Лу познаваше всичко това, но не мислеше за работата си. Беше четиридесетгодишен и откакто на двадесет и четири постави полицейската си значка, никога не се занимаваше с работата си вкъщи.
Понякога обаче тя го следваше и тук.
Обърна се, хъркането му спря, когато телефонът иззвъня. Механично протегна ръка и все още със затворени очи вдигна слушалката.
— Да. Кесълринг.
— Лейтенант. Тук е Бъстър.
— Какво, на майната си, искаш? — Знаеше, че може спокойно да ругае, тъй като Мардж не го чува.
— Съжалявам, че ви събуждам, но имаме инцидент. Нали познавате Макавой, Брайън Макавой, певеца?
— Макавой? — потърка с ръка лицето си, борейки се със съня.
— „Девъстейшън“. Рокгрупата.
— Да, да! Добре. — Не беше много по рока — освен ако беше Пресли или Евърли Брадърс. — Какво се е случило? Някакви хлапета са надули стереоуредбата много високо и мозъците им са се пръснали?
— Някой е убил момченцето му. Изглежда като неуспешен опит за отвличане.
— А, по дяволите! — Напълно събуден, Лу запали осветлението. — Дай ми адреса.
Светлината събуди Мардж. Огледа се и видя Лу гол, седнал на края на леглото да записва нещо в бележника си. Стана, мушна ръцете си в джобовете на памучната роба и без да се оплаква, слезе долу да приготви кафе.
Лу намери Брайън в болницата. Не знаеше какво да очаква. Виждал го беше няколко пъти по вестниците или по телевизията, когато певецът правеше изявления против войната. Наричаха го „борец срещу войната“. Лу нямаше високо мнение за групичките, които манифестираха, дрогираха се, пускаха дълги коси и раздаваха цветя по ъглите. Но и той беше против войната. Беше загубил брат си в Корея, а момчето на сестра му замина за Виетнам преди три месеца. Но в момента Лу не се интересуваше от политическите възгледи на Макавой, нито от косата му.
Спря, изучавайки Брайън, отпуснат в кресло с дамаска на цветя. На живо изглеждаше по-млад: слаб и изключително красив. Беше замаян след шока. В стаята имаше и други хора, а димът от няколкото пепелници се издигаше нагоре.
Брайън механично сложи цигарата в устата си, дръпна, постави я долу отново и издиша.
— Мистър Макавой.
Погледна нагоре и видя висок, суховат човек с внимателно сресана назад тъмна коса с продълговато, все още сънено лице. Носеше сив костюм, старомодна вратовръзка с почти същия цвят и снежнобяла риза. Черните му обувки бяха като полирани. На брадичката си имаше лека драскотина от скорошно бръснене.
„Странни неща забелязва човек“ — помисли си Брайън и продължи да пуши.
— Да?
— Аз съм лейтенант Кесълринг. — Извади значката си, но Брайън продължаваше да разглежда лицето му, а не полицейския знак. — Налага се да ви задам няколко въпроса.
— Не можете ли да почакате, лейтенант? — Пит Пейдж хвърли неприязнен поглед към значката. — Мистър Макавой не е в състояние да се занимава с това сега.
— За всички ще е от полза, ако приключим с предварителните процедури. — Лу седна. Прибра значката и постави ръце на коленете си. — Съжалявам, мистър Макавой. Не бих желал да увелича болката ви. Искам да открия кой е виновникът.
Брайън запали цигара от фаса на друга и не отговори.
— Какво бихте ми казали за това, което се е случило тази нощ?
— Убиха Дарън. Малкото ми момченце. Измъкнали са го от креватчето и са го оставили на пода.
С болка в сърцето Джоно стисна пластмасовата си чаша с кафе и се обърна. Лу бръкна в джоба си за бележника и подострения си молив.
— Познавате ли някого, който би искал да причини зло на момчето?
— Не. Всички обичаха Дарън. Беше толкова очарователен и забавен. — Усети, че гърлото му се свива на топка и потърси чашата си кафе.
— Знам, че е мъчително. Можете ли да ми разкажете за вечерта?
— Имахме парти. Всички трябваше да заминем за Ню Йорк и имахме парти.
— Бих желал да видя списъка на гостите.
— Не зная. Бев би могла… — Замлъкна, защото си спомни, че и тя, замаяна от приспивателни, лежи в някоя болнична стая.
— Ние, между нас, ще можем да направим доста точен списък — намеси се Пит. Опита се да отпие от кафето, но се изгори. — Трябва да знаете, че никой от поканените в дома на Брайън не би го извършил.
Лу възнамеряваше сам да се убеди в това.
— Познавахте ли всеки човек от гостите, мистър Макавой.
— Не знам. Вероятно не. — Притисна силно с длани очите си. Болката като че ли го успокояваше. — Приятелите и приятели на приятелите и тъй нататък. Отваряш вратата и хората влизат. Просто така става.
Лу кимна, като че ли разбрал. Припомни си как Мардж планираше своите партита: внимателно изготвения списък на гостите, на приелите поканата, детайлното проучване на менюто. Партито за петнадесет годишнината от сватбата им беше така планирано, сякаш беше правителствен прием.
— Ще поработим над списъка — реши Лу. — Дъщеря ви — Ема се казва, нали?
— Да, Ема.
— Била е горе по време на партито?
— Да. Спеше. — Децата му бяха легнали здрави и живи. — И двете бяха заспали.
— В една и съща стая?
— Не, имат самостоятелни стаи. Алис Уолингфорд, нашата бавачка, беше горе при тях.
— Да. — Вече знаеше от доклада, че бавачката е била намерена вързана, със запушена уста и полумъртва от срах в леглото си. — И малкото момиче е паднало по стълбите?
Ръката на Брайън стисна конвулсивно чашата, пръстите му пробиха крехката пластмаса. Кафето протече през дупките.
— Чух я да ме вика. Излизах от кухнята с Бев. — Спомняше си до болка онази бърза, сладострастна целувка преди писъка. — Ние се затичахме и я видяхме на пода, в подножието на стълбите.
— Видях я да пада. — П.М. присви зачервените си очи. — Погледнах нагоре и тя летеше надолу. Стана толкова бързо.
— Казахте, че е викала. — Лу погледна отново към П.М. — Преди да падне ли викаше, или след това?
— Аз… преди това. Да, заради виковете погледнах нагоре. Тя викаше, а след това, изглежда, е загубила равновесие.
Лу си записа. Ще трябва да поговори с малкото момиче.
— Надявам се, че не се е ударила лошо?
— Лекарите. — Цигарата на Брайън беше изгоряла до филтъра. Остави я в пепелника и посегна към горчивото, студено кафе, останало в разкъсаната чаша. — Не са излезли оттам. Не са ми казали. Не мога да загубя и нея. — Кафето се разплиска в треперещата му ръка. Джоно приседна до него.
— Ема е издръжлива. Децата падат непрекъснато. — Хвърли злобен поглед към Лу. — Не можете ли да го оставите на мира?
— Само още няколко въпроса. — Свикнал беше на такива погледи. — Вашата жена ли, мистър Макавой, намери сина ви?
— Да. Тя се качи горе, след като чухме линейката. Искаше да погледне… Разбирате ли, искаше да се увери, че той не се е събудил. Чух я да крещи, да крещи, да крещи… Затичах се. Когато стигнах в стаята на Дарън, тя седеше с него на пода. И виеше. Трябваше да й дадат нещо, за да я отведат.
— Мистър Макавой, имало ли е заплахи срещу вас, жена ви или децата?
