— Заради него и заради теб, Ла Синьора. Заради… семейството. Ако тези неща нямаха значение за мен, щях да си вдигна чуковете още миналата година, когато преобърна живота ми с краката нагоре.
— Все още не си ми простил, така ли? — засмя се тя.
— Не съвсем. — Но вдигна ръката й с изключително галантен жест и я целуна.
— Ако си беше тръгнал, щях да намеря начин да те върна. Щях да те накарам да съжаляваш, но щях да те върна. Ти си необходим тук, Тай. Трябва да ти кажа нещо, защото дядо ти не иска.
— Да не би да е болен? — Тайлър обърка стъпките на танца, като рязко се извърна да потърси Илай сред тълпата.
— Не гледай него. Гледай мен. Мен! — повтори тя много настойчиво. — По-добре ще бъде дядо ти да не знае за какво си говорим.
— Повикахте ли доктор? Какво му е?
— Болен е. Боли го сърцето. Баща ти се обади.
— Какво иска? Пари ли?
— Не. Той знае, че няма да получи повече пари. — Може би не трябваше да му казва, да го запази в тайна. Почувства как го налегна мъка. Но момчето, реши след кратко размишление Тереза, имаше правото да знае. Правото да защитава своето, пък било то и срещу близките. — Бил обиден. И много ядосан. Нашите настоящи проблеми, скандалите ни, както той се изразил, били замесили и неговото име и нарушили социалния му живот, като му причинили големи затруднения. Освен това полицията му била задавала въпроси, разпитвали са го, естествено. И той обвинява Илай.
— Обещавам ти, че няма да се обади повече. Аз ще се погрижа за това.
— Знам, че ще го направиш. Ти си добро момче, Тайлър.
Той погледна надолу към нея и се насили да се усмихне.
— Така ли?
— Да, много добро. Не би трябвало да ти казвам всичко това, но Илай има меко сърце. Това го нарани много.
— А аз… — според теб нямам меко сърце.
— Имаш. И то достатъчно. — Тя вдигна ръката си от рамото му и го погали по бузата. — Разчитам на теб. Дори завися от теб. — Когато на лицето му се изписа изненада, Тереза продължи. — Това изненадва ли те, или те плаши?
— Може би и двете.
— Уреди нещата. — Беше заповед. Макар да бе изказана меко, пак си беше заповед. Сетне Тереза отстъпи. — Сега върви, намери Софи и я изведи навън. Ако трябва, дори я съблазни.
— Тя не се съблазнява лесно.
— Имам впечатлението, че ти умееш да се оправяш с нея. На този свят няма много хора, които успяват да го постигнат. Не съм я виждала от известно време. Върви да я намериш и разсей мислите й поне за няколко часа.
И това, ако не беше благословия, помисли си развеселено Тайлър. Не беше обаче много сигурен дали я иска. За момента беше готов да изпълни нареждането на Тереза. Да намери Софи и да изчезне заедно с нея.
Тя не беше в залата, нито на терасата. Той не искаше да пита хората дали са я виждали, защото това според него щеше да го изложи — да заприлича на някакъв полудял от желание идиот, който си търси гаджето. Което всъщност си беше самата истина. Без да се оглежда много-много, Тайлър прекоси залата, надникна в приемната, където някои от гостите бяха предпочели да поседнат и да си и поговорят. Видя там семейство Мур. Джеймс пушеше пура, а Хелън пиеше чай и слушаше как мъжът й разчепква някакъв стар юридически казус. Линк и момичето му, за които Тайлър мислеше, че отдавна са си отишли, бяха също там, наставени удобно на съседния диван.
— Тай, ела при нас. Вземи си една пура.
— Не, благодаря. Аз само…Ла Синьора ме помоли да намеря Софи.
— Не сме я виждали от известно време. Оу, я виж колко е часът! — Линк стана на крака и вдигна Андреа. — Хайде да си вървим.
— Може да е слязла долу — предположи Хелън. — Да се освежи или да си поеме глътка въздух.
— Да, ще проверя.
Той тръгна надолу и срещна Пилар на стълбите.
— Майка ти се чуди къде е Софи.
— Не е ли горе? — Пилар разсеяно отметна косата си назад. Не искаше нищо друго освен десет минути свеж въздух и чаша студена вода. — Не съм я виждала от… около половин час, Тъкмо се опитвах да говоря с Джина през вратата на стаята й. Тя се е заключила вътре. Очевидно пак са се скарали с Дон. Хвърля разни неща, плаче истерично и, разбира се, вече е събудила децата. Те реват, та се късат.
— Благодаря за предупреждението. Ще се опитам да избегна тази част на къщата.
— Защо не провериш в нейната стая? От Джина разбрах, че Софи се е опитала да ги сдобрява. Може би е отишла да се поосвежи. Дейвид в залата ли е?
— Не го видях — отвърна Тайлър, докато се отдалечаваше. — Сигурно е някъде наоколо.
Отправи се към стаята на Софи. Ако я намереше, мислеше си Тайлър, щеше да бъде чудесно. Щяха да заключат вратата и да се опитат да развеят тъжните й мисли, както му бе наредила Тереза. През цялата вечер се беше чудил какво ли носи под тази прекрасна, прилепнала по тялото й червена рокля.
Почука леко и сетне открехна вратата. Стаята бе тъмна и студена. Като поклати глава, Тайлър се упъти към терасата.
— Ще простудиш прекрасното си дупе така, Софи — промърмори той и чу приглушен стон.
Уплашен и изненадан, излезе навън и я видя, осветена от светлините, които идваха откъм балната зала. Тя лежеше на терасата, подпряна на единия си лакът, и се опитваше да стане. Втурна се към нея, падна на колене и я прегърна.
— Спокойно, момичето ми. Какво си направила? Лошо ли ти стана?
— Не знам. Аз… Тай?
— Да, аз съм. По дяволите, ти си замръзнала. Хайде, ела да влезем вътре.
— Добре съм. Само съм малко объркана. Трябва да дойда на себе си.
— Ела! Но ти си се ударила, Софи! Имаш кръв по главата!
— Аз съм… — Тя докосна с пръсти челото си, където я болеше, и погледна червените следи, които останаха по тях. — Наистина има кръв — каза и клепачите й отново се затвориха.
— О, не! Недей, моля те! — Той я сграбчи. — Не припадай, не се отпускай! — Сърцето му думкаше в гърдите, докато я вдигаше. Лицето й бе бяло като платно, очите бяха като замръзнали, а раната на челото й кървеше. — Ето какво става, като се качваш на тези високи токчета; Не разбирам как жените могат да вървят с тях, без да си счупят глезените!
Тайлър продължи да говори, успокоявайки по този начин и себе си, и нея, докато я занесе и сложи на леглото, след което се върна да затвори вратата на терасата.
— Хайде първо да те стоплим, а после ще видим колко големи са пораженията.
— О, Тай. — Софи хвана ръката му, докато той я завиваше. Въпреки болката можеше да мисли съвсем разумно и ясно. — Не съм паднала. Някой ме блъсна.
— Как така те блъсна? Трябва да светна лампата, за да видя къде си ударена.
Софи обърна глава, за да скрие очите си от светлината.
— Мисля, че съм ударена навсякъде.
— Спокойно. Ти само лежи спокойно. — Ръцете му бяха нежни, макар че в гърдите му бушуваше и ярост. Раната! върху главата й беше дълбока, но кръвта вече се съсирваше и хващаше коричка. Ръката й също беше ожулена, точно под лакътя.
— Мисля да те съблека.
— О, съжалявам, миличък. Имам ужасно главоболие и не ми е до секс.
Оценявайки опита й да запази чувството си за хумор, той я наведе към себе си напред, търсейки да намери ципа на роклята, копчета, илици. Изобщо нещо, за да свали тази дреха от нея.
— Скъпа, как, по дяволите, се откопчава това?
— Под лявата ми мишница. — Всеки сантиметър от тялото я болеше. — Има един малък цип, след това
