обитателите й достатъчно дълго време за размисъл.
Тай сигурно размишлява, помисли си Софи, като смени посоката и се упъти към къщата му. Седи си в кабинета, затрупан с графики, таблици и прогнози. Прави си бележки в своя дневник. Но през цялото време мисли. Май беше време да го поразсее. Тя понечи да почука на вратата. И изведнъж реши, че ако почукаш, винаги съществува възможността човекът вътре да ти каже: „Я се махай.“ Така че отвори вратата и още от прага започна да сваля якето си.
— Тай? — Тя хвърли дрехата на стълбите и тръгна към кабинета.
— Имам работа. — Той дори не вдигна глава. Преди няколко минути всъщност беше до прозореца. Видя я да върви между лозята, видя, че промени посока, та и се упъти към къщата. Дори си помисли дали да не слезе и да заключи вратата. Но му се стори глупаво.
Познаваше я достатъчно добре, за да знае, че една заключена врата няма да я задържи отвън.
Софи седна срещу бюрото, облегна се и зачака, докато тишината стана непоносима и той заговори пръв.
— Е, какво?
— Изглеждаш зле.
— Много ти благодаря.
— Има ли нещо ново от полицията?
— Ако имаше, щеше да го чуеш.
Така беше, намуси се Софи. А това чакане я изнервяше. Беше минала почти седмица, откакто откриха тялото на Маргарет. На пода, до масата, подредена за двама, с недокосната пържола в чинията, догорели свещи и празна бутилка „Мерло“.
Точно това продължаваше да измъчва и Тай. Защото второто място на онази маса е било предназначено за него.
— Говорих днес с родителите й. Смятат да я погребат в родния й град. Много им е тежко.
— Ако не бях отменил…
— Престани! Не знаеш дали това щеше да промени нещо или не. — Софи стана и се приближи до него. Застана зад гърба му и започна да разтрива раменете му. — Ако е имала проблеми със сърцето, за които никой не знаеше, това можеше да й се случи по всяко време.
— Все пак, ако бях там…
— Ако, ако. И може би. — Тя го целуна по главата. — Тези две думички могат да те побъркат. Да го знаеш от мен.
— Беше прекалено млада, за да получи сърдечен удар. И не ми цитирай статистиката за умрелите от инфаркт. Ченгетата продължават да ровят и не дават никаква информация. Което според мен значи нещо.
— Това бе една непредизвестена и неочаквана смърт, която обаче, поради факта, че Маргарет работеше за „Джиамбели“, е свързана и с баща ми. Ченгетата правят просто рутинна проверка, Тай. Докато не ни уведомят за нещо друго.
— Ти каза, че имала чувства към мен.
Ако можеше да върне времето назад, би си прехапала езика, преди да изтърве тази безгрижна и нищо не значеща забележка.
— Само те дразнех.
— Не, не е така. — Той стана и затвори дневника си. — Знаеш какво значи вътрешно усещане. Аз нямах такова усещане. Тя не се интересуваше от мен, затова и не съм забелязал да ме харесва.
— Но това не е твоя грешка. Ако пък го беше забелязал, едва ли щеше да промениш нещо. Съжалявам, че така се случи. Аз я харесвах. — Без да мисли, Софи обви с ръце раменете му и допря лице до гърдите му.
— Аз също.
— Слез долу. Ще ти направя супа.
— Защо?
— Защото това ще ни помогне, ще ни разсее и ще отвлече мислите ни в друга посока. Стига сме се измъчвали. — Софи завъртя стола му, докато той се обърна с лице към нея. — Освен това научих някои клюки й нямам с кого да ги споделя.
— Не обичам клюките.
— Колко жалко! — Тя взе ръката му и й стана много приятно, когато той я привлече върху коленете си. — Майка ми спи с Дейвид.
— По дяволите, Софи! Защо ми казваш тези неща?
Тя му се усмихна и пъхна ръката си в неговата.
— Първо, защото ти няма да разпространиш подобна новина извън семейството. Второ, защото не мисля, че е подходящо да обсъждам това с баба си по време на закуска.
— Но е подходящо да я обсъждаш с мен по време на супата. — Той наистина не можеше да разбере хода на женските мисли. — Откъде знаеш?
— Тай! — започна Софи, докато двамата слизаха по стълбите. — Първо, познавам мама отлично и един поглед ми стига, за да разбера. Второ, видях ги двамата вчера следобед и по всичко им личеше.
Не посмя да попита по какво им е личало. Тя сигурно щеше да му каже, но Тайлър не беше сигурен, че ще го разбере.
— И какво мислиш по този въпрос?
— Не знам. Донякъде съм доволна. Искам да й кажа: „Браво на теб, мамо! Най-сетне! Браво!“ Защото един мъж я изостави, смятайки, че моята майка не е подходяща за секс.
— Ти си добра дъщеря. — Тайлър спря на последното стъпало и я обърна към себе си. — И не толкова лош човек, както казват хората.
— О, мога да бъда и лоша. Ако я нарани или обиди, Дейвид начаса ще узнае колко лоша мога да бъда.
— Аз ще го съборя, а ти ще го одереш. Става ли?
— Благодаря за помощта. — Очите й промениха цвета си, защото той продължаваше да я гледа. Кръвта й се развълнува. — Тай? — Софи вдигна ръка към лицето му и го погали.
В този момент на вратата се почука.
— Мили Боже! Какво толкова лошо има в това, че с теб се виждаме, та все ще се намери някой да ни попречи! Искам да запомниш докъде бяхме стигнали. Само го запомни!
— Мисля, че си го записах. — Не по-малко ядосан от прекъсването, Тайлър отиде до вратата и я отвори, И стомахът му се сви.
— Господин Макмилън. — Пред него стояха детективите Клермонт и Магуайър. — Може ли да влезем?
Озоваха се във всекидневна, където цареше ергенска атмосфера и беше доста разхвърляно. Не се бе сетил да запали огън, така че беше и доста студено. Някакъв стар вестник, отпреди няколко дни, все още стоеше разлистен върху масичката за кафе. Под него лежеше разтворена книга. Магуайър не успя да види заглавието й.
Тайлър дори не направи опит да разтреби, отбеляза си тя, както биха направили повечето хора. А също така не даваше вид, че иска да ги покани да седнат. Но когато той се отпусна на един стол, а Софи се намести на облегалката до него, двамата й заприличаха на двойка.
Клермонт извади бележника си и веднага хвана бика за рогата.
— Казахте, че вие и Маргарет Боуърс сте се срещали.
— Не, не съм казал такова нещо. Казах, че няколко пъти сме излизали.
— Това обикновено се смята за среща.
— Аз не го интерпретирам така. Още веднъж повтарям, че просто сме излизали няколко пъти.
— Трябвало е да се видите с нея през нощта, в която е умряла.
— Да. — Върху лицето на Клермонт нямаше никакво изражение. Но то все пак беше напрегнато, забеляза Тайлър. — Както ви казах и преди, аз се забавих тук. Обадих й се по телефона някъде около шест. Нямаше я, затова оставих съобщение, че не мога да отида.
— Не сте й дали обяснение.
