— Точно това искахте.
— Така беше. Но сега не съм сигурен. Как мога да чуя онова, което се опитваме да им кажем, какво значение има колко сме добри, щом крещят на всеки проклет концерт? Ние сме просто стока или образ, лакиран от Пит, за да се продават плочите. Ненавиждам ги! — Пъхна стиснатите си юмруци в джобовете. — Понякога си мисля, че би трябвало да се върнем там, откъдето започнахме — кръчмите, където хората слушаха или танцуваха нашата музика. Не знам. — Той прокара пръсти през косата си. — Струва ми се, че никога не съм осъзнавал колко щастливи сме били тогава. Но назад не можеш да се върнеш.
— Не знаех, че се чувстваш така. Защо не си ми казал?
— Много съм объркан. Просто не се чувствам повече като Брайън Макавой. — Как можеше да обясни, че чувството, което възкръсна в Уудсток, избледняваше все повече през изтеклата година. — Не съм знаел, че толкова ще се разстроя, защото не мога да изляза с приятели да пийна по чашка или да лежа на пясъка, без хората да се тълпят наоколо ми. Искам да ме оставят на спокойствие.
— Можеш да спреш. Можеш да се оттеглиш и само да пишеш.
— Не мога да спра. — Погледна надолу към кротко спящата Ема. — Трябва да правя записи, трябва да изнасям концерти. Всеки път, когато съм на сцената или в студиото, знам дълбоко в себе си, че точно това искам да върша. Но останалото… Останалото ме изтощава. Не подозирах, че ще стане така. Може би и начинът, по който умряха Хендрикс и Джоплин. Такава загуба! След това — разпадането на „Бийтълс“. Като че ли нещо приключва, но аз не съм приключил още.
— Не край. — Тя постави ръка на рамото му, масажирайки напрегнатите мускули. — Просто промяна.
— Но ако не продължаваме напред, ние се връщаме назад, не разбираш ли? — Знаеше, че тя не може да разбере и се опита да изрази чувствата си с по-разбираеми думи. — Може би е в натиска на Пит да започнем ново турне или в приказките на Стиви да се присъединим към други състави за студийни записи и да пишем музика за филми. Единственото, което знам, е, че вече не можем просто да се съберем четиримата и да свирим с цялото си сърце: по-важни са имиджът и търговският успех.
Ема се размърда.
— Сигурно се тревожа за това, че Ема тръгва на училище и че Дарън ще тръгне някой ден. Как ще се почувстват, ако хората започнат да се ровят в живота им заради мен? Не бих искал да имат отвратителното детство, което имах аз, но дали биха искали да живея така, както им предлагаме.
— Твърде много мислиш. — Тя погали нежно лицето му. — Това най-много ми харесва. Децата са щастливи. От пръв поглед е ясно. Може би детството им не е нормално, но все пак са щастливи. И ние ще се погрижим никога да не страдат. Какъвто и да си, който и да си — ти си техният татко. Останалото ще се нареди.
— Обичам те, Бев. Може би е глупаво, че се притеснявам за всичко това. Имаме всичко. — Притисна я до себе си. Искаше му се да разбере защо всичко беше станало толкова сложно.
Той забрави угризенията си след две цигари с марихуана. Къщата беше пълна с хора, които Брайън мислеше, че разбират какво прави и до къде иска да стигне. Музиката беше силна, наркотиците — много и разнообразни: марихуана, хероин, хашиш, амфетамини. Разтърсващата балада на Джанис Джоплин се лееше, докато гостите му се забавляваха. Искаше му се да я слуша отново и отново, да чуе нейната „Бол енд Чейн“. По някакъв начин тя му помагаше да осъзнае факта, че все още е жив и че все още това има значение.
Гледаше към Стиви, който танцуваше с червенокосо момиче с къса поличка. Стиви не се притесняваше, че е просто лице или плакат на стената в стаята на кое да е момиче, размишляваше Брайън, докато отпиваше от ирландското уиски. Стиви весело прескачаше от жена на жена, без да се замисля. Разбира се, повечето време беше дрогиран. Взе още една цигара и реши, че е време и той да се натъпче достатъчно.
Джоно го видя да сяда отново и да си избира една „Галоаз“ с марихуана. Помисли си, че това се случва все по-често напоследък. Може би като най-близък на Брайън той единствен го забелязваше. Всъщност Брайън имаше настроение само когато двамата сядаха да пишат: мелодия, контра мелодия, фрази, връзки.
Знаеше, че е разстроен от смъртта на Хендрикс и Джоплин. Той — също. Беше по-различно, но също толкова ужасно, колкото и убийството на Кенеди: обикновено хората остаряват, грохват и тогава умират. Макар и потресен, не мислеше толкова често за това, колкото Брайън. Но пък приятелят му винаги се вълнуваше повече, винаги изискваше повече.
Джоно погледна и към Стиви. Не му пукаше дали той се люби с всяка срещната жена, въпреки че според него беше липса на вкус. Тревожеха го наркотиците и фактът, че Стиви бързо губеше контрол върху себе си. Безпокоеше се от имиджа, който започваха да си създават: вкаменени дрогирани рок музиканти.
Помисли си и за П.М. Тук също имаше малък проблем. О, не с наркотици! Бедното момче едва ли би могло да се движи нормално само от една доза. Тревожеше го едро гърдата блондинка, която се беше залепила за барабаниста преди два месеца. П.М. не правеше никакъв опит да се отърве от нея.
Джоно я разгледа: блондинка с продълговато лице и очи като маслини, само крака и гърди, в опъната червена рокля. „Не е толкова глупава, колкото се представя“ — отбеляза той. Достатъчно хитра бе, за да знае как да каже онова, което П.М. иска да чуе. Ако не го наблюдаваха, щеше да го накара да се ожени за нея. А тя нямаше да се държи настрана както Бев. Не, тази не!
Тримата, всеки по свой начин, бяха на път да разрушат групата. А за Джоно нищо друго нямаше голямо значение.
Когато Ема се събуди, подът вибрираше от ударните. Лежеше и се опитваше да познае долавящата се от време на време мелодия.
Беше свикнала с партитата. Татко обичаше да има гости около себе си: много музика, много смях. Когато порасне и тя ще ходи на партита.
Бев държеше къщата да е добре почистена, преди да пристигнат гостите. Ема си помисли, че това е глупаво, защото на сутринта къщата беше ужасно мръсна, с купища вонящи чаши и препълнени пепелници. Понякога двама-трима от гостите осъмваха проснати на кушетки и кресла насред бъркотията.
Момиченцето си помисли, че сигурно е много приятно да прекараш нощта в разговори, смях, да слушаш музика. Когато порасне, никой няма да й казва кога трябва да си ляга и кога да се изкъпе.
Тя въздъхна и се обърна по гръб. Сега музиката беше побърза, чувстваше се пулсацията на ритъма в стените. Но имаше и още нещо. Усети, че някой ходи по коридора. Мис Уолингсфорд? Готвеше се да затвори очи и да се престори на заспала, но си помисли, че може да минава татко или мама, за да провери как са с Дарън. Ако беше така, можеше да каже че току-що се е събудила и ще ги помоли да й разкажат за партито.
Но стъпките отминаха. Тя седна в леглото, здраво стиснала Чарли. Искаше да има хора около нея поне за минута две: да поговорят за партито или за пътуването до Ню Йорк; да разбере коя е песента. Постоя така за момент — малко полузаспало дете в розова нощничка, окъпано от светлината на нощната лампа във вид на Мики Маус.
Стори й се, че чува Дарън да вика. Изправи се и се ослуша напрегнато. Беше сигурна, че през шума чува плача му. Веднага се измъкна от леглото с Чарли под мишницата. Ще поседи с братчето си, докато се успокои и ще остави Чарли да го пази до сутринта.
Изненада се, когато видя, че цареше тъмнина. Там винаги светеше, в случай че Ема ходи през нощта до тоалетната. Застанала на вратата, тя се разтрепери, представяйки си скритите по тъмните ъгли същества. Може би трябва да се върне в стаята с усмихнатия Мики.
И тогава Дарън изпищя.
„Няма нищо в ъглите — каза си Ема и тръгна през тъмния коридор. — Няма нищо. Нито чудовища, нито призраци, нито лепкави и хлъзгави същества.“
Сега бяха пуснали песен на „Бийтълс“.
Ема облиза устни. „Просто е тъмно, просто е тъмно“ — успокояваше се тя. Докато стигне вратата на Дарън, очите й, привикнаха с тъмнината. Беше затворена. В това също имаше нещо необичайно. Вратата му стоеше винаги отворена, за да го чуят, ако се събуди. Протегна ръка, но след това подскочи, защото й се стори, че нещо се раздвижи зад нея. Сърцето й биеше уплашено. Тя се обърна и погледна тъмния коридор. Неясните сенки се превръщаха в чудовища, а по челото и гърба й започна да се стича пот.
