се опитваше да кара летни кънки на терасата на покрива.
Впечатлена, тя погледна към него с широко отворени очи.
— Наистина ли?
— Да. И носа си счупи. Скочи от покрива направо в азалиите.
— Как се казва?
— Майкъл.
На Ема й се прииска да се срещне с него и да го попита как се пада от покрив, Звучеше много смело. Нещо, което и Дарън би опитал… След това отново започна да скубе козината на Чарли.
— Дарън щеше да стане на три години през февруари.
— Знам. — Взе ръката й, след малко пръстите й се вплетоха в неговите.
— Обичах го най-много от всички — каза тя простичко. — Умрял ли е?
— Да, Ема.
— И няма да се върне, дори ако е станала грешка?
— Не. Много съжалявам.
Трябваше да го попита, да го попита това, за което не смееше да пита баща си. Той щеше да плаче и може би нямаше да й каже истината. Този човек със свели очи и спокоен глас не би заплакал.
— Моя ли е грешката? — В очите й се четеше отчаяние.
— Защо мислиш така?
— Аз избягах. Не се погрижих за него. Бях обещала, че винаги ще се грижа, но не го направих.
— От какво избяга?
— Змии — отговори без колебание, спомняйки си кошмара. — Имаше змии и чудовища с големи зъби.
— Къде?
— Около леглото. Те се крият в тъмното и обичат да ядат лошите момичета.
— Разбирам. — Извади бележника си. — Кой ти го каза?
— Майка ми — майка ми преди Бев. Бев казва, че въобще няма змии, но тя просо не ги вижда.
— А ти видя ли змии през нощта, когато падна?
— Те се опитваха да ме спрат, за да не отида при Дарън, когато той извика.
— Дарън е викал?
Доволна, че не я коригираха за змиите, Ема кимна.
— Аз го чух. Понякога той се събужда нощем, но след като си поговорим и му занеса Чарли, бързо заспива.
— Кой е Чарли?
— Кучето ми. — Тя го протегна към него, за да го разгледа.
— Много е хубаво — каза Лу и потупа мръсната глава на Чарли. — През онази нощ занесе ли Чарли на Дарън?
— Отивах да му го занеса. — Лицето й помръкна, докато се опитваше да си спомни. — Носех го с мен, за да прогони змиите и другите същества. В коридора беше тъмно. Там никога не е било тъмно. Те бяха там.
Пръстите му стиснаха молива.
— Кой беше там?
— Чудовищата. Чувах ги как вият и съскат. Дарън плачеше толкова високо. Нуждаеше се от мен.
— Влезе ли в стаята му, Ема?
Тя поклати глава. Виждаше се ясно, изправена пред вратата в тъмния коридор и чуваше съскането и плющенето навсякъде около нея.
— Стигнах до стаята му, имаше светлина под вратата. Чудовищата го държаха.
— Видя ли ги?
— В стаята на Дарън имаше две чудовища.
— Видя ли лицата им?
— Те нямаха лица. Едното го държеше много здраво и го караше да пищи. Той ме извика, но аз избягах. Избягах и оставих Дарън при чудовищата! И те го убиха. Убиха го, защото аз избягах!
— Не. — Привлече я към себе си, за да поплаче на гърдите му, и я погали по главата. — Не, Ема, ти си търсела помощ.
— Исках моят татко да дойде.
— Точно така е трябвало да постъпиш. Те не са били чудовища, Ема. Били са мъже, лоши мъже. И ти не би могла да ги възпреш.
— Аз обещах, че ще се грижа за Дарън и че никога няма да позволя нещо да му се случи.
— Опитала си се да удържиш на обещанието. Никой не те вини, детенце.
Ема си помисли, че той не разбира. Тя самата се обвиняваше. И винаги щеше да се обвинява.
Лу се прибра вкъщи почти в полунощ. Прекарал бе часове над бюрото си, прехвърляйки всяка бележка, всяко късче информация. Като полицай знаеше, че най-доброто му оръжие е обективността. Убийството на Дарън Макавой обаче се бе превърнало в личен проблем. Не можеше да забрави черно-бялата снимка на момченцето — почти бебе. Образът се беше запечатал в съзнанието му.
Спомняше си добре и детската стая: стените в бяло и синьо, разхвърляните играчки, някои още неразопаковани, малкото гащеризонче, внимателно сгънато на люлеещия се стол, подпетените гуменки под тях.
И спринцовката, все още пълна с фенобарбитал, захвърлена на няколко крачки от креватчето.
„Дори не са я употребили — помисли Лу мрачно. — Не са успели да я вкарат във вените и да го приспят дълбоко. Дали са мислили да го изнесат през прозореца? Дали няколко часа по-късно щяха да позвънят на Брайън Макавой и да поискат откуп за момчето?“
Сега нямаше позвъняване, никой не искаше откуп.
Лу се заизкачва, като разтъркваше възпалените си очи. „Аматьори — си помисли. — Некадърници! Убийци! Къде, по дяволите, бяха? И кои, по дяволите, бяха?“
„Има значение — каза си той и ръката му се сви в юмрук. — Справедливостта винаги има значение.“
Вратата на детската стая беше отворена и Лу се загледа в спящия Майкъл. На слабата лунна светлина се виждаха изпочупените играчки и дрехи, разхвърляни на пода, струпани върху леглото или на масичката. Обикновено това го караше да въздъхне. Двамата с жена си обичаха реда и той се дразнеше от небрежността на сина си. Майкъл беше като ураган; оставяше след себе си опустошение и хаос.
Да, обикновено щеше да въздъхне и да се подготви да му поговори на сутринта. Но тази нощ страшният безпорядък предизвика сълзи на благодарност в очите му. Момчето му е здраво и читаво.
Проправяйки си път сред препятствията, той отиде към леглото. Трябваше да отстрани струпаните автомобилчета „Мач-бокс“, за да си намери място за сядане. Майкъл спеше по корем: дясната страна на лицето му бе притисната във възглавницата, ръцете му — разперени, а чаршафите — изритани в краката.
Известно време Лу просто стоя, загледан в детето, което той и Мардж бяха създали. Наследената от майка му гъста черна коса беше разрошена. Кожата му беше потъмняла, но все още пазеше детската си мекота. Гърбавият нос придаваше характер на лицето, което иначе би било твърде красиво за момче. Тялото му беше стегнато и набито и вече започваше да се развива. Целият беше в синини и драскотини.
Мислите на Лу се насочиха към миналото — за шест години два аборта. И накрая с Мардж бяха успели да създадат това силно и жизнено дете: най-доброто и най-светлото от двама им.
Лу си припомни лицето на Макавой. На него бяха изписани мъка, ярост и безпомощност. Да, разбираше го. Майкъл се размърда, когато го погали по бузата.
— Татко?
— Да. Само исках да ти кажа „Лека нощ“. Заспивай.
Майкъл се обърна и изрита количките, които шумно паднаха на пода.
