много умни акули, които ще ти свършат работа.
— Ще се чувствам по-добре, ако ти се заемеш и ако го направиш възможно най-просто. И най- чисто.
— Е, това звучи много разочароващо. — Хелън свали очилата си с недоволна гримаса. — Повече щеше да ми хареса, ако пуснем на Тони кръв отвсякъде. Ще ми трябват финансовите ти документи — започна тя и взе жълтия си бележник, за да си води записки. — Добре, че те накарах да разделиш финансите си от неговите още преди години. Но ще трябва да се потрудим, скъпа моя, за да не може да сложи ръка на парите ти. Той сигурно ще предяви претенции, парични и имотни. Не бива да се съгласяваш на нищо.
— Не става дума за пари.
— Ти си мислиш така. Но Тони винаги е живял нашироко и ще иска да продължи да живее по този начин. Колко пари си пропиляла през последните десет години за него?
Пилар се размърда от неудобство.
— Хелън…
— Точно така. Заеми, които никога не ти е връщал. Къщата в Сан Франциско, къщата в Италия. Мебелирането и обзавеждането и на двете.
— Ние продадохме…
— Той продаде — поправи я Хелън. — Тогава не ме послуша, но сега ще ме слушаш или ще си намериш друг адвокат. Ти така и не поиска твоя дял от имотите, които бяха купени с твоите пари. И знам много добре, че той завлече голяма част от бижутата, както и лично твоя собственост в джоба си.
Тя свали очилата си и седна отново. Погледът й стана нежен и тя сложи ръката си върху треперещите пръсти на приятелката си.
— Пилар, обичам те и затова ти казвам всичко това. Ти му позволи да те третира като изтривалка за обувки. По дяволите, оставаше само да си татуираш „Добре дошъл“ на гърдите, да легнеш на прага и да го поканиш да мине през теб. А аз, и другите, които те обичаме, не искахме да гледаме това.
— Може би наистина съм го правила. — Нямаше да плаче сега. Просто трябваше да затисне прясната рана. Да преглътне поредното унижение. — Аз го обичах и си мислех, че след като има нужда от мен, той също ще ме обича поне мъничко в замяна. Но тази нощ нещо се случи и това промени нещата.. Промени и самата мен, предполагам.
— Разкажи ми.
Пилар стана и докато крачеше из кабинета, разказа на Хелън за телефонния разговор.
— Когато го слушах да говори онези нищо незначещи, празни извинения, опитвайки се да оправдае Рейс, макар тя да ме нападна толкова грозно и несправедливо, аз се отвратих от всички нас. А по-късно, когато се успокоих, осъзнах и нещо друго. Не го обичам повече, Хелън. Може би съм престанала да го обичам отдавна, от години. Което ме прави жалка.
— Не. — Хелън взе телефона. — Хайде да си поръчаме нещо за хапване. Ще ти обясня какво трябва да се направи. След това ще подготвим документите. Моля те. — Тя протегна ръката си. — Позволи ми да ти помогна. Наистина.
— Добре — въздъхна Пилар. — Добре. Един час ще ни стигне ли?
— Напълно. Карл? Поръчай, моля те, две пилешки бутчета, салати, две капучино и голяма бутилка студена минерална вода. Благодаря. — Тя остави телефона.
— Чудесно. — Пилар седна отново. — Знаеш ли дали някъде наблизо има добър и скъп златарски магазин?
— Има. Защо?
— Ако ти остане време, преди отново да облечеш съдийската си тога, ще ми помогнеш ли да си купя нещо символично и крещящо? — Тя вдигна лявата си ръка. — Нещо, което да накара Рене да полудее, когато го види.
Хелън кимна одобрително с глава.
— Това вече е приказка.
7.
Неделята дойде като балсам след досадната и уморителна работа на полето. Слава Богу тази сутрин нямаше да прекара увита във вълна и фланела, с неизбежната ножица в ръце, зарязваща лозови пръчки. Тай нямаше да диша във врата й и да я дебне кога ще направи някоя грешка.
Можеше да отиде до града, да напазарува, да се види с приятели. Да си спомни какво означава да си живееш живота.
С тази мисъл в главата Софи реши да завърти един телефон на някоя приятелка и да прекара няколко безгрижни часа. Сетне обаче реши, че ще бъде по-добре, ако посвети свободното време не майка си.
Следващият свободен ден щеше да се срещне с приятели. Щеше да отиде през уикенда в Сан Франциско, да заформи едно вечерно парти в апартамента си, да посети някой клуб и да потанцува. Но днес щеше да накара майка си да прекарат този, ден по женски.
Софи почука отривисто на вратата на майчината си спалня и я отвори, без да дочака отговор. Никога не чакаше майка си да й отвори.
Леглото вече беше оправено, а завесите се ветрееха на отворения прозорец. В мига, в който влезе, Мария излезе от съседната баня.
— Къде е мама?
— О, отдавна стана и излезе. Мисля, че е в оранжерията.
— Ще я намеря. — Софи тръгна, но се поколеба, преди да излезе. — Мария, не съм я виждала почти цяла седмица. Тя добре ли е?
Устните на Мария се свиха, докато подреждаше жълтите рози на шкафчето на Пилар.
— Не спи добре. Това мога да кажа. Яде колкото птиче и само ако й слагаш в устата. Аз й се накарах вчера, а тя рече, че била в предпразничен стрес. Какъв ти стрес? — Мария плесна с ръце. — Точно пък майка ти! Та тя винаги е обичала Коледа. Този празник изобщо не може да я разболее. Мъжът й е виновен, той е причината за всичко. Не искам да говоря лошо за баща ти, но ако моето момиче се поболее, той ще отговаря лично пред мен.
— Спокойно — промърмори Софи. — Ние ще се погрижим за него, Мария. Ей сега ще я намеря.
— И виж колко е изяла!
Коледата, помисли си Софи, докато слизаше по стълбите надолу. Ето това беше едно идеално извинение. Щеше да помоли майка си да й помогне за последните коледни подаръци.
Огледа къщата, докато обикаляше да търси Пилар. Украсата, която майка й вече бе направила, беше чудесна. Бели и червени звезди, цели дузини от тях в сребърни купи, бяха смесени с миниатюрни диви чемшири и борови клонки, пръснати артистично из салона. Сред свежата зеленина надничаха малки бели лампички, висяха пищни червени панделки.
Трите ангела на Джиамбели бяха сложени върху дългата блестяща маса в приемната зала. Това бяха Тереза, Пилар и Софи. Резбованите им дървени лица бяха копие на всяка една от тях на дванадесет години.
Колко много си приличаха. Приликата винаги я беше обърквала и удивлявала, но в същото време й доставяше удоволствие да ги види заедно, един до друг. Те бяха символ на продължението, приемствеността, могъщата кръвна връзка на тези три поколения. Беше се разтреперила цялата, когато получи своя ангел преди толкова години. Беше се разтреперила, когато видя своите черти върху лицето на прекрасния ангел с белоснежни криле. И сега, когато прокара пръсти по трите фигури, осъзна, че все още е развълнувана.
Някой ден, помисли си Софи, тя също щеше да поръча един дървен ангел, който да символизира нейното дете. Каква странна мисъл. Не че беше неприятна, но със сигурност беше странна. Следващото поколение, когато му дойдеше времето, щеше да бъде нейното дете. То трябваше да продължи традицията.
Според разбиранията на тези преди нея, вече беше изостанала малко от обичайната семейна практика. Но все пак, това не беше нещо, което човек може да направи просто така. Да седне и да запише в месечния си календар като задача за изпълнение. Първо, да се влюби, второ, да се ожени, трето, да роди дете.
