внимание на една истерична жена посред нощ.
— Не изглеждате истерична. По-скоро тъжна и ядосана. —
— Обадиха ми се неочаквано по телефона и ме събудиха от сън.
— Да не се е случило нещастие?
— Не, никой не е ранен, освен мен. Но това си е лично моя грешка. — Тя спря, настъпи угарката и я зарови встрани от алеята. После се обърна и го погледна.
Има хубаво лице, помисли си Пилар. Силна волева брадичка, чисти очи. Сини очи, спомни си тя. Тъмносини, изглеждаха почти черни в момента. Леката усмивка на устните му й подсказа, че той също я изучава. И беше достатъчно търпелив и добър да остави тя да стори същото с него.
Пилар си спомни начина, по който се усмихваше, когато прегръщаше децата си пред вратата. Това беше мъж, който обича децата си и ги разбира достатъчно, за да обяви интересите им пред непознати, както направи днес следобед пред майка й. Това й харесваше.
Във всеки случай беше доста трудно за жена да има някакви претенции и да се бори за репутацията си, когато стои по халат с един мъж насред полето през нощта.
— Е, оправихте ли се? — попита я той.
— Горе-долу. Вие така или иначе ще живеете тук със семейството, така че ще чуете какви ли не приказки. Най-добре аз да ви го кажа. Ние със съпруга ми живеем разделени от години. Съвсем неотдавна той ме информира, че ще поиска развод. Неговата нова булка е съвсем млада. Красива, напориста, амбициозна. Много млада — повтори отново Пилар с горчива усмивка. — Направо е смешно колко силно ме засяга точно това. Всъщност ситуацията е трудна, неудобна и заплетена.
— Ще стане още по-неудобна и по-трудна за него, след като не си е дал труда да гледа там, където трябва.
Трябваше й малко време, за да осъзнае комплимента.
— Много мило от ваша страна.
— Нищо подобно. Вие сте красива, елегантна и интересна жена. Казвам това, което виждам.
— Знам колко е трудно. Разводът е отвратителна работа — добави Дейвид. — Прилича на смъртта, особено, ако си вземал несериозно нещата, когато си започвал. Дори когато си загубил всичките си илюзии, страшно е да виждаш как животът ти се сгромолясва.
— Да. — Пилар се почувства по-добре. — Точно така е. Току-що бях уведомена, че адвокатите са легализирали края на моя брак, справили са се много бързо. Така че, предполага, ще е най-добре да започна да събирам парчетата.
— Може би ще е по-добре да ги изметете от пътя си. — Той докосна рамото й и задържа ръката си там, макар да почувства, че тя се напрегна и леко се отдръпна. — Сега е средата на нощта. Важните неща не бива да се правят в три часа сутринта. Така че ви съветвам да се стегнете. Всъщност много ми харесвате.
Пилар почувства леко свиване в стомаха си. Дали бе от удоволствие или от страх, все още не можеше да определи.
— Това вече е ласкателство.
— Не е ласкателство, а факт. Ласкателство е онова, което хората казват на коктейл или парти или ако някой си мисли да те сваля. Позволете ми да знам тези неща.
Той се усмихна широко и естествено, така както се смееше, когато го видя за пръв път на вратата на къщата. Стомахът й отново се сви, този път още по-силно и болезнено. Тя осъзна, съвсем глупавото напълно ясно, че това, което чувстваше в момента, си беше чисто животинско привличане.
— Изрекъл съм доста ласкателства през живота си. Така както предполагам, че и вие сте чули достатъчно. Сега говоря истината — Усмивката му изчезна, а очите му, които изглеждаха съвсем тъмни в сенките, станаха сериозни и замислени. — В минутата, в която отворихте вратата днес, бях като ударен от гръм. Не съм чувствал подобно нещо от много време насам.
— Дейвид? — Пилар направи една крачка назад, сетне спря, защото той хвана ръката й.
— Нямам намерение да ви досаждам. Но мисля за вас. — Той продължи да я изгледа внимателно, напрегнато, докато пулсът й започна да прескача. — Което вероятно е причината да не мога да заспя.
— Но ние изобщо не се познаваме. А аз съм…
— Така е. Абсолютно, вярно. Нямах намерение да ви го казвам толкова скоро, но ми се стори, че това е моментът. Една прекрасна жена с бял халат, като видение в нощната градина. Не може да искате от когото и да било да устои на подобно видение. Пък и моите думи със сигурност ще ви накарат да мислите за друго тази нощ.
— Да, сигурно. Трябва да вървя.
— Ще вечеряте ли с мен? — Той взе ръката й и я поднесе към устните си. Сякаш и за това моментът беше настъпил, поне така му се струваше. Хареса му, че ръката и трепери и ухае на парфюм. — Някой ден? Скоро?
— Не знам. — Тя издърпа ръката си и се почувства като глупава, несръчна ученичка. — Аз… лека нощ. Пилар се затича по алеята и когато стигна до стълбите, беше останала почти без дъх. Стомахът й се свиваше, а сърцето й биеше на пресекулки в гърдите. Това бяха усещания, които не бе изпитвала от сто години, в може би и от повече.
Но вече не чувстваше гняв, нито тъга.
В Ню Йорк беше почти полунощ, когато телефонът на Джеръми де Морни иззвъня. Джеръми определяше човека от другата страна на жицата само като инструмент. Или прибор. Нещо, с което можеш да си служиш, когато е необходимо.
— Аз съм готов. За следващата стъпка.
— Добре. — Усмихвайки се, Джеръми си наля бренди. — Отне ти доста време, за да вземеш правилното решение. — Защото имаше много неща, които можех да загубя.
— Но с моя помощ можеш повече да спечелиш. Джиамбели те използват и ще те изхвърлят, без да се замислят стига това да отговаря на целите им. Знаеш го много добре, така както и аз.
— Моето положение все още е сигурно. Реорганизацията във фирмата не ме засегна ни най-малко.
— За момента. Едва ли щеше да ми се обадиш, ако не осъзнаваше това.
— Изморен съм, това е всичко. Неприятно ми е, че недооценяват труда и усилията ми. И не искам да бъда отново оценяван, при това от непознати.
— Естествено. Софи Джиамбели и Тайлър Макмилън са отгледани да стъпват в наследствените обувки. И дори да не са си научили урока, пак ще ги обуят. Но сега се е появил Дейвид Кътър. Той е доста умен. „Льо Кьор“ съжалява, че го загуби. Той ще огледа най-внимателно и сериозно всички ниши и ъгълчета във фирмата. А едно сериозно оглеждане може да извади на показ някои съществени… да ги наречем несъответствия.
— Винаги съм бил внимателен.
— Никой не е достатъчно внимателен. Е, какво смяташ да сложиш на масата сега? Трябва да е нещо по-голямо от онова, за което говорехме по-рано.
— Стогодишнината. Ако възникнат неприятности по време на сливането и ако те продължат и през следващата година, това ще разяде основите на фирмата. Има някои неща, които мога да свърша.
— Като да отровиш стареца например?
— Това беше нещастен случай!
Паниката, която прозвуча в гласа от другата страна на жицата, накара Джеръми да се усмихне. Всичко се развиваше по плана му и беше направо идеално.
— Така ли му викаш?
— Идеята беше твоя! Ти каза, че билката само ще го разболее малко.
— О, аз имам купища идеи. — Развеселен, Джери започна да разглежда ноктите на ръката си. „Льо
