Да, наистина, нямаше смисъл да губи нито минута. Имаше ли по-подходящо място от Венеция на света, за да купи човек пръстен за жената, която обича? Когато се обърна и тръгна, първата витрина, която зърна, бе златарски магазин. Дейвид прие това като знак на съдбата.
Оказа се, че никак не е лесно да избере пръстен. Не искаше да бъде с диамант. Авано вече й бе подарил такъв и Дейвид дълбоко в себе си интуитивно чувстваше, че не бива да прави същото. Не трябваше да прави нищо, което Авано вече беше правил за Пилар. Искаше да купи нещо, което да говори и на двамата.
Което да й подсказва, че той я разбира така, както никой друг на света.
Това съперничество ли беше? Може би, размишляваше Дейвид, влизайки в друг магазин. Но какво от това?
Изкачи стълбите на покрития мост „Риалто“, където магазинчетата бяха така подредени, сякаш висяха над реката. Купувачите се бутаха и блъскаха, сякаш се страхуваха, че последният сувенир ще бъде продаден под носа им и те няма да успеят да се сдобият с него.
Дейвид си проправи път покрай сергиите, предлагащи кожени изделия, тениски и дрънкулки и се опита да разгледа витрините на бижутерийните магазини. Всяка от тях блестеше със златото и скъпоценните си камъни. Блясък, който замъгли очите му. Объркан, Дейвид се почувства изморен от дългата обиколка. Беше се стъмнило. Щеше да остави за утре, можеше да помоли венецианския си помощник да му препоръча някой добър магазин.
Той се обърна и погледна за последен път една витрина. И тогава видя пръстена.
Беше с пет камъка, всички с изящна издължена форма, което ги правеше да приличат на листенцата на цвете. Пет камъка, помисли си той и пристъпи по-близо. По един за всеки от тях двамата и за децата им. Помисли си, че синият сигурно е сапфир, червеният — рубин, зеленият — смарагд. За лилавия и жълтия не беше съвсем сигурен. Но това нямаше значение. Пръстенът беше великолепен.
След тридесет минути Дейвид излезе от магазинчето. Носеше пръстена в джоба си и дори бе научил какви бяха двата непознати камъка — аметист и цитрин. Бе помолил да гравират датата, на която го купи, върху вътрешната му страна.
Искаше Пилар да знае, искаше тя винаги да помни, че беше купил този пръстен същата вечер, когато бе седял на площад „Сан Марко“ в припадащата венецианска вечер и бе говорил с нея през океана.
Сега стъпките му бяха по-леки, идеше му да литне. Тръгна по тесните улички с намерение да повърви малко.
Тълпите туристи бяха оредели. Нощта падна непрогледна и водата в каналите наглеждаше също толкова черна. Тук и там се дочуваха стъпки на окъснели минувачи или плисъкът на водата под мостовете.
Дейвид реши да не се връща в апартамента си, а да хапне нещо под навеса на една тратория. Ако се прибереше, щеше да работи и да помрачи прекрасното настроение и удоволствието, което изпитваше. Поръча си Половин гарафа домашно вино.
Разглеждаше менюто, като се усмихваше сантиментално на една двойка на съседната маса, очевидно младоженци в меден месец. Забавляваше го малкото момченце, което се криеше от родителите си. Това, осъзна неочаквано Дейвид, беше поведението на влюбен мъж, който гледа на света с други очи и всичко наоколо му се струва прекрасно.
Докато пиеше кафето си, мислеше какво ще й каже и как ще й го каже, когато й поднесе пръстена.
Беше доста късно, когато тръгна да се прибира. Повечето улички и площадчета бяха съвсем пусти. Магазините отдавна бяха затворени и уличните търговци бяха прибрали стоката си.
Тук-там можеше да види лъч светлинна, идеща от гондолите, които возеха туристи по каналите, или да чуе нечия песен, извисила се над водата. Но по-голямата част от града вече спеше и той се чувстваше почти сам.
Наслаждаваше се на тази самота и тишина. Прекоси още един мост и потъна в сенките на поредната крива старинна уличка. Погледна към един балкон, който светна и се усмихна на младата жена, който излезе да простира пране. Косата й беше тъмна и падаше на вълни по раменете. Ръцете й бяха дълги и изящни, на пръста й проблесна пръстен. Тя пееше и прекрасният й глас премина като вятър по пустата улица.
Този миг се запечата в съзнанието на Дейвид. Една красива тъмнокоса жена, която е закъсняла с простирането на прането си, но пее в нощта. От прозореца й се носеше аромата на приготвена вечеря. Тя го забеляза и се засмя, а смехът й беше изпълнен с радост.
Дейвид се спря с намерението да я поздрави. И това спаси живота му.
Първо почувства неочаквана болка, някакво непоносимо ужилване и горещина между плешките на гърба. Дочу някак си приглушено звук като гърмеж, а лицето на жената се размаза пред очите му.
После започна да пада. Бавно и безкрайно дълго, сред виковете и писъците на жената и отдалечаващите се бързи стъпки, докато се свлече върху студените древни камъни на малката венецианска уличка.
Не остана дълго в безсъзнание. В един миг му се стори, че светът става целият червен и през тази червена мъгла някъде от края на света долитаха чужди гласове. Италиански думи, които сякаш се плъзгаха, и той не разбираше нищо от тях.
Чувстваше повече топлина, отколкото болка, сякаш някой го държеше над пламъците на огън. През съзнанието му съвсем ясно премина една мисъл. Застреляха ме.
Някой беше стрелял по него, беше ранил тялото му и сега през топлината се промъкваше и болка, която режеше като острието на сребърна сабя. Дейвид се опита да проговори, да протестира, да извика, да се защити, но от устните му излезе само стенание, докато погледът му потъмняваше и се замъгляваше.
Когато отново се избистри, той видя над себе си лицето на жената, която бе простирала прането.
— Сигурно работите до късно — рече Дейвид, защото тези думи изплуваха в съзнанието му и се откъснаха от устните му.
— Signore, per piacere. Stazitto. Riposta. L’aiuto sta venendо.22
Дейвид я слушаше и тържествено и бавно си превеждаше италианските думи, като начинаещ студент в първи курс. Тя му казваше да лежи спокоен, да не мърда. Колко беше добра, помисли си, Дейвид. Казваше му че идва помощ. Помощ за какво?
О, да, разбира се. Нали беше ранен. Той успя да проговори първо на английски, сетне на италиански.
— Трябва да се обадя на децата си. Да им кажа, че съм добре. Имате ли телефон?
Жената държеше главата му в скута си и в този миг Дейвид изгуби съзнание.
— Вие сте истински късметлия, господин Кътър.
Дейвид се опита да се фокусира върху лицето на мъжа. С каквито и лекарства да го бяха натъпкали докторите, очевидно имаше ефект. Вече не чувстваше никаква болка, нито горещина, просто не чувстваше абсолютно нищо.
— Трудно ми е да се съглася с вас. Извинете, но не си спомням името ви.
— Де Марко. Лейтенант Де Марко. Докторът каза, че трябва да лежите, разбира се. Аз имам само няколко въпроса. Спомняте ли си какво се случи?
Дейвид си спомняше много ясно красивата млада жена с прането на балкона, отражението на светлините във водата, хладния допир на камъните.
— Да. Вървях — започна той и изведнъж се опита да седне. — Пръстенът на Пилар. Аз й купих пръстен.
— Спокойно, пръстенът е у мен. А също така портфейла и часовника. Те са на сигурно място.
Разбира се, нали беше полицай, спомни си Дейвид. Хората викат полиция, когато някой е застрелян на улицата в гърба. Този лейтенант приличаше на полицай, но не бе така потаен като детективите в Сан Франциско. Де Марко бе топчест, плешив. Но компенсираше тези недостатъци с прекрасни черни мустаци, които се кипреха над горната му устна. Английският му беше точен и правилен.
— Връщах се към апартамента си, бях решил да се поразходя малко. Ходих на пазар след работа, купих пръстена. Вечерях. Беше хубава вечер, а бях стоял затворен в офиса през целия ден. Видях една жена на балкона. Тя простираше пране. Приличаше на картина. Жената пееше. Аз спрях да я погледам. И тогава ме
