— Ела тук, Ема. Имам нещо за теб. — Джоно потупа възглавницата до себе си. Тя се поколеба. Често пъти и майка й казваше така. Но нещото се оказваше плесница. Обаче Джоно се усмихваше съвсем искрено. Когато седна до него, той извади малко прозрачно пластмасово яйце от джоба си. Вътре имаше пръстенче с евтин червен камък.
Ема леко ахна, когато го пое в ръка. Онемяла, обръщаше яйцето насам-натам, следейки удрянето на пръстенчето в стените.
Джоно си помисли, че става смешен, но беше развълнуван повече, отколкото искаше другите да забележат. Отвори яйцето и постави пръстена на пръста й.
— Ето. Ние сме сгодени.
Очите й засияха първо към пръстена, после към него.
— Можели да седна в теб?
— Дадено. — Наведе се към ухото й. — Но ако си намокриш гащите, годежът се разваля.
Седнала в скута му, тя се засмя и започна да си играе с пръстена.
— Първо жена ми, после дъщеря ми — закачи го Брайън.
— Би трябвало да се страхуваш само ако имаш син — Стиви изрече думите със същата лекота, с която глътна питието. Но веднага след това му се щеше да си отхапе езика. — Съжалявам — измърмори. В стаята всички млъкнаха. — От махмурлука е. В ужасно настроение съм.
На вратата се почука и Джоно само сви рамене.
— По-добре покажи прочутата си усмивка, синко. Шоуто започва.
Когато брадатият млад репортер седна между тях, Джоно все още беше ядосан, но не го показваше. Мислеше си, че те въобще не могат да си представят как се чувства. Никой освен Брайън, с когото бяха приятели от детинство. Наричаха го „педал“, „хомо“. Точно това го бе наранявало много повече от случайно получените удари. Ако не бяха верността и винаги готовите юмруци на Брайън, лицето му досега многократно да е станало на кайма.
Израснаха заедно: две десетгодишни момчета с бащи пияници. Бедността не е необичайно явления в лондонския Ийст Енд, а и винаги е имало биячи, готови да счупят ръка заради няколко пенита. Но имаше и начини за измъкване. За него и Брайън спасението беше музиката.
Елвис, Чък Бери, Мъди Уотърс — с парите, които припечелваха или откраднеха, си купуваха скъпоценните плочи на 45 оборота. На дванадесет години съчиниха първата си песен — всъщност слаба, признаваше си Джоно сега: много рими от рода „очи лъчи“, построена само върху три акорда, които блъскаха по изкорубената китара. Бяха я получили срещу половин литър от джина на бащата на Брайън и той отнесе голям бой.
Джоно беше почти на шестнадесет, когато разбра какъв е. Потеше се, плачеше, нахвърляше се на всяко момиче, което поискаше.
Накрая пак Брайън му помогна да се примири. Късно една вечер те пиеха в мазето. Този път Джоно беше свил уиски от баща си. Боклукът вонеше наоколо, от стария грамофон се носеше гласът на Рой Орбисън с „Онли дъ лонли“. Изповедта на Джоно беше придружена с пиянски плач и заплахи за самоубийство.
— Аз съм нищожество и никога няма да бъда нещо повече. — Продължи да се налива с уиски. — Старецът увонява стаята, мама хленчи и се заяжда. Сестра ми е уличница, а малкият ми брат беше арестуван два пъти този месец.
— Трябва да решим как да излезем от това положение — каза Брайън с пиянска философия. — Слушаше Орбисън с притворени очи. Искаше му се да пее като него с меланхоличен глас. — Ще трябва да се променим самите ние, Джоно. Ще го направим.
— Да се променим! Не мога да се променя. Не! Може би трябва да се самоубия. Може би ще го направя. Може би точно това ще направя и ще се свърши.
— За какво, по дяволите, говориш? — Брайън порови в смачкания пакет „Пал Мал“ и намери цигара.
— Аз съм хомо. — Джоно отпусна глава върху скръстените си ръце и заплака.
— Хомо? — Задържа клечката на сантиметър от върха на цигарата. — Хайде, Джоно, не ставай глупак!
— Казах, че съм хомо. — Гласът му се усили, като вдигна отчаяното си, мокро от сълзи лице. — Харесвам момчета. Аз съм ненормален, педи.
Въпреки че Брайън беше потресен, пиенето го правеше по-толерантен.
— Сигурен ли си?
— Защо, по дяволите, бих го казал, ако не бях сигурен? Единствената причина, заради която можах да го направя с Алис Риждуей, беше, защото мислех за брат й.
„Ето това е отвратително“ — помисли Брайън, но не каза нищо. Повече от шест години бяха приятели, застъпваха се един за друг, лъжеха един за друг, споделяха мечти и тайни. Драсна друга клечка, запали цигарата и се замисли.
— Добре, предполагам, че ако си създаден такъв, значи си такъв. И няма защо да си прерязваш вените.
— Но ти не си хомо.
— Не. — Горещо се надяваше, че не е и се зарече да си го докаже с всяко момиче, което би могъл да накара да разтвори крака. „Не, не съм хомо“ — самоуспокояваше се той. Сексуалните акробатики с Джейн Палмър бяха свидетелство за неговите предпочитания. Като се сети за нея, той почувства, че се възбужда. Не беше време за това, трябваше да мисли за проблема на Джоно.
— Много хора са хомо — продължи той. — Известни писатели, художници и други. Ние сме музиканти, така че ти можеш да мислиш за това като част от творческата ни същност.
— Това е лъжа — промърмори Джоно, но избърса течащия си нос.
— Може би, но е по-добре, отколкото да си прерязваш вените. Тогава вече ще трябва да си търся друг партньор.
Джоно се усмихна и отново надигна бутилката.
— Оставаме ли партньори тогава?
— Разбира се. — Брайън подаде цигарата. — Дотогава, докато не ти стане неприятно.
И с това приключиха обсъждането на проблема.
Когато Джоно си намереше любовник, правеше го дискретно. Сексуалните му предпочитания бяха известни на целия състав, но заради собственото си достойнство и по настояване на Пит той се представяше за хетеросексуален. В повечето случаи това го забавляваше.
Понякога изпитваше съжаление. Почувства го и сега. Докато Ема седеше в него, си помисли, че никога нямаше да има собствено дете.
А като гледаше как Брайън прегръща Бев, със съжаление установи, че и единственият мъж, когото истински обича, никога нямаше да му бъде любовник.
Глава 5
Ню Йорк порази Ема. Брайън я поглези с ягодово сладко и пасти на късната закуска, а след това я остави в ръцете на Бев. Този път никак не се разтревожи. Нейният татко щеше да бъде на телевизията тази вечер; беше обещал да я заведе на мястото, където се правеха снимки, за да го гледа.
През деня се разхождаха с Бев из града в голяма, бяла кола. Ема се смееше на русата перука и големите й тъмни очила. Въпреки че в началото младата жена не се усмихваше много, възбудата на момиченцето обхвана и нея. Ема с удоволствие наблюдаваше бързащите по тротоара хора, блъскащи се един друг, изливащи се на потоци на пресечките, докато клаксоните пищяха. Някои жени бяха с къси поли, обувки с високи токове и с тупирани, непомръдващи прически, като издялани от камък. Други бяха в дънки и сандали и с коси, падащи свободно по раменете им. По ъглите стояха продавачи на хот-дог, безалкохолни напитки и сладолед. Навън беше ужасна горещина, докато в колата беше хладно.
Шофьорът, невъзмутим, с бежова униформа и фуражка, се доближи до тротоара. Той се интересуваше само от Франк Синатра или Розмари Клуни, но двамата му тийнейджъри вкъщи щяха да полудеят, ако им занесеше автографа след двудневния му ангажимент със състава.
