Отрова

Кьор“ плащаше за идеите му, за неговите понякога и не толкова радикални идеи, затова пък колкото трябваше, защото името му беше Де Морни. — Но ти ги осъществяваш, приятелю. И гуляеш след това.

— Откъде можех да знам, че старецът има слабо сърце.

— Както вече ти казах никой не е достатъчно внимателен. Ако си имал намерение да убиваш някого, трябваше да насочиш усилията си към старата дама. Ако тя си беше отишла, не биха могли да запълнят дупките в бъчвата толкова бързо, колкото ние можем да ги пробием.

— Аз не съм убиец!

— Каква е разликата? — Всъщност ти си точно това, помисли си Джери. — И затова ще направиш всичко, всичко, което аз поискам. — Чудя се дали италианската полиция ще се заинтересува достатъчно, че да поиска ексхумация на тялото на Баптиста и да извърши необходимите тестове, заради едно анонимно обаждане по телефона. Ти го уби — повтори Джери след дълга пауза. — Затова бъди готов да направиш каквото е необходимо, за да запазиш гърба си. Ако искаш моята помощ и финансовата ми подкрепа да не бъдат прекратени, трябва да сториш нещо за мен. Като например да ми изпратиш копие от всичко. От юридическите документи, от договорите, плановете на фирмата. Всяка стъпка. Както за производството в Калифорния, така и във Венеция.

— Това ще бъде много рисковано. Ще отнеме време.

За риска ще ти бъде заплатено. И за времето също. — Джери беше търпелив човек. Пък и богат, така че можеше да си го позволи. Щеше да инвестира, за да погребе Джиамбели. — Не се свързвай с мен, ако нямаш нещо наистина полезно и ценно.

— Трябват ми пари. Не мога да получа онова, което искаш, без…

— Първо ми дай нещо, което мога да използвам. Тогава ще ти бъде платено. Пито платено, приятелю. Ето как се прави.

— Някакви си лозя. Голяма работа!

— Ще се превърнат в нещо много важно за нас. Лозята — информира Дейвид нацупения си син — са тези, които ще ти купуват бургера и пържените картофки в близко бъдеще.

— А ще ми купят ли кола?

Дейвид погледна в огледалото за обратно виждане.

— Не си подритвай късмета, момченце.

— Татко, човек не може да живее на края на света без превозно средство!

— В минутата, в която спреш да дрънкаш глупости, ще проверя в най-близкия гараж за коли втора употреба.

Три месеца по-рано, глупости, само три седмици по-рано, поправи се Дейвид, подобен коментар би предизвикал ледено мълчание от страна на сина му или заядливи забележки. Фактът, че в отговор Тео този път си глътна езика, опули очите и остана като гръмнат на задната седалка, стопли сърцето на баща му.

— Знам, че не трябваше да купуваме този микробус — рече разсеяно Дейвид, докато завиваше към винарската изба на Макмилън.

— Защо, много си е добре. Върви и ни върши работа. — Мади не се интересуваше от нищо. Не обръщаше внимание на хълмовете и долините, дори не се разсърди, че я вдигнаха толкова рано. Единственото, което я гнетеше, беше, че няма какво да прави. Най-голямата й надежда в момента бе баща й евентуално да купи кола на Тео. Тогава би могла да изнуди брат си да я закара някъде, където и да е.

— Хубаво място. — Дейвид спря микробуса и излезе, за да огледа лозята и работниците, които ги зарязваха в студеното утро. — И всичко това, деца мои — продължи той, като ги прегърна, когато те се присъединиха към него — никога няма да бъде ваше.

— Може би някой от собствениците има малка дъщеря. Ще се оженя за нея и тогава ти ще работиш за мен.

Дейвид потръпна.

— Ти направо ме уплаши, Тео! Я да идем и да проверим какво става.

Тай зърна тримата да вървят сред редовете и изруга през зъби. Туристи, помисли си, надявайки се, че поне имат добър и приятелски настроен водач. Нямаше време да бъде любезен. И не искаше разни външни хора да се мотаят из неговите лозя.

Настрои се да ги отпрати, но погледът му падна на Софи. Нали това беше нейната сфера на дейност. Защо да не я остави да се оправя с хората, докато той се оправя с лозето?

Приближи се до нея и забеляза със задоволство, че си върши работата съвестно.

— Имаме гости, някакви туристи — рече. Защо не си починеш малко и не ги разведеш из винарната и в дегустационната? Все някой трябва да им обърне внимание и да им предложи стандартната обиколка.

Софи се изправи и се обърна да види новодошлите, бащата и синът бяха истински красавци, докато дъщерята приличаше повече на варварка.

— Добре, ще ги поема. — Тъкмо щеше да изпие едно горещо кафе. — Но първо ще им предложим една кратка разходка из лозята и сбито, информативно обяснение за фазата на зарязването, след което ще ги отведа във винарната, където татенцето може да се навие да купи няколко бутилки.

— Не ми е приятно разни цивилни гражданчета да се мотаят из лозята ми.

— Не бъди толкова капризен. — Тя си сложи една любезна усмивка на лицето, хвана здраво Тай за ръката и го помъкна към новодошлите.

— Добро утро! Добре дошли в лозовите масиви на Макмилън. Аз съм Софи, а това е Тайлър и ние ще бъдем щастливи да отговорим на всички ваши въпроси. В момента е времето за зимното зарязване на лозите. Един много съществен, дори критичен момент от процеса на винопроизводството. Вероятно пътувате през долината, нали?

— И така може да се каже. — Тя има очите на баба си, помисли си Дейвид. Същата форма и дълбочина. Очите на Пилар бяха по-меки, по-светли и изпъстрени със златни точици. — Всъщност надявах се да срещна точно вас двамата. Аз съм Дейвид Кътър. А това са децата ми — Тео и Мади.

— О! — Софи веднага превключи и пое подадената ръка, докато съзнанието й работеше на бързи обороти Този вече ни преценява, помисли си тя. Добре, така да бъде. Тя щеше да направи същото.

До този момент нейното разузнаване беше открило, че Дейвид Кътър е разведен и е самотен баща на две хлапета. Беше се изкачил по стълбицата на „Льо Кьор“ със стабилни и компетентни стъпки за около две десетилетия.

— Добре дошли още веднъж. — Искате ли да отидем в избата или в къщата?

— Предпочитам да огледам лозята. Ще поостана тук, докато върви зарязването — Дейвид почувства неприязънта и раздразнението, които се излъчваха от страна на Тайлър и се обърна към него. — Имате хубав имот, господин Макмилън. И правите великолепно вино.

— Правилно сте забелязали. Имам си и работа за вършене.

— Моля да извините Тайлър — намеси се Софи, като стисна зъби и го хвана за ръката, за да не му позволи да се отдалечи. — Той има доста стеснен фокус и единственото, което вижда в момента, са лозята. Освен това няма никакъв опит в обществените контакти. Нали така, Макмилън?

— Лозето не ще молитва а мотика.

— Всичко, което расте на света, го прави по-добре при аудио стимулация — рече изведнъж Мади, без да се стресне от раздразненото изражение на Тай. — Защо правите зарязване през зимата — попита тя, — вместо през есента или през ранната пролет?

— Зарязването се прави през мъртвия сезон.

— Но защо?

— Мади… — започна Дейвид.

— Няма нищо. — Тай огледа момичето по-внимателно. Може да бе облечена като вампир, помисли си, но имаше интелигентно лице и умни очи. — Изчакваме първия здрав студ, който кара лозята да заспят. Тогава правим зарязването, което ги подготвя за новия растеж през пролетта. Зарязването през зимата намалява реколтата като обем. Но ние се стремим към качество, а не към количество. Незарязаните лози ще дадат повече, но второкачествено грозде. — Той погледна отново Дейвид. — Предполагам, че в Манхатън няма много лозя.

— Така е. И това е една от причините да приема предложението на Ла Синьора. Липсваха ми лозовите масиви. Преди двадесет години прекарах един много студен и влажен януари в лозята на „Льо Кьор“ край