дълго. Отлагаше и след като получи полицейските снимки на малкия Макавой.
— Колкото можете по-кратко — каза докторът на Лу пред вратата. — Дадено й е слабо успокоително, но мисълта й е ясна. За съжаление прекалено ясна.
— Не бих го направил по-трудно, отколкото е. — Нима имаше нещо по-страшно от това, питаше се той и в съзнанието му се появи образът на малкото момче. — Трябва да разпитам и момиченцето. В състояние ли е?
— В съзнание е. Но не говори с никого освен с баща си.
Лу кимна и влезе в стаята. Жената седеше в леглото. Очите й бяха отворени, но не го погледна. Изглеждаше много малка и толкова млада, че едва ли би могла да има син, а още повече да го загуби. Носеше бледосин халат, а ръцете й безжизнено лежаха на белите чаршафи.
На стол до нея седеше Брайън: небръснат, кожата на лицето му сивееше. Очите му бяха уморени, зачервени и подути от сълзи и безсъние, замъглени от мъка. Когато срещна погледа му, Лу видя още нещо в очите му — ярост.
— Съжалявам за безпокойството.
— Докторът ни предупреди, че ще дойдете. — Брайън нито се надигна, нито го покани да седне. Просто продължи да го гледа. — Разбрахте ли кой го е направил?
— Все още не. Бих искал да говоря със съпругата ви.
— Бев. — Постави ръка върху нейната, но отговор нямаше. — Това е полицаят, който се опитва да открие… да открие какво се е случило. Извинете — обърна се отново към Лу, — не си спомням името ви.
— Кесълринг. Лейтенант Кесълринг.
— Лейтенантът трябва да ти зададе някои въпроси. — Тя не се помръдна. Дори дишането й едва се забелязваше. — Бев, моля те!
Може би отчаянието в гласа му достигна някъде дълбоко в нея, някъде, където самата тя се опитваше да се скрие. Ръката й се раздвижи неспокойно в неговата. Затвори очи и си пожела да е мъртва. След това ги отвори и погледна право към Лу.
Какво бихте желали да знаете?
— Всичко, което можете да ми кажете за онази нощ.
— Синът ми е мъртъв — каза тя безизразно. — Всичко останало няма значение.
— Може би нещо от онова, което кажете, ще ми помогне да открия кой е убил сина ви, мисис Макавой.
— Ще ми върне ли това Дарън?
— Не.
— Вече нищо не чувствам. — Тя го погледна с огромни, уморени очи. — Не чувствам нито краката си, нито ръцете си, нито главата си. Когато се опитам да се раздвижа, ме боли. По-добре е да не опитвам, нали?
— Може би за известно време. — Той придърпа стол до леглото. — Бихте ли ми разказали какво си спомняте от онази нощ?
Тя отпусна главата си назад и се загледа в тавана. Монотонното описание на партито приличаше на това на съпруга й и на другите, които Лу беше разпитал. Познати лица, непознати лица, идващи и отиващи си хора. Някой беше телефонирал от кухнята за пици.
Това беше нещо ново и Лу си го записа.
Разговор с Брайън, след това писъците на Ема, Ема в подножието на стълбите.
— Хората се трупаха наоколо — прошепна тя. — Някой, не зная кой, повика линейка. Не я местихме, страхувахме се да я местим. Чухме воя на линейката. Исках да отида в болницата с нея, с нея и с Брайън, но преди това трябваше да погледна Дарън, да събудя Алис и да й обясня какво се е случило. Спрях, за да взема халата на Ема. Не знам всъщност защо, просто си помислих, че ще й трябва. Продължих по коридора. Тъмнината ме обезпокои. Коридорът е винаги осветен заради Ема, защото се страхува. Дарън — не — изрече почти усмихната. — Той никога не се е страхувал от нищо. Оставяме само нощната лампа в неговата стая, в случай че се събуди през нощта. Все още често го прави. Обича компания. — Вдигна ръка към лицето си. Гласът й започна да трепери. — Не обича да е сам.
— Знам, че е много тежко, мисис Макавой. — „Била е първа на местопроизшествието — казваше си Лу, — открила е и е преместила тялото.“ — Трябва да знам какво намерихте, когато влязохте в неговата стая.
— Намерих моето бебе. — Издърпа ръката си от ръката на Брайън. Не можеше да понася дори да я докосват. — Лежеше на пода, до креватчето. Помислих си, помислих си, о, Боже, че се е изкатерил и е паднал. Лежеше толкова кротко на малкото синьо килимче. Не можех да видя лицето му. Вдигнах го. Но той не искаше да се събуди. Разтърсих го и извиках, но той не се събуди!
— Видяхте ли някого горе, мисис Макавой?
— Не. Горе нямаше никого. Само бебето, бебето ми! Те го отнесоха и не ме оставиха с него. Брайън, за Бога, защо не ми го оставихте?
— Мисис Макавой. — Лу се изправи. — Ще направя всичко, за да открия кой го е направил. Обещавам ви.
— Какъв е смисълът? — От очите й потекоха сълзи. — Какво ще промени това?
„Има смисъл — помисли си Лу, когато излезе отново в коридора. — Трябва да има.“
Ема напрегнато изучаваше Лу и това го караше да се чувства неловко. За пръв път му се случваше заради едно дете да се притеснява дали няма петна по ризата си.
— Виждала съм полицаи по телевизията — каза тя, когато той й се представи. — Те стрелят по хората.
— Понякога. — Опита се да каже нещо. — Обичаш ли да гледаш телевизия?
— Да. С Дарън най-много харесваме „Улица «Сезам»“.
— Кой ти е любимец — Биг Бърд или Кермит?
— Оскар, защото е много силен — засмя се тя.
Спусна преградата на леглото. Ема не се възпротиви, когато седна на края му.
— Напоследък не съм гледал „Улица «Сезам»“. Оскар още ли живее в кофата за боклук?
— Да. И крещи на всички.
— Предполагам, че крещенето понякога помага да се почувстваш по-добре. Знаеш ли защо съм тук, Ема?
Тя не отговори, но притисна до гърдите си овехтяло черно куче.
— Трябва Да поговоря с теб за Дарън.
— Татко казва, че сега той е ангел на небето.
— Сигурен съм, че е ангел.
— Не е честно, че си отиде. Дори не се сбогува.
— Не е можел.
Знаеше го, защото дълбоко в сърцето си разбираше какво трябва да се случи с теб, за да станеш ангел.
— Татко казва, че Господ го е повикал, но аз мисля, че е сбъркал и трябва да го върне.
Лу я погали по косата, затрогнат от детската логика, както преди малко бе потресен от мъката на майката.
— Било е грешка, Ема, ужасна грешка, но Господ не може да го върне.
Устната й увисна по-скоро предизвикателно, отколкото нацупено,
— Господ може да направи всичко, което поиска.
Лу пристъпваше трудно по несигурния терен.
— Не винаги. Понякога хората правят неща, които Господ не е нареждал. Мисля, че ти би могла да ми помогнеш да разкрием как е станала тази грешка. Би ли ми разказала за онази нощ, когато падна по стълбите.
Тя погледна Чарли и подръпна козината му.
— Счупих си ръката.
— Знам. И много съжалявам. Имам син. По-голям е от теб. Почти на единадесет. Счупи си ръката, когато
