— Ултиматумът, както го нарече, идва от името на Ла Синьора. Тя иска твоето обяснение до два дни. Между временно всички преводи и движения по тази сметка са замразени. Два дни, броено от днес, след което всички документи, свързани с този въпрос, ще бъдат предадени на полицията.
— На полицията? — Дон пребледня като платно. Заприлича на някакъв бездомник, ръцете му трепереха, а гласът му изневеряваше. — Но това е смешно! Очевидно има някакъв проблем, но той е от вътрешно естество. Не искаме никакви външни разследвания, общественото мнение и публичността само ще…
— Ла Синьора иска да получи резултатите. На каквато и да е цена.
Сега вече Дон спря да се съпротивлява, опита се да мисли, да намери някаква сламка, за която да се хване, преди да е потънал съвсем.
— Лесно може да бъде открит източникът на проблема, като се има предвид, че Тони Авано тогава беше изпълнителен директор.
— Така е. Но аз не открих никъде името и подписа на Тони Авано.
— Естествено, аз контролирах… — Дон инстинктивно сложи ръката на устата си — само важните сметки.
— Не бих квалифицирал „Кардианили“ като важен клиент. Имаш два дни — рече спокойно Дейвид. — И искам да ти дам един съвет. Помисли за жена си и децата. Ла Синьора може би ще бъде по-снизходителна, ако й кажеш, че всичко, което си направил, е било заради семейството.
— Не ми казвай какво да правя за моето семейство! Нито за положението ми. Бил съм в „Джиамбели“ през целия си живот. Аз съм Джиамбели. И ще бъда дълго след като ти си отидеш. Искам тази папка.
— Ще я получиш. — Дейвид не обърна внимание на протегнатата ръка и затвори чекмеджето си. — След четиридесет и осем часа.
Дейвид беше много изненадан, че Донато Джиамбели бе така неподготвен, така изненадан и хванат, както се казва, по бели гащи. Очевидно не беше невинен, мислеше си Дейвид, докато пресичаше площад „Сан Марко“. Донато бе затънал в мръсотията почти до шия. Ръцете му бяха изцапани до лактите. Но не можеше да разбере поведението му. Може би наистина Авано беше замесен. Много вероятно, макар че сметката, която обираше каймака под негово име беше направо смешна в сравнение с онова, което Донато бе заграбил.
И освен това Авано беше мъртъв от четири месеца. Инспекторите, които разследваха убийството му, може би щяха да бъдат заинтригувани от новата информация. Но каква част от тази нова мръсотия щеше да падне върху Пилар?
Като изруга тихо, Дейвид се упъти към една от масите на кафенето, разположени направо на тротоара. Седна и за известно време просто гледа потока от туристи, които минаваха покрай него влизаха и излизаха от катедралата или се разхождаха безцелно по площада. Много от тях влизаха в магазинчетата, които заобикаляха площада от четирите му страни.
Авано беше доил фирмата. Това вече бе съвършено ясно. Но онова, което Дейвид носеше в момента в куфарчето си, поставяше нещата в нова светлина. Донато беше още едни мошеник.
А Маргарет? Нямаше никакви доказателства, че тя е знаела или е участвала в някакви далавери преди издигането й на поста. Нима толкова бързо се бе ориентирала? Или беше открила фалшивата сметка и това бе причината за смъртта й?
Каквото и да беше обяснението, то не даваше отговор на най-трънливите въпроси. А именно, кой е сега на ход? На кого в паниката си щеше да се обади Донато за инструкции, за помощ?
Дали този човек който и да е той, би повярвал, така лесно както Донато повярва, че Ла Синьора има намерение да предаде случая на полицията? Бяха ли, той или те, така хладнокръвни, че да успеят да блъфират?
Във всеки случай през следващите два дни Донато Джиамбели щеше да седи върху горещи въглени. Което причиняваше още едно главоболие на Дейвид. Дон трябваше да бъде сменен, при това бързо. Вътрешното разследване трябваше да продължи, докато се изясняха течовете.
Това автоматично означаваше, че пребиваването му в Италия щеше да се удължи, и то в момент, когато искаше и трябваше да си бъде вкъщи.
Дейвид си поръча чаша вино, пресметна колко е часът в Америка и набра мобилния си телефон.
— Мария? Аз съм, Дейвид Кътър. Пилар там ли е?
— Един момент, синьор Кътър.
Той се опита да си представи къде ли в къщата се намира Пилар и какво прави.
Предната нощ бяха заедно, правиха любов в микробуса, паркиран в края на лозята. Като двама нетърпеливи и жадни ученици, спомни си с удоволствие. Така жадни и нетърпеливи един за друг. Така всеотдайни и тръпнещи в очакване на онова, което ще се случи.
Спомни си копнежа, неистовото си желание да я притежава.
Беше му по-лесно да си представи, че тя седи срещу него, докато светлината помръкваше и превръщаше катедралата „Сан Марко“ срещу него в нещо призрачно, неземно. Като стрела, насочена към небето, като видение, мираж, нещо създадено не от човешка ръка. А въздухът беше изпълнен с пърхането на гълъбови крила.
Когато тази ужасна история свършеше, обеща си тържествено Дейвид, щеше да се върне тук заедно с Пилар.
— Дейвид? Къде си?
Фактът, че бе останала без дъх, за да дотича до телефона, го накара да се засмее. Беше задъхана.
Току-що седнах, на „Сан Марко“. — Той вдигна чашата си с вино, която сервитьорът бе донесъл и отпи. — Пия едно доста интересно „Кианти“ и си мисля за теб.
— Има ли музика?
— Един малък оркестър на площада, свири нещо американско. Нещо от рода на популярни евъргрийни.
— Не, не ми допада. Предпочитам канцонети.
— Как са децата?
— Добре. Всъщност, струва ми се, че Мади и аз доста се сближихме. Тя дойде вчера следобед след училище в оранжерията. Получих един урок за фотосинтезата, но голяма част не запомних. Тео скъса с момичето, с което се виждаше.
— С Джули?
— Джули беше през зимата, Дейвид. Сега е друга, Кери, Двамата с Кери се разделиха и той тъгува точно десет минути. Каза, че му било дошло до гуша от момичета и има намерение да се посвети на музиката.
— Сигурно. За един ден.
— Не се тревожи, ще ти кажа, когато има промяна. Как вървят нещата там?
— По-добре да говорим за друго. Ще кажеш ли на децата, че ще им позвъня тази вечер? Около шест часа ваше време.
— Разбира се. Предполагам, все още не знаеш кога ще се върнеш?
— Не, все още не. Има известни усложнения. Липсваш ми, Пилар.
— И ти на мен. Направи ми една услуга?
— Готово, казвай.
— Просто остани там още малко. Изпий виното си, послушай музиката и виж промяната на светлината. Аз ще си мисля за теб.
— И аз ще си мисля за теб. Чао. — Дейвид затвори и се наслади на виното. Беше вълнуващо да говори с някого, с жена, при това точно с Пилар, за децата си. Да говори с някого, който ги разбира и оценява. Това като че ли ги свързваше още повече, правеше ги да изглеждат като семейство. А той точно това искаше, осъзна Дейвид. Отново искаше да има семейство. Искаше всички онези връзки, които правят кръга.
Остави с въздишка чашата си. Искаше да има жена. И искаше Пилар да бъде тази жена. Неговата жена. Толкова скоро? — зачуди се сам той. Не. Не беше нито скоро, нито бързо. Беше си съвсем навреме. И двамата бяха преполовили живота си. Защо трябваше да губят останалата част от него заради някакви си измислени от другите предразсъдъци?
Дейвид стана на крака и остави няколко лири на масата.
