
— Е, Кал — започна Керълайн, като му подаде купата със салата. — И ти ли си антрополог?
— Не. Аз съм пилот — отвърна Кал тъкмо когато Либи обяви:
— Той е шофьор на тир.
Либи измърмори нещо под носа си, докато Кал охотно си хапна от салатата.
— Карго товари — допълни той, доволен, че можеше да се придържа максимално към така желаната от Либи истина. — Занимавам се основно с товари и затова Либи все ми казва, че съм въздушнопреносим шофьор на ТИР.
— Летиш ли? — залита Уил, докато нервно барабанеше по масата.
— Да. Всъщност това е, което винаги съм мечтал да правя.
— Сигурно е доста вълнуващо. Съни, нашата по-малка дъщеря, сега взима уроци по летене. Може би би могъл да си й от помощ. — Керълайн се приведе напред, за да участва по-пълноценно в разговора.
— Съни винаги е взимала уроци — намеси се Либи. — На нея всичко й се удава. Най-напред се научи да скача с парашут. После реши, че ще управлява сама самолета. — Тя подаде салатата на майка си, а в гласа й се усети възторг и привързаност.
— Има логика — отвърна Кал и погледна към Керълайн. Керълайн Стоун, замисли се той не за първи път, геният на двадесети век. Даде си сметка, че би се почувствал не по-малко вълнуващо, ако попаднеше на една маса с Винсент ван Гог или с Волтер. — Салатата е прекрасна, госпожо Стоун.
— Керълайн. Можеш да ме наричаш Керълайн. Благодаря. — Тя хвърли предизвикателен поглед към съпруга си, за когото беше сигурна, че в този момент би предпочел кренвиршите с пържени картофи да са гарнирани с чаша бира. След над двадесет години съвместен живот все още не беше успяла да го приспособи към своя начин на хранене, но това не я спираше да продължава да опитва. — Убедена съм, че правилното хранене е в основата на чистия и жив ум. Съвсем скоро четох в една статия, че правилното хранене и физическата активност пряко влияят върху продължителността на живота. Ако се грижим повече за здравето си, можем да живеем над сто години.
Забелязала изражението на Кал, Либи го срита под масата. Имаше чувството, че той тъкмо се канеше да уведоми майка й, че хората наистина живеят над сто години, и то редовно.
— Какъв е смисълът на дълголетието, ако ще се храним само с листа и клонки? — започна Уилям, ала бързо забеляза смръщения поглед на жена си. — Е, не че не харесвам салатата…
Добре де, можеш да си хапнеш нещо сладко за десерт. — Керълайн се наведе и целуна мъжа си по бузата. После подаде купата на Кал, при което на ръцете й лъснаха шест различни пръстена. — Сипи си още, ако ти харесва.
— Да, благодаря. — Той си сипа повторно. Апетитът му не преставаше да озадачава Либи. — Творбите ви са невероятни, госпожо Стоун.
— О, радвам се. — Всеки път, когато някой се изкажеше за плетивата и като за творби, тя особено се радваше. — Притежавате ли нещо направено от мен?
— Не… Вашите работи не са по моите възможности — отвърна Кал, припомнил си изделието, което стоеше зад дебело стъкло в музея „Смитсониън“.
— Откъде сте, Хорнблоуър?
Кал мигновено прехвърли вниманието си върху бащата на Либи.
— От Филаделфия.
— Работата ви сигурно е свързана с много пътувания.
Кал изобщо не си направи труда да потисне усмивката си.
— Повече, отколкото можете да си представите.
— Имате ли си семейство?
— Родителите ми и брат ми са още там… На изток.
Въпреки волята си, Уил поомекна към Кал. В очите му просветна нещо, когато заговори за родителите си.
Достатъчно, реши Либи. Тя бутна чинията си настрани, взе чашата си чай с две ръце и впери поглед в баща си.
— Ако имаш формуляр под ръка, можеш да го дадеш на Кал да го попълни. Така ще се сдобиеш както с рождената му дата, така и с осигурителния му номер.
— Малко го прекали — изкоментира Уил с пълна вилица салата пред устата си.
— Хубава работа, аз съм била прекалила!
— Прощавам ти. Няма нужда да ми се извиняваш. — Баща й я потупа по ръката. — Такива сме, каквито сме. Кажи ми, Кал, от коя партия си?
— Татко!
— Шегувам се. — С половинчата усмивка той придърпа Либи в скута си. — Знаеш ли, че тя се роди тук:
— Да. Разказвала ми е. — Кал видя как тя прехвърли ръка през рамото на баща си.
— Като малка си играеше навън боса, докато аз се занимавах с градината.
Либи се засмя и запуши устата му с ръка.
— Млъквай, чудовище такова.
— Добре де, а може ли да го попитам тогава какво му е мнението за Дилън?
Отговорът не се забави.
— Не.
— За Боб Дилън или за Дилън Томас? — попита Кал, с което си извоюва кос поглед от Уил и изненада от Либи, преди да си припомни, че той много цени поезията.
— И за двамата — реши Уил.
— Дилън Томас е гениален, но депресиращ. По-скоро бих предпочел да чета Боб Дилън.
— Да четете?
— Той има предвид текстовете, татко. Сега, когато изчистихме и този въпрос, няма ли да ми кажеш защо си тук, вместо да побъркваш хората от борда на директорите?
— Исках да видя малкото си момиченце.
Либи го целуна, защото знаеше, че отчасти казва истината.
— Видяхме се съвсем скоро, когато се върнах от Южния Пасифик. Измисли по-правдоподобна причина.
— А и исках Керълайн да подиша малко чист въздух. — Той хвърли поглед към жена си над рамото на Либи. — И двамата стигнахме до заключението, че в първите два случая чистият въздух й се е отразил добре, така че решихме и сега да опитаме.
За какво говориш?
— Говоря за това, че това място влияе благотворно на майка ти, особено в положението, в което се намира сега.
— Какво положение? Да не си болна от нещо? — Либи скочи и сграбчи майка си за ръката. — Какво ти е?
— Боже, Уил, никога не стигаш бързо до същественото. Опитва се да ти каже, че съм бременна.
— Бременна? — Либи усети коленете й да се подгъват. — Но как?
— А смееш да се наричаш учена жена — намеси се Кал, с което си извоюва първата усмивка на Уил.
— Но… — Сега Либи се чувстваше прекалено объркана, докато се взираше ту в майка си, ту в баща си, за да отвърне на хапливата забележка на Кал. Всъщност те бяха достатъчно млади — едва навършили
