— Тук нещо не съвпада — рече италианецът, минавайки на английски.
— Да, виждам. Сметките в разходите на отделите не си съвпадат. Това ме смущава, синьор, но аз съм доста по-смутен от активите, приписани на сметката на „Кардианили Ордери“, товари, аварии, заплати, разходи. Всичко е много точно записано.
— Si. В тази област няма никакво… Как се казва? Несъответствие. Цифрите са абсолютно верни.
— Очевидно е така. Обаче купувач на име Кардианили не съществува. „Джиамбели“ няма клиент с подобно име. В Рим няма склад на фирма „Кардианили“ на адреса, упоменат в доклада. Ако няма клиент, купувач, склад, тогава къде са изпращани според вас през последните три години тези поръчки?
Счетоводителят премига зад стъклата на телените си очила.
— Не мога да ви кажа. Сигурно има грешка.
— Сигурно. Има грешка. — И Дейвид беше сигурен, че знае кой я е направил.
Той се завъртя на стола си и се обърна към адвоката.
— Синьоре, имахте ли възможност да разгледате документите, които ви дадох вчера?
— Да.
— Кой е изпълнителният директор, подписал тези сметки?
— Антъни Авано.
— И фактурите, телефонните разговори, кореспонденцията, свързана със сметките, всичко ли е подписано от Антъни Авано?
— Да. До декември миналата година неговият подпис стои върху всички документи. След това върху документите се появява подписа на Маргарет Боуърс. — Ще трябва да дадем тези подписи за експертиза.
— Ясно.
— А също така и още един подпис. Върху всички документи за пътувания, плащания и експедиция на стока.
Този на Донато Джиамбели.
— Синьор Кътър, ще направя експертизата на подписите и ще разгледам ситуацията от юридическа гледна точка. Но ще го направя — добави той, — когато имам разрешението от самата синьора Джиамбели. Това е много деликатна материя.
— Давам си сметка. Поради тази причина Донато Джиамбели не бе информиран за нашата среща. Разчитам на вашата дискретност, господа. Джиамбели не искат повече публични скандали, нито фирмата, нито семейството. Ако ми позволите за момент, ще се свържа с Ла Синьора в Калифорния и ще й предам какво сме говорили.
Винаги беше много трудно за един чужденец да прецени честността на един човек дълбоко в същността й. Дейвид не беше нито италианец, нито Джиамбели. Два минуса за негова сметка, реши той. Фактът, че беше влязъл в организацията и същината на работата само преди четири месеца, беше третият.
Трябваше да подходи към Донато Джиамбели с едно наум. Според него имаше два начина да се справи със ситуацията. Можеше да бъде агресивен и да нападне. Или можеше да изчака, с готовата за удар бухалка, скрита зад гърба му, и да удари, когато трябва.
Като отхвърли тази спортна метафора, Дейвид застана до прозореца на офиса с ръце в джобовете и загледа лодките и корабчетата, които минаваха по каналите. Това беше доста подходяща гледка. Какво беше бизнесът, освен една друга игра? Умения, талант, стратегия и малко късмет.
Донато вероятно смяташе, че се ползва с привилегията на това, че си е у дома. А там, както знаем, и стените помагат. Но в минутата, в която пристъпеше в офиса, щеше да бъде на територията на Дейвид. А той имаше намерение да му даде да разбере съвсем ясно това. Вътрешният телефон иззвъня.
— Синьор Джиамбели е тук, синьор Кътър.
— Благодаря ви. Кажете му, че ще го извикам.
Нека да се поизпоти малко, реши Дейвид. Ако тук клюките се разпространяваха толкова бързо, както в повечето компании, Дон вече знаеше за срещата, която се бе провела без негово знание и присъствие. Бе чул за счетоводителите, адвокатите, въпросите, докладите. И сигурно вече се притесняваше. Имаше защо.
Би трябвало, ако е умен, да си е подготвил някакви приемливи обяснения. Отговори, хора, свидетели, които да потвърдят. Още по-мъдър ход би било неговото възмущение, гневът и обидата. Освен това би трябвало да се позове на лоялността си към семейството, на кръвната връзка, която ще му помогне да преодолее кризата.
Дейвид отиде до вратата, отвори я и видя Донато да прекосява външната канцелария.
— Дон, благодаря ти, че дойде. Извинявай, че те накарах да чакаш.
— Гласът ти звучеше толкова угрижено. Разбрах, че е важно, и веднага тръгнах. — Дон влезе в кабинета и огледа бързо стаята. Очевидно се успокои, когато видя, че е празна и вътре няма никой друг. — Ако знаех предварително, че планираш да идваш насам, щях да подредя срещите си така, че да мога да ти покажа Венеция.
— Пътуването ми беше решено много набързо, а Венеция съм я виждал и преди. Искам обаче да видя вашия кастело, както и лозята. Седни.
— Ако ми кажеш кога смяташ да отидеш, бих могъл да те придружа. Ходя там редовно, за да съм сигурен, че всичко е наред. — Той седна и скръсти ръце. — Е, какво мога да сторя за теб?
Дейвид се върна и седна зад бюрото.
— Можеш да ми обясниш какво представлява този клиент „Кардианили“.
Лицето на Дон пребледня. Очите му неспокойно се местеха от предмет на предмет, а той се опита да изобрази на лицето си някаква изненадана усмивка.
— Не разбирам.
— Нито пък аз — отговори любезно Дейвид. — Точно затова те питам, да ми обясниш.
— О, ами… добре, Дейвид. Ти ме изненада. Не мога да помня всички клиенти, нито подробностите за тях. Ако ми дадеш малко време да прегледам файловете и информацията..
— Аз вече ги прегледах. — Дейвид потупа с пръст папките върху бюрото си. Не беше особено умно от страна на Дон, реши той. И беше изненадан. Та той очевидно не бе подготвен за това! — Твоят подпис стои върху доста сметки, кореспонденции, преводи на суми и други хартийки, свързани с този клиент.
— Моят подпис стои върху страшно много сметки и фактури. — Дои започна да се изпотява. Лекичко, но видимо. — Не мога точно да си спомня за тези.
— Тази сметка би трябвало да я помниш добре. Защото не съществува. Няма клиент на име „Кардианили“, Донато. Такава фирма не съществува. Има много похарчени пари, много фактури и разходи, но няма такава фирма. Няма човек на име… — той направи пауза, отвори папката и извади лист, който подаде на Донато — на име Джорджио Кардианили, с когото, както се вижда, ти си поддържал оживена кореспонденция доста често през изминалите няколко години. Той не съществува. Няма такъв човек, няма такъв склад на този адрес в Рим, до който обаче има изпратени доста пратки с вино, както са описани. Та този склад, където ти за сметка на фирмата си пътувал доста често по работа през последните осем месеца, не съществува. Как би ми обяснил този парадокс?
— Не разбирам. — Донато се изправи на крака. Но не изглеждаше ядосан. Напротив, изглеждаше ужасен. — В какво ме обвиняваш?
— В настоящия момент в нищо. Просто искам да ми обясниш всичко за този клиент.
— Нямам обяснение. Не знам нищо нито за клиента, нито за сметката му, нито за файла.
— Тогава как твоят подпис се е появил върху всички фактури? Как твоята лична сметка е била попълнена с над десет милиона лири във връзка с този клиент?
— Трябва да е някаква, грешка. — Донато навлажни устните си. Сетне погледна надписа върху папката. Фалшификация. Някой ме използва, за да краде от Ла Синьора, да краде пари от семейството. Mia famiglia21 — рече той и ръката му трепна, когато я сложи на сърцето си. — Ще се заема с това незабавно.
Не, това вече не бе никак умно, реши Дейвид. Направо никак.
— Имаш четиридесет и осем часа.
— Какво си мислиш? Ти си позволяваш да ми дадеш ултиматум, когато някой краде от семейството ми?
