— Имах предвид да ти сготвя вечеря. За теб и семейството ти.
— Да ни сготвиш ядене ли? За всички нас?
— Аз съм много добра готвачка — увери го Пилар. — И много рядко успявам да се вредя в кухнята. Ти имаш страхотна кухня. Но ако мислиш, че ще бъде неподходящо или пък децата ще се чувстват неудобно, тогава съм съгласна да отидем на кръчма.
— Готвено — повтори Дейвид. — Домашно, вкъщи. Харесвам печки. И тенджери, и тигани. — Той я вдигна от земята и я целуна. — Кога ще ядем?.
Днес ще вечеряме в домашна обстановка. Пилар ще ни сготви. Не знам какво ще бъде менюто, но трябва да го харесате. Тя ще дойде вкъщи около шест. Опитайте се да се държите като човешки деца, а не като мутанти, които съм спечелил на игра на покер.
Мади прочете бележката, залепена на вратата на хладилника. Защо трябваше да им правят компания? Нима баща им си мислеше, че те с Тео са безмозъчни същества и не знаят за какво една жена идва в кухнята на един мъж? Сигурно да му сготви само! Моля, моля! Не на нас с тези номера.
Добре де, поправи се сама Мади. Тео може и да беше сляп и глух, но тя не беше.
Взе бележката от хладилника и тръгна нагоре. Тео вече се бе прибрал и естествено говореше по телефона. Беше надул музиката до спукване. Очевидно нямаше нужда да ходи в кухнята, за да хапне нещо след училище, защото в противоречие с всички семейни правила стаята му беше пълна с ядене, толкова, че да изхрани една малка латиноамериканска държавица.
Мади скъта тази информация дълбока в паметта си. Някой ден можеше да я използва в своя полза.
— Госпожа Джиамбели ще ни готви вечеря.
— Какво? Разкарай се оттук! Говоря, не виждаш ли?
— Всъщност не бива да говориш по телефона, а да си пишеш домашните. Казах, че госпожа Джиамбели ще ни дойде на гости, така че най-добре ставай. Може да каже на татко, че пак си се излежавал.
— Софи ще дойде ли?
— Да, да, надявай се.
— Слушай, ще ти се обадя по-късно. Сестра ми ми досажда, така че първо трябва да я убия. Да. По- късно. — Той затвори Телефона и напълни устата си с чипс. — Кой ще идва и за какво?
— Жената, с която татко спи, ще дойде да ни сготвя вечеря.
— Аха. — Гласът на Тео зазвуча по-бодро. — Значи топла вечеря, на печката?
— Нищо ли не схващаш? — Мади размаха ядосано бележката. — Това е тактика. Тя се опитва да се намърда в нашата кухня.
— Хей, всеки, който може да готви и иска да се намърда в нашата кухня, е добре дошъл за мен. Освен това кухнята си е нейна. Какво ще ни готви?
— Това няма никакво значение. Как може да бъдеш толкова тъп? Не разбираш ли каква е целта й? Да сготви за него, за нас, това първо. А защо? За да му покаже какво голямо и щастливо семейство можем да бъдем всички заедно.
— Не ми пука какво смята да прави, след като ще има какво да ям. Махай се, Мади, изчезвай оттук! Татко има право да си има приятелка. Да не е малък!
— Глупак! Хич не ми пука колко приятелки си има. Ако ще сто. Но какво ще правим, ако реши да се жени за нея?
Тео се замисли и напълни устата си с още чипс.
— К’во? Не знам.
— К’во? Не знам — имитира го подигравателно Мади. — Тя ще започне да променя нещата, установените правила, ще започне да ни се меси в работите. Ето това ще стане. На нея едва ли ще й пука за нас. Ние ще бъдем само неизбежната баластра, багажът на татко.
— Госпожа Джиамбели е готина.
— Да бе, сигурно. Сега е много сладка и мила. Но когато получи онова, което иска, повече няма да е нито сладка, нито мила, нито пък готина. Ще започне да ни командва. Туй направете, онуй направете. Всичко ще зависи от нея. Всичко ще трябва да бъде направено така, както тя иска.
Мади се обърна, защото чу, че външната врата се отваря.
— Ето, виждаш ли? Направо си влиза. Това си е нейната къща.
Мади изтича в стаята си и затръшна вратата. Смяташе да стои там, докато се завърне баща й.
Успя да издържи около час. Чуваше музиката от долния етаж, долиташе смях. Направо побесняваше, докато слушаше конското цвилене на брат си. Предател, изменник. Още повече я измъчваше фактът, че никой не дойде да я потърси, да се опита да говори с нея или да я разведри.
Затова пък тя им показа, че хич не й пука за тях. Така или иначе.
По някое време надникна надолу и подуши въздуха. Миришеше на хубаво и това бе още една черна точка за Пилар в мозъка на Мади. Тя просто се представяше в най-добрата си светлина, готвейки някаква фантастична вечеря.
Когато влезе в кухнята, направо трябваше да стисне зъби от изненада. Тео седеше до кухненската маса и свиреше на електрическото си пиано, а Пилар бъркаше нещо в тенджерата на печката.
— Трябва да измислиш думи — рече Пилар.
На Тео му харесваше да свири своята музика за нея. Защото тя го слушаше. Когато свиреше нещо, което не й допадаше, тя му го казваше. Е, наистина, правеше го много тактично, помисли си Тео. Очевидно обръщаше внимание на всичко, което той казва и върши. Обръщаше внимание на всичко свързано с него. Майка им никога не беше го правила.
— Хич не ме бива с римите. Справям се само с музиката.
— Значи ти трябва партньор. — Тя се обърна и остави лъжицата. — Здравей, Мади. Как върви есето?
— Какво есе? — Забеляза предупредителния поглед на Тео и разбра, че я беше извинил. Но всъщност не знаеше дали да му бъде благодарна или сърдита за това. — О, много добре. — Отвори хладилника и се направи, че си избира безалкохолно. — Какви са тези боклуци?
— Различни. Има един боклук със сирене за спагетите. Другият боклук пък е марината. Баща ви ми каза, че обичате италианска храна, затова реших, че ще ни бъде много лесно.
— Днес няма да ям жабарски манджи. — Знаеше, че не бива да го казва, и нямаше нужда от погледа на Тео за това. Но когато направи гримаса зад гърба на Пилар, която се обърна към печката, и погледна брат си, той не й отвърна със същото както обикновено. Напротив, гледаше настрани сякаш беше объркан Или нещо такова. Това я ядоса.
— Освен това, имах намерение да ходя у една приятелка и да вечерям у тях.
— О, жалко. — Съвсем спокойно Пилар извади една купа и започна да бърка в нея сместа, за тирамису. — Баща ти не спомена, че ще излизаш.
— Той не е длъжен да ти казва всичко.
Това беше първото директно отправено открито заяждане, което момичето правеше. Пилар реши, че преградите вече са паднали и няма защо да се крият зад тях.
— Не го и прави. А тъй като ти си почти на петнадесет, значи си достатъчно голяма, за да знаеш какво обичаш да ядеш и къде обичаш да го ядеш. Тео, ще ни извиниш ли за минутка?
— Разбира се. — Той си грабна клавиатурата и погледна укорително сестра си. — А да видим сега кой е безмозъчен глупак? — прошепна й, минавайки покрай нея.
— Защо не седнеш?
Вътрешностите на Мади се преобърнаха, а в гърлото й стана горещо.
— Не слязох тук да седя, нито да си говоря. Слязох да си взема нещо за пиене. И трябва да довърша есето си.
— Нямаш да пишеш никакво есе, Мади. Седни.
Тя седна и изпружи крака, с израз на нежелание и досада, изписани върху лицето й. Пилар, според нея,
