Вече повече от петдесет години фирма „Джиамбели Калифорния“ организираше разточителни и щедри коледни празненства за семейството, приятелите, работниците и всички, свързани с работата на фирмата. С разрастването на компанията растеше и списъкът на гостите.
Следвайки традицията на италианския клон на фирмата, празниците се провеждаха едновременно с тези в Италия, в последната събота преди Коледа. Къщата беше отворена за приятелите и техните семейства, за винарите и работниците, дори за конкурентите. Свързаните с фирмата фирми и асоциации, в зависимост от положението си, бяха разполагани на подходящите места.
Поканата за присъствие във Вила Джиамбели се ценеше високо, като златен медал, и често се използваше като символ на обществено положение. Още повече че Джиамбели не се скъпяха по време на празненствата. Храната беше обилна и изискана, виното се лееше на воля, а украсата и развлеченията бяха на висота.
Всеки член на семейството трябваше да даде своя принос.
Софи участваше във всичко това от петнадесет години и много добре знаеше, че тези празненства бяха до голяма степен и работни срещи. И повече или по-малко изпъстрени с досадни роднински връзки.
Можеше да чуе как едно хлапе от потомството на братовчедката Джина скимтеше в другия край на салона. Надеждите й, че Дон и неговото поколение ще си останат в Италия, увехнаха предната вечер след тяхното пристигане.
Все пак това, че бяха тук, не беше толкова досадно и дразнещо, колкото присъствието на Рене и баща й. Майка й беше непоколебима в решението си да ги покани и дори се изправи твърдоглаво срещу Ла Синьора по този въпрос.
Тяхното идване щяло да й подейства отрезвително, като лекарство, беше обяснението на Пилар.
Това обаче, мислеше си Софи, докато закопчаваше диамантените си обеци, щеше да заседне в гърлото на Рене.
Софи отстъпи крачка назад и огледа резултата в огледалото. Блестящата сребриста рокля се допълваше от късия елегантен жакет и й стоеше много добре. Деколтето бе като хубава рамка за диамантената огърлица, която бе получила от своята прапрабаба заедно с обеците.
Тя се обърна, огледа полата си отзад и отговори с покана на почукването на вратата.
— Я да те видя! — Хелън влезе в стаята. Беше красива и закръглена като бонбонче в розово. — Цялата блестиш!
— Хубава е, нали? — Софи се завъртя още веднъж. — Купих я в Ню Йорк, с намерение да я облека на Нова година, но трябва да се съобразя със задълженията си тази вечер. Не става ли прекалено натруфено с диамантите?
— Диамантите никога не са натруфени. Скъпа! — Хелън затвори вратата. — Искам да ми отделиш една минута. Мразя подобни разговори точно преди да ти се налага да се срещаш със стотици хора, но Пилар ми каза, че Тони и Рене ще дойдат.
— И какво от това?
— Разводът приключи. Вчера. Наистина беше просто една формалност след толкова години. След като Тони бързаше и не усложни нещата с искания и преговори за пари, беше наистина само въпрос на попълване и подписване на документи.
— Разбирам. — Софи взе своята вечерна чантичка, отвори я и я затвори. — Каза ли вече на мама?
— Да. Току-що. Тя е добре. Или поне се прави, че е така. Знам, че за нея е важно и ти да се правиш, че всичко е наред.
— Не се тревожи за мен, лельо Хелън — Софи прекоси стаята и взе ръцете на Хелън в своите. — Ти си желязна. Не знам какво щеше да прави мама без теб.
— Тя трябва да продължи.
— Права си.
— Ти също. — Хелън на свои ред стисна ръцете й. — Не предоставяй на Рене удоволствието да те види наранена, разстроена или тъжна, дори ей толкова — тя показа кранчето на малкия си пръст.
— Няма.
— Добре. Сега трябва да сляза долу и да подкарам стадото. Ако оставя Джеймс толкова рано сам, ще омете сандвичите и ще провали труда на много хора. — Тя отвори вратата и отново огледа Софи. — Тони не е направил много хубави неща в живота си. Но ти си едно от тях.
— Благодаря ти. — След като остана сама, Софи си пое дълбоко дъх. Сетне изправи рамене и отново се обърна към огледалото. Отвори чантичката си и извади червилото. И начерви устните си в кървавочервено.
Дейвид отпиваше от ароматното мерло и вървеше из тълпата сред каменните стени на винарната, опитвайки се да не обръща внимание на горещите ритми на групата, която напоследък въодушевяваше сина му. Оглеждаше гостите, търсейки сред тях Пилар.
Знаеше, че членовете на семейство Джиамбели със сигурност ще присъстват. Беше добре запознат с протокола за празничните събирания. От него се очакваше да разпредели времето си между различни групички, което беше едновременно привилегия и задължение.
Беше научил много бързо, че почти всички дейности в тази фирма са едновременно и двете.
Не можеше да се оплаче. Беше му отправено предизвикателство, но той всъщност се нуждаеше от нещо подобно. Беше добре възнаграден, което оценяваше високо. И беше свързан с фирма, която дълбоко уважаваше и ценеше.
Всичко, което бе видял през последните седмици, потвърждаваше че „Джиамбели-Макмилън“ бях солиден, семейно управляван кораб, който бе ръководен ловко, умно и почти без сантименталности. Не безсърдечно или студено, просто проявата на чувства беше точно изчислена и преценена.
Крайният продукт беше всичко за тях. Венецът на творението. Парите се уважаваха и се очакваха, но не бяха целта. Целта беше виното. Дейвид се беше сблъскал с обратната нагласа през последните години работа в „Льо Кьор“.
Сега, когато гледаше как синът му наистина се забавлява и весели, като гледаше как дъщеря му бомбардира с въпроси някакъв нещастен винопроизводител, беше доволен.
Преместването им тук бе нещо, от което и тримата имаха нужда.
— Дейвид? Радвам се за те видя.
Той се обърна изненадан и видя усмихнатото лице на Джеръми де Морни.
— Джери? Не знаех, че си тук.
— Опитвам се да не пропускам коледните купони на Джиамбели и винаги посещавам първо винарната и сетне и голямата къща. Много демократично от страна на Ла Синьора да кани конкурентите си.
— Тя е голяма дама.
— Малко такива останаха. Е, харесва ли ти да работиш за нея?
— Рано е да се каже. Но се радвам, че изведох децата от града. Как вървят работите в Ню Йорк?
— Успяхме да се оправим и без теб. — Хапливостта на забележката не бе прикрита, дори му се стори преднамерена, въпреки усмивката. — Съжалявам, все още сме ти малко обидени. Не исках да те губя, Дейвид.
— Нищо не се губи завинаги. Има ли някой друг от „Льо Кьор“ тук?
— Дюбери долетя от Франция. Той познава старата дама от сто години. Пиърсън е представителят на местния ни клон. Има още няколко висши служители от други изби. Ла Синьора ни дава възможност да пием виното й и да се шпионираме. Да си чул някоя клюка за мен?
— Както казах, още е много рано. — Дейвид говореше спокойно, но беше нащрек. Политиката на Джери да създава напрежение и да интригантства беше една от причините да напусне „Льо Кьор“. — Днес е голям празник! Извинявай, трябва да видя един човек.
Може би през целия си живот съм търсил точно този човек, помисли си Дейвид, като остави Де Морни и тръгна през тълпата към Пилар.
Тя беше облечена в синьо. Тъмносиньо кадифе и дълга огърлица от перли. Изглеждаше топла и царствена, и би казал напълно уверена, ако не бе зърнал искрите на паника в очите й.
В този момент Пилар извърна глава, съвсем мъничко, и го погледна право в очите.
