„Няма нищо, няма нищо“ — повтаряше си тя, а Дарън пищеше.
Завъртя топката на вратата и я отвори.
„Съберете се — пееше Ленън. — Над мен.“
В стаята имаше двама мъже. Единият стискаше Дарън, който пищеше от срах и ярост. Другият държеше нещо в ръка, нещо, което проблясваше на светлината на нощната лампа с форма на жираф.
— Какво правите?
Човекът рязко се обърна. „Не е доктор“ — помисли си Ема, когато видя, че държи спринцовка в ръка. Позна го и беше сигурна, че не е доктор. А и Дарън не беше болен.
Другия мъж изруга с грозни и мръсни думи, борейки се да задържи Дарън в ръцете си.
— Ема — обърна се към нея познатият със спокоен, приятелски глас. Усмихна й се. Сърдита усмивка, гневна усмивка. Пристъпи към нея със спринцовката в ръка. Тя се обърна и побягна.
Зад гърба й Дарън викаше:
— Ма-ма!
Втурна се по коридора с писък. „Чудовищата“ — нашепваха страхливите й мисли. Чудовищата и озъбените същества от тъмните кюшета. Сега те вървяха след нея.
Някой си опита да хване края на нощницата й, но не успя. Изруга и отново се пресегна. Ръката му се плъзна по глезена й и го изпусна. Тя пищеше. Когато се добра до стълбището, завика баща си. След това се спъна и се претърколи по стълбите надолу.
В кухнята някой поръчваше петдесет пици. Бев поклати глава и потърси в хладилника лед. Никой не употребяваше повече лед от американците. След известно колебание пусна едно кубче в позатопленото си вино. Когато си в Рим, прави като римляните, реши тя и тръгна към вратата.
На прага се сблъска с Брайън.
Ухилен, той я прегърна през кръста и започна да я целува.
— Ей!
— Ей. — С чашата вино в ръка тя го прегърна през врата. — Бри!
— Мм?
— Кои са всички тези хора?
Той се засмя и потърка носа във врата й.
— Желая те. — Парфюмът й го възбуждаше. Движейки се в бързия ритъм на парчето на Ленън и Макартни, той я притегли към себе си.
— Какво ще кажеш да се качим горе и да зарежем гостите.
— Невъзпитано е. — Но се притисна по-силно към него. — Порочно, невъзпитано и най-смисленото нещо, което съм чула от часове насам.
— Добре тогава… — Опита се да я вдигне, но и двамата политнаха. Виното се разля по гърба му, а Бев се кискаше. — Може би ти ще ме носиш — предложи той и тогава чу писъците на Ема.
Обърна се и се удари силно в малка масичка. Зашеметен от наркотиците и алкохола, той се спъна, изправи се и изхвръкна във фоайето. Там вече се бяха насъбрали хора. Разбутвайки ги, той я видя като малка купчина в подножието на сълбището.
— Ема! Господи! — Страхуваше се да я докосне. В ъгълчето на устата й имаше кръв. Обърса я с треперещия си пръст. Погледна към стената от лица, към неясно очертаните цветове, всичко беше неузнаваемо. Стомахът му се сви, а след това усети, че се качва в гърлото му.
— Повикайте линейка — едва успя да изговори и се наведе отново над нея.
— Не я мести. — Лицето на Бев, коленичила до него, беше бяло като платно. — Не бива да я местиш. Трябва ни одеяло.
Някой вече пъхаше в ръцете й разкошно плетено одеяло.
— Ще се оправи, Бри. — Тя внимателно покри детето с одеялото. — Ще се оправи.
Той затвори очи и поклати глава, за да прогони кошмара. Но когато ги отвори отново, Ема все още лежеше смъртнобледа на пода. Имаше твърде много шум. Музиката отекваше в тавана, гласове се чуваха наоколо. Почувства нечия ръка на рамото си: бързо успокояващо стисване.
— Линейката е на път — каза му П.М. — Дръж се, Бри.
— Изхвърли ги — пошушна му той. Погледна нагоре и видя ужасеното, пребледняло лице на Джоно. — Изхвърли ги оттук.
Джоно кимна и започна да подтиква хората. Вратата беше отворена, нощта — светла от прожектори и автомобилни фарове и тогава се чу воят на сирените.
— Ще се кача горе — тихо каза Бев. — Ще предупредя Алис да наглежда Дарън. Ще дойда с вас в болницата. Ще се оправи, Брайън. Сигурна съм.
Можа само да кимне и се загледа в неподвижното бледо лице. Не можеше да я остави. Ако посмееше, щеше да отиде в банята, да бръкне с пръст в гърлото си и да се опита да освободи тялото си поне от някои химикали, с които се беше натъпкал тази нощ.
„Всичко изглежда като сън“ — мислеше си той. Но когато погледна лицето на Ема, разбра, че беше реалност, твърде страшна реалност.
Песента от албума „Аби Роуд“ продължаваше; по ирония на съдбата в нея също се говореше за убийство.
— Бри. — Джоно постави ръка на рамото му. — Отдръпни се сега, за да могат да се погрижат за нея.
— Какво?
— Отдръпни се. — Внимателно го изправи на крака. — Трябва да я видят.
Замаян, наблюдаваше придружаващите линейката да влизат и да се навеждат над дъщеря му.
— Трябва да е паднала от горе до долу по стълбите.
— Ще се оправи. — Джоно хвърли безпомощен поглед към П.М., докато подкрепяха Брайън. — Малките деца са по-издръжливи, отколкото изглеждат.
— Така е. — Малко несигурен на краката си, Стиви стоеше зад Брайън, поставил и двете си ръце на раменете му. — Нашата Ема няма да позволи едно падане по стълбите да я задържи дълго.
— Ще дойдем в болницата с теб — присъедини се към тях Пит. Всички гледаха как внимателно поставят Ема на носилка.
В този миг Бев изпищя… и пищя, и пищя, докато писъкът й не изпълни цялата къща.
Глава 9
Лу Кесълринг хъркаше като заклан. Ако си позволеше удоволствието да изпие една бира преди лягане, хъркаше още по-силно. Заради това жена му от седемнадесет години насам спеше с тапи на ушите. Лу знаеше, че Мардж го обича безрезервно, а себе си считаше за успял хитрец. За щастие не беше спал с нея преди женитбата. Така си бе спестил тази малка тайна. Когато тя я откри, той вече беше поставил халка на пръста й.
Тази нощ той хъркаше така, сякаш рендосваше дъски. Почти тридесет и шест часа не беше спал в леглото си. Сега, когато случаят Каларми приключи, щеше не само да се наспи, но и да мързелува през целия уикенд.
Сънуваше, че подрязва розите в двора и се боричка със сина си. Няколко хамбургера се печаха на скарата навън и Марджи щеше да приготви картофената си салата.
Преди дванадесет часа трябваше да убие човек. Не беше за пръв път, но слава Богу не му се случваше и често. Когато се налагаше да стреля и да убие някого, след това имаше нужда да се скрие в обикновеното ежедневие: картофи и печени хамбургери, стегнатото тяло на жена си до своето през нощта, смеха на сина си.
Беше ченге. Добро ченге. През шестте години в отдел „Убийства“ за втори път стреляше. Ежедневието на полицая беше твърде еднообразно — много ходене, много бумащина и телефонни обаждания. И само понякога, мигове на ужас.
Знаеше също така, че като ченге му се налага да се сблъсква с неща, за които по-голямата част от света не подозираше — убийствата, войните на гетата, намушкванията в тъмни алеи, кръвта, останките.
