— Точно това казват всички лакомници.
— О, не. — Той сложи ръка върху нейната, преди тя да започне да събира чиниите. — В тази къща си има правила. Който готви, не чисти.
— Разбирам. И да ти си призная, това правило доста ми харесва. — Тя му подаде чинията си. — Ами какво чакаш, започвай.
— Второ правило — рече Дейвид, докато Тео се заливаше от смях. — Бащата може да делегира правата си. Значи Тео и Мади ще бъдат очаровани да се заемат с чиниите.
— Представи си! — въздъхна Мади. — А ти какво смяташ да правиш?
— Смятам да преработя тази превъзходна храна в стомаха си, като се поразходя навън с готвачката. — Опитвайки почвата, той се наведе и целуна топло Пилар. — Става ли?
— Трудно ми е да ти откажа.
Излезе с него, доволна, че ще вдъхне от свежия пролетен въздух.
— Вземаш си голяма беля, като оставяш двама тийнейджъри да се оправят сами.
— Характерите трябва да се изграждат. Освен това по този начин ще им дам възможност да си поговорят на спокойствие и да обсъдят как съм те примамил навън.
— Така ли? Нима бях примамена?
— Поне така се надявам. — Той я взе в прегръдките си и я притисна, като покри устните й със своите. През тялото му премина тръпка, когато тя въздъхна.
— Нямаме много време да сме заедно напоследък.
— Да, толкова неща се случиха. — Доволна, Пилар опря глава на гърдите му. — Знам, че напоследък се въртя около Софи. Не мога да й помогна. Мисълта, че бе нападната в собствения ни дом! Фактът, че някой си е позволил да се разхожда из къщата, да влезе в нейната стая, в моята, в стаята на мама… Лежа нощем в кревата и се вслушвам в шумовете и звуците. Никога не съм правила подобно нещо досега.
— Гледам понякога през прозореца си в нощта и виждам твоя да свети. Искам да ти кажа да не се тревожиш, но знам, че докато нещата не се оправят, това няма да стане. Всички ще се тревожим.
— Ако ще ти бъде от полза, искам да знаеш, че се чувствам по-добре, когато поглеждам през моя прозорец и виждам твоя да свети. Помага ми. Знам, че ти си наблизо.
— Пилар!
— Какво има?
— Има известни проблеми в Италия. Някои несъответствия в цифрите, които излязоха по време на проверката я одиторския контрол. Може би ще се наложи да отида за няколко дни. Не искам да пътувам точно сега. — Погледът му мина покрай нея и се върна към прозореца на кухнята, който светеше ярко в нощта.
— Децата могат да дойдат у дома за няколко дни. Ние ще се погрижим за тях, Дейвид. Няма защо да се тревожиш.
— Не, не е за това. — Тереза вече беше се разпоредила децата му да гостуват във Вила Джиамбели по време на неговото пътуване. И все пак той се притесняваше за тях. За всичко. — Не искам да оставям теб. Хайде, ела с мен.
— О, Дейвид! — При мисълта за това Пилар цялата потръпна от възбуда. Господи, италианската пролет, меките уханни нощи, цветята, при това с любимия мъж! Колко чудесно бе, че животът й така се промени и че подобни неща вече бяха възможни. — Много бих искала, но не мога. Не мога да оставя мама точно сега. А и ти ще свършиш по-бързо и по-лесно работата си там, когато знаеш, че аз съм тук с твоите деца.
— Трябва ли да бъдеш толкова практична?
— Не искам да бъда — отвърна тихо тя. — Искам да ти кажа да и веднага да тръгнем. — Чувствайки се млада, глупава и смешно щастлива, Пилар се обърна. — Искам да правя любов с теб в едно от онези огромни легла, каквито има само в Италия, в нашия кастело. След това ще излезем да вечеряме във Венеция и ще танцуваме на рiazzа19. Откраднати целувки в сенките на мостовете. Помоли ме отново — тя се обърна към него. — Когато всичко това приключи, моля те, покани ме отново. Ще дойда.
Нещо се беше променило. Нещо… Тя беше някак си по-освободена, осъзна Дейвид. Това я правеше още по-желана.
— Защо да не те помоля още сега. Ела с мен във Венеция, когато всичко приключи.
— Съгласна съм. — Пилар протегна ръце и хвана неговите. — Обичам те, Дейвид.
Той застина.
— Какво каза?
— Казах, че те обичам. Влюбена съм в теб. Извинявай, сигурно тя идва прекалено неочаквано, но не мога да се спра. И не искам.
— Не се оправдавай. Повтори го още веднъж. За себе си. — Той я вдигна и когато тя се озова в прегръдките му, я завъртя няколко пъти във въздуха. — Значи съм пресмятал неправилно. По моите изчисления, трябваше да минат поне още два месеца, преди да те накарам да се влюбиш в мен.
Пилар се усмихна.
— Беше ми много трудно — продължи Дейвид. — Защото аз вече бях влюбен в теб. Не знаех дали няма да ме оставиш да страдам още дълго.
Тя притисна бузата си към неговата. Можеше да го обича. Сърцето й беше изпълнено с радост. Защото беше обичана.
— Какво каза?
— Добре, нека да го перифразирам. — Той я отдалечи леко от себе си. — Обичам те, Пилар. От първия поглед. Погледнах те и в същия миг разбрах, че те обичам. Погледнах те и повярвах, че ми е даден втори шанс. — Той отново я прегърна и докосна нежно устните й. — Ти си моя.
22.
Венеция беше като жена. Една красива жена, La bella donna. Елегантна за годините си, чувствена с невероятните извивки на тялото си, тайнствена в сенките. Първият поглед към нея от Канале Гранде към леко увехналите й цветове, като на избеляла старинна бална рокля, направо караше сърцето да спира. Светлината, бяла и ослепителна, слънцето, което измиваше всичко, минаваше през нея и оставаше в нея, като загубил се пътник сред криволичещите й вени, в тайните извивки и ъгълчета.
Това беше град, чието сърце беше женско и лукаво, а пулсът му биеше в дълбоките, тъмни и тайнствени води на лагуната.
Венеция не беше град, който може да бъде пренебрегнат заради срещи с адвокати и счетоводители. Не беше град, където един мъж можеше да остане доволен, като Се затвори в офиса си и работи часове наред, докато сладките изкушения на пролетта пееха зад стените и прозорците на неговия затвор.
Дейвид си напомни, че Венеция е била създадена от търговците и заради търговията, но това не му помогна особено. И в момента тесните улички и мостчета бяха изпълнени с туристи, които използваха своите кредитни карти в безбройните магазинчета, където разни глупави безвкусици се продаваха за изкуство. Но това не спираше Дейвид да мечтае да бъде един от тях.
Не спираше да мисли как би се разхождал безцелно из тези старинни улички с Пилар и би купувал разни смешни дрънкулки, на които след години щяха да се смеят, Би се радвал да види как Тео поглъща своя сладолед, своя „Джелато“ като вода, или да слуша как Мади разпитва някой гондолиер за историята и архитектурата на града.
Липсваха му. Всички му липсваха. Семейството, децата, Пилар. А не бяха минали дори три дни.
Счетоводителят говореше на италиански, при това доста тихо, така че му беше трудно да го разбира добре въпреки пълната си концентрация и внимание. Дейвид си напомни, че не е дошъл във Венеция, за да мечтае, а да работи.
— Scusi20. — Той задържа ръката си върху страницата на доклада, дебел около пет сантиметра. — Мисля си дали не бихме могли да прегледаме още веднъж това. — Говореше бавно, за да произнася правилно италианските думи. — Искам да съм сигурен, че съм разбрал добре всичко.
Дейвид се надяваше, че тактиката му ще има успех. Новата част от цифри бе обяснена търпеливо.
