— Да? — Все още обръщението го вълнуваше. — Всичко е наред.
Успокоена от гласа му, заспа отново.
Машинално остави вратата на спалнята притворена и погледна към Бев. Беше пребледняла от умора, а от сенките очите й се открояваха огромни и тъмни. Любовта му беше по-силна от когато и да било. Мълчаливо се приближи до нея, вдигна я на ръце и я понесе към леглото.
За разлика от друг път му липсваха думи, въпреки че постоянно боравеше с тях: думите означаваха поезията, от поезията се раждаше песента. По-късно думите ще дойдат, вдъхновени от най-хубавия час, прекаран с нея.
В този миг тя беше изцяло негова.
Радиото и телевизорът до леглото досега му служеха да прогонва тишината. Когато я докосна, тя беше цялата необходима му музика.
Беше решен да й се наслаждава. Бавно я съблече, като я поглъщаше с поглед. Шумът от трафика навън — по-късно щеше да си го спомни като ниски и високи тонове. Кратките, меки звуци, които тя издаваше, оставаха отдолу като контрапункт. Чуваше пеещия шепот на ръцете си по кожата й.
През прозореца струеше светлина, а голямото меко легло се огъваше под тях.
Тялото й вече неуловимо се променяше заедно с новия живот, който растеше в нея. Протегна ръка към закръгления корем, учуден, поразен, покорен. Благоговейно сведе устни към него.
„Глупаво е“ — помисли си той, но се чувстваше като завърнал се воин, покрит с белези и медали. А може би не е толкова глупаво. Арената, на която се биеше и печелеше, не беше мястото, където можеше да я заведе. Тя винаги ще трябва да го чака. И това се виждаше в очите, в ръцете, които го обгръщаха. Обещанието и търпението бяха на устните й, когато ги разтвори за неговите. Страстта й винаги е била по- малко егоистична от неговите остри и опасни импулси. С нея се чувстваше по-мъжествен, а не идол.
Когато я облада, произнесе името й с дълбока въздишка на благодарност и надежда.
По-късно, когато тя заспиваше уморена, Брайън седна в долния край на леглото. Мислеше за толкова много неща. Всичко, за което някога бе мечтал, беше тук в ръцете му.
— Пит уреди да заснемат концерта в Атланта. Исусе, беше лудост, Бев! Не само от силните викове на феновете. Понякога от шума не можеше да се чуе как пееш. Нещо като, не знам, може би като на писта на излитащи самолети, но между тях има и хора, които наистина разбират, просто слушат. Понякога през прожекторите и димната завеса можеш да видиш такива лица. Иска ми се да пея само за тях. След това Стиви се намесва отново и всички подлудяват. Това е нещо и аз не знам, като величествен секс.
— Жалко, че не съм била, за да аплодирам.
Смеейки се, той я подръпна за глезена.
— Толкова се радвам, че си тук. Това лято е много особено. Можеш да го усетиш във въздуха, по лица на хората. А ние сме част от тях. Никога няма да се върне назад, Бев.
Погледна го напрегнато.
— В Лондон?
— Не. — Донякъде нетърпелив, донякъде развеселен от буквалния начин, по който го възприемаше, той продължи. — Не, към онова, което беше по-рано. Да се молим да свирим в някоя отвратителна кръчма, да сме доволни, ако ни дадат безплатно бира и чипс вместо заплащане. Господи, ние сме в Ню Йорк и от утре милиони хора ща знаят за нас. А това има значение. Ние сме вече от значение. Постигнах всичко, което някога съм искал.
Тя седна и взе ръцете му.
— Винаги си значел нещо, Бри.
— Не. Бях един от многото незначителни певци. Нищо повече! Но никога вече. Хората ме слушат. С парите сега ще можем и малко да експериментираме — да направим нещо повече от детинския рок. Има война, Бев. Цяло поколение преживява катаклизъм. Ние трябва да станем негови изразители.
Не разбираше големите мечти, но идеализмът му я беше привлякъл още от самото начало.
— Само не ме дръж настрана.
— Не мога. — Съвсем искрено си вярваше. — Ще ти дам най-хубавото, Бев. На теб и на бебето. Заклевам се. Трябва да се обличам: — Целуна двете й ръце и отметна назад разрешената си коса. — Пит много държи да сме в първия брой на това ново списание, което ще излезе през ноември. — Подаде й блузката.
— Хайде!
— Мислех, че ще остана тук.
— Бев… — И по-рано бяха спорили. — Ти си моя жена. Хората искат да знаят за теб, за нас двамата. — Опита се да потисне раздразнението си от нежеланието й да разбере. — Ако сега им дадем малко, те няма да ни преследват толкова много. — Казваше го и си вярваше. — Важно е и заради Ема. Искам всички да видят, че ни сме семейство.
— Семейството трябва да е личен проблем.
— Може би, но историите за Ема са вече разгласени тук. — Беше чел десетина, в които я наричаха „дете на любовта“. Звучеше му твърде странно, тъй като тя не беше плод на нещо, поне малко приличащо на любов.
Бев се заоблича с ненавист към интервюто. Двадесет минути по-късно отвори на почукването.
— Джоно!
Той й се усмихна.
— Знаех си, че не можеш да стоиш далеч от мен.
Прегърна я и я целуна с преувеличена страст. Докато тя се смееше, той погледна над главата й към идващия Брайън.
— А така, разкрити сме. По-добре да си признаем.
— Откъде намери тази смешна шапка? — беше единственият коментар на Брайън.
Джоно остави Бев и оправи широкополата си мека бяла шапка.
— Харесва ли ти? За хепънинга е.
— Приличаш на сутеньор — заяви му той, преди да се отправи към барчето.
— Знаех си, че изборът ми е сполучлив. С риск за живота си успях да се измъкна и да пазарувам на Пето Авеню. Бих пийнал от това, сладур. Кимна към уискито, от което Брайън си наливаше.
— Излизал си? — Застана с бутилка в едната ръка и чаша в другата.
— С тъмни очила, с туника на цветя… — Сбърчи нос. — И разбира се, хипарско герданче. — Наля си в чашата, която Брайън държеше. С въздишка на задоволство се отпусна върху дивана. — Тук ми е мястото, моето момче. Аз съм луд по Ню Йорк.
— Пит ще ти откъсне главата, ако разбере, че си излизал на своя глава.
— Педераст — каза Джоно весело. — Макар че не е точно по вкуса ми. — Усмихнат, сложи чашата на пода. — Къде е малката?
— Спи. — Бев си взе цигара.
На следващото почукване отвори Брайън. Влезе Стиви, кимна разсеяно и се насочи към бара. Последва го П. М., леко пребледнял, и веднага се отпусна на един стол.
— Пит реши интервюто да бъде тук — съобщи той. — Репортерите ще дойдат с него. Откъде взе тази шапка, Джоно?
— Дълга и тъжна история, синко. — Забеляза Ема, която надничаше през открехнатата врата на спалнята. — Не поглеждайте нататък, имаме си компания. Здравей, личице!
Тя се засмя тихо, но не влезе. Очите й бяха приковани към Брайън.
Той отиде при нея и я потупа.
— Ема! Как се чувстващ като международен пътник?
Мислеше си, че е сънувала момента, когато я беше завил в леглото и целунал по бузката. Но не е било сън, защото беше тук, усмихваше й се, а от гласа му гаденето й премина.
— Гладна съм — заяви тя и му отправи щастлива усмивка.
— Не съм изненадан. — Целуна я точно по трапчинката. — Какво би казала за шоколадова торта?
— Супа — намеси се Бев.
— Торта и супа — съгласи се той. — И, разбира се, чай.
Сложи я на пода и позвъни на камериерката.
